Бевърли Бърн
Пламъкът на отмъщението (15)

14.

Лондон, осем часа вечерта

— Радвам се, че дойдохте — каза Шарик. — Моля, седнете.

Той посочи към един стол край огъня и Чарлз се настани на него. Шарик се разположи от другата страна на камината. Намираха се в кабинета. Въздухът бе изпълнен с миризмата на горящ торф.

— Нали не ви е прекалено топло? — попита Шарик. — Опасявам се, че тропическият климат ме е разглезил. Обичам тук да гори огън дори и през лятото.

— Много е приятно. Вечерта е доста хладна. Това е торф, нали? В Лондон човек рядко може да помирише такъв огън.

— Това е една от прищевките ми. Торфът е донесен от Гленкрий, имението ми в Уиклоу. Докарват ми го тук с кораб… Напомня ми за дома.

Чарлз съвсем не бе изненадан, че този човек смята Ирландия за свой дом. Във вените му сигурно течеше саксонска или норманска кръв, но един бог знае колко поколения от рода му са живели от другата страна на морето. Несъмнено вече се смятаха за ирландци.

Между тях имаше малка масичка с гарафа и две чаши.

— Уиски? — предложи Шарик.

— Благодаря. С удоволствие.

Уискито също бе ирландско, много старо и меко.

— Чудесно питие — рече Чарлз.

— Радвам се, че ви харесва. Това е частна марка. Дестилираме го сами в Гленкрий. Но ще ви призная, че след него любимата ми напитка е шерито на Мендоса. Вашето вино е невероятно.

Чарлз се усмихна и вдигна чашата си за наздравица. После отпи съвсем бавно, както заслужаваше превъзходното питие, а над ръба на чашата си не откъсваше очи от домакина. Той бе необикновен човек. Почти легендарна личност. Още от малък Чарлз бе чувал за пътешествията на Шарик от Гленкрий. Сега за пръв път се срещаше очи в очи с този човек. Както и за пръв път осъзнаваше, че един плешив мъж може да изглежда привлекателен. Приглади назад собствената си оредяваща коса и си помисли, че може би е крайно време да спре да се тревожи толкова за нея. На камината тиктакаше часовник. Това бе единственият звук в стаята.

Гласът на Шарик наруши тишината.

— Е, какво си помислихте за съобщението ми?

— Бях изненадан, че желаете да говорите с мен, а не с баща ми или с някой от чичовците ми — съвсем откровено каза Чарлз.

— Не говоря за телефонното обаждане.

— Така ли? В такъв случай, не разбирам за какво говорите.

— За пакета, който получихте снощи. Предполагам, че сте прочели документите.

Ръката на Чарлз затрепери. Той остави чашата си на масата.

— Все още не съм сигурен, че разбирам…

— Нека не губим време — прекъсна го Шарик. — В момента Мендоса не разполагат с кой знае колко от това ценно нещо.

Чарлз все още се колебаеше, но след миг взе решение.

— Нима твърдите, че вие сте Кели?

Точно с това име бе подписана бележката, която съпровождаше документите в плика. Тя гласеше: „Моля, прочетете веднага приложените документи. Същите бяха предоставени на брат ви Тимъти в кръчмата «Лебедът» на Ергенската алея в Дъблин, на петнадесети юни“. А под това кратко съобщение имаше едно-единствено име — Кели.

— Да, аз съм Кели — призна Шарик. — Това е моминското име на майка ми. Използвам го, когато случаят налага.

Фактите започнаха да се подреждат.

— Неотдавна вие сте били в Южна Америка. В Таймс пишеше така. Предполагам, че сте били и в Парагвай, въпреки че в статията ви тази страна не бе спомената.

— Точно така. Но споменах това на брат ви Тимъти. Както ви казах, изпратих му копие от този доклад преди почти един месец. Но той предпочете да не предприеме нищо. Вие какво бихте направили?

— Вече е прекалено късно да правя каквото и да било. Акциите са пуснати на пазара. Сигурен съм, че това ви е добре известно.

— Да. Но не е прекалено късно. Все още имате време да спасите Мендоса от фалит.

— Вижте какво, не отричам, че в момента положението ни съвсем не е розово. Но и дума не може да става за фалит. Абсурдно е да твърдите подобно нещо. Уверявам ви, че…

Шарик махна пренебрежително в отговор на протестите му.

— Разберете, с Тимъти е свършено. Дори и да излезе от комата, ще остане обездвижен и безмозъчен като растение до края на живота си. Колкото до…

Чарлз ужасно пребледня.

— Откъде знаете за Тим?

— Имам си източници. Всъщност, вече няма нужда дати крия от вас. Тъй като отсега нататък ще трябва вие да се грижите за домакинството на брат си, ще ви дам един безплатен съвет. Уволнете Уилис, прислужника. Този човек е продажна свиня, верността му се купува за няколко дребни банкноти.

— Но защо ви е било необходимо да шпионирате Тим? Какво общо имате с всичко това? — Чарлз едва се владееше и сега гласът му леко потрепна. Денят се бе оказал прекалено дълъг й тежък.

— До тази сутрин Тимъти бе главно действащо лице. Трябваше да следя отблизо какво прави.

— Действащо лице в какво? Какво означават Мендоса за вас? Ето кое все още не разбирам.

Шарик се наведе и напълни отново чашите им.

— Признавам, че връзката ми с вас е косвена. И напълно лична. Става въпрос за една дама.

— Една дама? Нима говорите за Бет? Но не беше ли Майкъл този, заради когото тя… — Чарлз млъкна за момент. — Не е заради Бет, нали? Тя не би заинтересувала мъж като вас. Всичко е заради Лила Къран, Черната вдовица. И тя е ирландка. Всичко съвпада.

— Уверявам ви, че госпожа Къран не е единствената красива жена в Ирландия. Пийнете уиски. Изглеждате така, сякаш доста се нуждаете от няколко глътки.

— Тя трябва да е — настояваше Чарлз. — Тя е една от нас, поне съпруга на един Мендоса. Тя е единствената възможна връзка между вас и банката. — Чарлз вдигна чашата си и я пресуши на един дъх. Този път алкохолът се плъзна по гърлото му и тупна в стомаха, а по тялото му се разля приятна топлина.

— Още едно? — попита Шарик.

— Не, благодаря. Струва ми се, че за този разговор ще ми е нужен бистър ум.

Негова светлост се усмихна.

— Сигурно е така. Както вече ви казах, сега всичко зависи от вас.

— Не разбирам как сте стигнали до това заключение. Чичовците и баща ми…

— С тях е свършено. — Ирландецът се наведе напред. — Слушайте, млади човече. Банка Мендоса е на няколко сантиметра от ръба на бездънна пропаст. И неминуемо ще се сгромоляса в нея. Джеймс, Хенри и Норман също ще полетят надолу. Така трябва да стане. Всичко е заради тях. Личната им собственост — цялото недвижимо имущество, парите в брой, абсолютно всичко, което притежават — ще рухне заедно с тях в ямата на фалита. Онези, от които зависи всичко, няма да се съгласят на никакъв друг вариант.

— Не разбирам за какво говорите. Простете ми, но мисля, че сте луд. — Чарлз бе ужасен, но дълбоко в него едно гласче нашепваше, че всяка дума, която чува, е самата истина.

— Знаете, че не съм. На колко години сте, на тридесет? Помните ли кризата на Баринг? Сигурно я помните, беше преди осем години, през деветдесета.

— Помня я. — Чарлз с мъка изговаряше думите. Говореше тихо и гласът му потрепваше. — Но Баринг се измъкнаха в отлична форма. Реорганизираха се и…

— Именно. Реорганизацията изискваше напълно нова структура. Баринг станаха дружество с ограничена отговорност, а начело застана младият Джон Баринг. Тогава той се намираше в почти същото положение като вас сега. Не бе един от старшите съдружници, така че не бе отговорен за цялата бъркотия, предизвикана от лошото управление на банката.

Шарик продължи съвсем бавно, защото бе наясно, че на слушателя му е нужно време, за да осмисли думите му.

— Баринг загазиха заради Аржентина. Не е ли странно, и Баринг, и Мендоса намериха своите битки при Ватерло именно в Южна Америка. Това е необикновено място, изглежда никой от нас, европейците, не можете да схване логиката на този район. Нещо ми подсказва, че вие няма да сте последните банкери, които ще се подхлъзнат по този коварен склон.

— Но не сме и първите — най-сетне успя да каже Чарлз. Бе престанал да трепери и гласът му отново звучеше уверено. — През последните петдесетина години много пъти се случи страните от този район да не могат да върнат дълговете си.

Шарик кимна.

— Ще се наложи да преструктурирате заема, когато поемете управлението. Но съм сигурен, че вие знаете как да направите това много по-добре от мен.

— Би могло да се направи — бавно рече Чарлз, като обмисляше въпроса. — Бихме могли да наложим една по-реалистична схема на плащанията, да отделим по-голям фонд за непредвидени загуби, които биха възникнали там. Освен това мисля, че ще е най-добре да откупим обратно акциите, които сме продали. Искам да кажа, по-добре за общественото доверие. — Вече се разгорещяваше по темата. — Виждате ли, ако човек се отнася към един дълг като към неизгоден още от самото начало, тогава не би имал неприятни изненади. А освен това, както вече казах, запазва общественото доверие. Доверието е sine qua non^[1] за банкерството.

Той млъкна, изведнъж осъзнал, че думите му звучат така, сякаш всичко ще стане точно както го предвижда ирландецът. Сякаш няма търпение още сега да вземе властта от ръцете на баща си и чичовците си. Дори сякаш е загрижен това да стане на всяка цена.

Шарик прочете мислите му.

— Не се смущавайте. Напълно естествено е да искате да поемете управлението, да планирате как да го използвате. Ако не бе така, щяхте да сте напълно безполезен.

— Не, не — възнегодува Чарлз. — Нямам намерение да ставам част от какъвто и да било заговор срещу баща ми и чичовците ми, за да бъдат хвърлени на вълците. Просто обсъждах сценария, който вие предложихте.

— Жалко — рече Шарик. — Мислех, че можете да ги спасите. Ако не искате…

Чарлз бе сплел пръсти, а кокалчетата му бяха побелели от стискане.

— Не съм казвал, че не искам. А само, че няма да заговорничат срещу тях.

— Чуйте какво ще ви кажа, млади човече. Не може да изберете и двата варианта едновременно. Или ще си измиете ръцете като Пилат Понтийски и ще откажете да поемете каквато и да е отговорност, или ще разберете, каква възможност ви се предлага и ще поемете рисковете и неприятностите, свързани с нея. Изборът е ваш, но трябва сам да решите.

— Кой сте вие, че да ми казвате какво да правя?

— Аз съм човек, който е замесен в тая история още от самото начало. Още преди някой от вас да е разбрал какво става. Човек, който знае за живота много повече от вас. Давам ви дума, всичко ще се развие точно както ви казах. В крайна сметка ще получите титлата, каквото и да се случи. Но освен нея ще е останало страшно малко. Може би ще успеете да спасите мъничко средства от развалините. Освен ако… Както ви казах, трябва да избирате. Или империята Мендоса, или малка къщурка някъде в провинцията. Ще трябва да се оттеглите от активния живот и да ближете раните си при доход от около петстотин лири годишно.

Часовникът на камината тиктакаше безспир. Чарлз не каза нищо. Шарик чакаше. Най-сетне младият човек вдигна очи.

— Не мога да оставя Мендоса да загинат — тихо рече той. — Това би означавало да се изплюя на всичко, което семейството ми някога е представлявало, на всичко, което са градили поколения наред.

Шарик кимна.

— Много добре — тихо каза той. — Одобрявам решението ви, каквото и да значи за вас мнението ми. А сега, преди да поговорим за подробностите, трябва да ви попитам нещо. Разбирате ли се с братовчед си, Майкъл Къран?

— Майкъл Къран? Срещали сме се само няколко пъти. Изглежда ми с гореща кръв, испанското в него сякаш преобладава.

— И аз не го познавам добре, но мисля, че сте прав. Може би това все пак не е недостатък. Той ще поеме управлението в Кордова.

— Но Франсиско… — Чарлз млъкна, припомняйки си телеграмата.

— А, да — тихо продума Шарик. — Какво за Франсиско?

— Нищо.

— Хайде, не си играйте с мен. Не и сега. Знам, че в Кордова се случва това-онова. Получихте ли вести от Франсиско?

— Откъде знаете… — Чарлз отново замълча, защото се сети какъв е отговорът на въпроса му. За пръв път разбра колко голяма и дълбока е мрежата, която са хвърлили, за да ги хванат. — И в това сте замесен, нали? Каквито и да са проблемите в Кордова, вие стоите в дъното им.

— До известна степен, да — хладно призна Шарик.

— О, господи! — Чарлз бе отвратен от мащабите на плана, но след миг се сети за следващата логична връзка. — Всичко е заради Майкъл, защото Черната вдовица иска той да управлява в Испания. Но завещанието на Хуан Луис…

— Няма да важи за институция от съвсем друг вид. Завещанието няма да важи за новото дружество с ограничена отговорност, което ще възкръсне като феникс от руините на старата банка. От сигурен източник знам, че в това отношение испанските закони са същите като нашите.

— И кой е този сигурен източник? Лила Къран?

— Да. Но не бива и за миг да се съмнявате, че е провела разследванията си най-подробно. Тя е необикновена жена. Който я подценява, е в голяма опасност. Тимъти направи точно това и то се оказа голяма грешка.

— Значи Тим е заговорничил с нея, така ли?

— Така си мислеше. Госпожа Къран просто го използваше. Би използвала и вас, ако се оставите.

— А как мога да се предпазя от това?

— Като запазите трезвия си разсъдък, като бъдете толкова хитър и съобразителен, колкото е тя. И като никога не позволите да си помисли, че вие смятате, че сте успели да я заблудите. За каквото и да е.

— Тя знае ли за този разговор? За нещата, които ми казахте тази вечер?

— Не. Тя има причини да приема тези неща далеч по-емоционално от мен. Иска да срине банката в Лондон до основи. И това е единственото слабо място в плана й. Но аз ще се погрижа за това, когато настъпи подходящият момент. Нека се върнем на въпроса за Майкъл Къран. Можете ли да работите с него?

— Не знам. Предполагам, че мога. Стига да мисли като банкер.

— В това отношение вие имате по-голям опит от него. Но смятам, че лесно може да бъде научен да разсъждава така. А той има умения, които вие не притежавате. Въображение, нюх. Да, наистина двамата бихте се допълвали идеално.

Чарлз все още се опитваше да осмисли всичко това. Пресегна се към гарафата и попита:

— Мисля, че сега ще приема с удоволствие още едно питие. Може ли?

— Разбира се. И аз ще се присъединя към вас.

Двамата мъже отново вдигнаха чаши за наздравица. Поговориха още известно време, но Шарик не даде повече обяснения на Чарлз. Подробностите щяха да му бъдат съобщени по-късно. Имаше още много неща, които младият човек не знаеше, но Шарик не бе готов да му ги разкрие.

В един момент Чарлз осъзна, че домакинът му просто поддържа учтивия разговор и очаква той да си тръгне.

— Предполагам, че за момента няма какво повече да си кажем? — попита го Чарлз.

— Засега е така — отвърна негова светлост.

Шарик се изправи и Чарлз направи същото.

— Мога и сам да се изпратя, няма нужда да си правите труда да идвате с мен.

— Това не е проблем. — Шарик го поведе по дългия коридор към входната врата. Чарлз наблюдаваше как накуцва и се чудеше как един човек, сакат с единия крак, може да върши нещата, които Шарик правеше. А той явно можеше да направи абсолютно всичко, което си поиска.

Часовникът в антрето удари девет и половина.

— Направо у дома ли се прибирате? — попита Шарик — Денят сигурно ви се е сторил прекалено дълъг, с толкова премеждия.

Чарлз разбра, че този човек знае за посещението му при Тим още в седем сутринта. Прислужникът Уилис сигурно му е докладвал и за това. Както и за факта, че Чарлз се е намирал в дома на Тим по времето, когато се случи нещастието. Мисълта за онова, което ще направи с Уилис, му донесе известна доза удовлетворение.

— Не — отвърна той, а гласът му с нищо не издаваше мрачните мисли за възмездие, които се въртяха в главата му. — Не направо у дома. Първо ще се отбия в дома на брат ми, за да видя как е той.

— Да, наистина лош късмет. Надявам се, че в крайна сметка нещата ще се развият… е, по-добре, отколкото изглеждат в момента.

Чарлз кимна мълчаливо в знак на благодарност за добрите пожелания.

— Кога ще ви… искам да кажа, ще се срещнем ли пак?

— Разбира се. Скоро, предполагам. Ще ви се обадя.

Чарлз излезе в нощта.

Шарик го гледаше как се отдалечава, после затвори вратата и остана замислен в коридора. След малко край него изникна икономът.

— Извинете, сър. Не разбрах, че господинът си тръгва — пропя Джоунс с уелския си акцент.

— Няма нищо. Не ти позвъних, защото не ни беше нужен.

— Добре, милорд. Желаете ли още нещо?

— Не, благодаря ти, Джоунс. Лягай си. Аз ще изгася свещите, преди да се кача горе.

Икономът се отдалечи.

Какво да прави сега, този въпрос вълнуваше Шарик. Той погледна старинния часовник. Това бе прекрасна вещ, изработена по време на царуването на кралица Ана. Освен часа показваше фазите на луната и разположението на съзвездията. Но сега Шарик не се интересуваше от небесните явления, а само от часа. Беше десет и двадесет. Прекалено късно ли бе да се обади на Лила в „Конът“? Но по важното бе, наистина ли искаше?

Той се върна в кабинета си. Джоунс бе минал оттам преди него. Чашите от уискито бяха изчезнали и на тяхно място имаше чисти чаши. Възглавничките бяха подредени и огънят — засилен. Сега гореше с ярък пламък и из стаята се носеше приятната миризма на торф. Изведнъж го обзе носталгия по зелените хълмове на Ирландия, по синьо-сивите планини и свежия въздух, силна тъга за звуците и усещанията на родния дом.

Не още. Още не бе спечелил това състезание и наградата все още го очакваше.

Как да каже на Лила, че е решил да предаде на Чарлз Мендоса скиптъра на империята Мендоса? Тя искаше да строши на малки парченца този скиптър, да го зарови дълбоко вовеки веков. Шарик знаеше достатъчно за миналото й, за да разбира защо таи в себе си такава омраза, но знаеше също, че Лила я насочва в грешна посока. Кордова бе изворът на страданията й, но Лила не можеше да я унищожи, защото желаеше синът й да властва там. Ето защо бе прехвърлила гнева и омразата си към по-близката цел. Красивата и умна Лила, дори и тя можеше да греши. Е, той нямаше да й позволи да направи тази грешка. Но как да й каже? Кога?

Не сега, реши той. Прекалено късно е. А и не може да й съобщи такива взривоопасни вести по телефона. Щеше да се срещне с нея утре. При тази мисъл сърцето му подскочи от радост, макар да знаеше, че срещата им ще е доста бурна.

Шарик си наля още една чаша уиски, застана край огъня и отпи малко, замислен за Лила. Удивително как тя още не разбираше, че прави всичко само заради нея. Лила все още вярваше, че той действа, подтикван от други мотиви, че разчиства някакви лични сметки. Но грешеше. Простата истина бе, че след толкова години най-сетне бе открил жената, която желае, и бе решил да я притежава. Каквото и да му струва това. Но както той иска. Ако остави Лила да налага условията, да диктува правилата, тя никога не би го уважавала. Той не би могъл да живее с нея при такива обстоятелства. И знаеше, че рано или късно такива условия биха отвратили и нея също толкова, колкото и него.

Той изпи наведнъж остатъка от питието си и се усмихна.

— Накрая ти ще ми благодариш за това, прекрасна моя Лила — промълви той на глас, а мислите му полетяха към бъдещето. Какъв щастлив край ще е това. — Ти и аз, лорд и лейди Гленкрий, ще се наслаждаваме на родните земи, красотата им ще изпълва ирландските ни сърца, а когато пожелаем, ще скитаме по света, където си искаме. Щастлив край. На едно щастливо начало.

Но първо трябваше да приключи с тази история. И то така, че накрая да не изпитват горчиви съжаления. Ще те спася от самата теб, Лила Къран. Ще те спася, за да те имам.

 

 

В банката нямаше жива душа — всичко бе тихо и заключено, освен кантората на Норман на първия етаж. Той и нощният пазач бяха единствените хора в сградата. Норман знаеше това и то усилваше самотата, която го измъчваше през целия ден. Искаше да се махне, но трябваше да свърши още много работа. Все още не можеше да си тръгне. Все пак нуждаеше се поне от глътка свеж въздух.

Норман стана от бюрото си и се отправи към вратичката, която излизаше от кабинета му направо на улицата. Нощта бе необикновено мразовита за сезона, но приятна. Небето бе обсипано със звезди. Слоун стрийт бе пуста, само някакво такси бе спряло недалеч. Сигурно чака клиенти. Той бе наредил собствената му карета да се върне в единадесет без четвърт, значи оставаха още четиридесет и пет минути. Но и много работа. Най-добре да се върне и да се захваща за нея.

Папката, която Филип бе оставил на бюрото му днес късно следобед, все още бе претъпкана с документи, които чакаха подписа му, както и с писма, на които трябваше да отговори. А под тях се намираше копието на телеграмата и плика. Освен всичко друго, трябваше да се погрижи и за тях.

Наближаваше четири часа, когато Норман бе успял да стигне в банката. Щом напуснаха Ийст енд, той не отиде направо в банката заедно с Филип. Първо мина през дома си, за да се изкъпе и да смени дрехите си, да измие от тялото си, ако не от душата, поне част от мръсотията, натрупана през последните два дни. После, когато най-сетне пристигна, готов да свърши онова, което знаеше, че трябва да направи, откри, че съдбата, или бог, или каквото там имаше, му бе отнело възможността да вземе решение. Джейми веднага се приближи към него с думите:

— Чарлз току-що ми съобщи ужасна новина. Страшно съжалявам, Норман.

— Съжаляваш? За какво? — Това бе точно в стила на Джейми: да започне не отначало, а от средата на проблема. Типично за него бе, да не попита брат си къде е бил и защо, а да действа и говори според моментното си настроение. Точно това бе най-големият му недостатък: Джейми не можеше да разграничи чувствата от бизнеса. — Хайде, кажи какво има — подкани го Норман. — Какво се е случило? Какво ти каза Чарлз?

— За Тимъти. Случило се е нещастие. Опасявам се, че е сериозно.

След това — забързаното посещение в дома на Тим и там той бе стоял край леглото на момчето, гледал бе как лежи, неподвижен, почти бездиханен, с превързана глава. Като някаква египетска мумия. А и обърканият водовъртеж на собствените му чувства, противоречиви, мъчителни. Мразеше сина си, и в същото време го обичаше. Радваше се, че това бе станало и не му се налага да предприема каквото и да е, за да го накаже. И в същото време се срамуваше, че се радва.

Болногледачката се казваше госпожица Дансър^[2]. Името й звучеше като гротескна шега. Тя бе огромна жена, цял слон, и бе малко вероятно да танцува. Но, изглежда, си разбираше от работата.

— Не чувства никаква болка, сър — увери го тя. — Бъдете сигурни, младият господин не усеща абсолютно нищо.

Норман бе постоял там още малко, загледан в сина си и замислен за всичко онова, което го бе тормозило през изминалите четиридесет и осем часа. Бе мислил за наследството на Мендоса, как е предавано от баща на син в продължение на векове, как някои от синовете са били достойни, а някои се оказвали негодници. Той имаше двама сина — единият изключително умен, но ненадежден, другият напълно верен, но некомпетентен. Как да избере един от тях, този въпрос го бе измъчвал винаги. А ето че сега съдбата реши вместо него. Трябваше да се примири с по-лошия вариант на една поначало лоша сделка.

В тишината на кантората, осветена само от лампата на бюрото му, Норман отново се замисли за това. Ръката му лежеше върху едно писмо, което трябваше да подпише, но мисълта му отлетя на хиляди мили далеч. Може ли Чарлз да носи това бреме, да пази тайните, да носи отговорността, да се грижи за интересите на Мендоса? Мили боже, още не бе сигурен в това. Може би някой от другите, от многобройните далечни братовчеди или роднини… Както и да е. Имаше достатъчно време, преди да се наложи да решава това. Все още самият той бе достатъчно млад и жизнен, за да управлява още дълги години.

Той прогони тези мисли, взе писалката си и драсна подписа си на листа. После отново и отново. Двадесет минути по-късно приключи и с последното от обичайните делови писма. Оставаха двете, които съвсем не бяха обичайни.

Първо телеграмата на Франсиско.

Не четеше оригинала. Някой бе преписал телеграмата за него. Това бе почеркът на Чарлз. Явно момчето не е искало да довери тази информация дори на Филип. Браво, това бе добър знак. Някои неща бяха предназначени само за очите на хора от семейството. Джейми, естествено, знаеше за телеграмата. Както и Хенри. Но Чарлз се бе погрижил това съобщение да не достигне до знанието на никой друг. А какво да кажем за телеграфиста, който го е изпратил, за онзи, който го е приел, за пощальона, който го е донесъл… и сигурно още поне дузина души, през които би могла да изтече информацията? Господи! Как може Франсиско да е такъв глупак!

Съществуваше код за тайни съобщения между Кордова и Лондон. Измислен бе от Робърт Предателя и Лиъм още по времето, когато и двете банки бяха управлявани от англичани. Този код не се използваше често. Истински важните въпроси винаги се обсъждаха viva voce, устно и на четири очи, стига това да е възможно. А в последно време това правило се прилагаше по-често от всякога, заради улесненото пътуване между Испания и Англия. Но ако е имало някога случай, когато да е наистина наложително да се използва този код, това бе именно сега. Може би Франсиско не го знаеше. Това бе напълно вероятно, като се има предвид колко ненадейно бе насаден на управителското място.

Вече бе прекалено късно да се тревожи за възможно изтичане на информация. А може би прекалено рано. Ако въобще гълъбчетата с тези вести се бяха разлетели, те рано или късно щяха да се приберат по къщичките си за през нощта. Но сега по-важно бе да разбере какво става в Кордова и да реши какво да прави. Някой трябва да отиде там. Но кой? Самият той не смееше да замине. Тук, в Лондон, го чакаха прекалено много нерешени проблеми. За Джейми и дума не можеше да става. Хенри бе прекалено емоционален и плах, за да се справи в ситуация, в която по всяка вероятност ще се налага да действа решително. Преди два месеца не би се колебал. Би изпратил Тимъти. Но сега…

Трябва да прати Чарлз, реши Норман след няколкоминутен размисъл. И дано се окаже способен да свърши тази работа. Ще се погрижи за това още рано сутринта. Ако имат късмет, ще успее да хване ферибота за Континента утре вечерта.

Оставаше да обърне внимание на още нещо. То бе един кремав плик, на който нямаше адрес на подателя, а бе написано само неговото име и думите „Лично и поверително“.

Някакъв човек донесъл бележката някъде през късния следобед. Когато си тръгна от дома на Тим, тя се намираше на бюрото му, все още запечатана.

— Човекът, който я донесе, каза, че не му е наредено да чака отговор — бе обяснил Филип.

— Добре, благодаря ти. — Норман бе понечил да разпечата плика, но веднага се бе отказал. Защо? Един бог знаеше… Заради някакъв инстинкт. Някакво чувство, че каквото и да се съдържа в плика, то трябва да почака. Чувстваше, че няма да може да се справи с него, преди да е приключил с всички други спешни работи. И ето че моментът бе дошъл.

Норман отвори плика и извади един-единствен лист. Почеркът му бе непознат.

„Вярвам, че ще ви е от полза да се срещнем насаме през следващите четиридесет и осем часа. Ще бъда на вечерна литургия в църквата Свети Магнус Мъченик в петък в пет часа. Може би и вие ще почувствате нужда да се помолите.“

Подписана бе с името Джонатан Хамърсмит.

Норман познаваше Хамърсмит, но не много добре. Той бе един от старшите съдружници в Каутс. От време на време им се налагаше да сключват сделки заедно. Това бе неизбежно в сложния танц, в който участваха всички големи частни банки. Понякога се случваше да бъдат изтеглени огромни суми, които не можеха да бъдат изплатени само от една банка, затова големите банки си поделяха тежестта на заема и съответно печалбите или загубите, които го съпътстват. Но от последния път, когато Мендоса бяха сключили сделка с Каутс, бяха изминали поне шест години. Така че какво може да иска Хамърсмит сега? А и защо му е да избира такова необичайно място за среща? Е, щеше да разбере това още утре. Разбира се, ще да отиде на вечерната литургия. И това ще е първият път, когато стъпва в църква от сватбата на Тимъти насам…

Норман въздъхна, отвори едно чекмедже, пъхна вътре всички документи, с които бе работил, и го заключи с ключе, което висеше на верижката на часовника му.

Десет и четиридесет и пет. Каретата трябва да го чака пред главния вход.

Нощният пазач му отключи. Кочияшът стоеше край каретата. Норман му кимна, защото изведнъж се почувства прекалено уморен дори за да говори.

— Към дома ли, сър?

Норман се поколеба. Господи, как му се щеше да поспи. Двата дни скитане си казваха думата. Но въпреки това той поклати глава.

— Не направо. Искам първо да се отбия при господин Тимъти.

— Добре, сър.

Базил стрийт не бе далече. След десет минути се намираха пред къщата. Харкърт му отвори.

— Господин Чарлз дойде преди малко, сър, но току-що си тръгна. Докторът е горе.

— Добре, благодаря ти. — Норман не изчака икономът да му покаже пътя. Изкачи стълбището и влезе в стаята на Тим, без да почука. Болногледачката стоеше от едната страна на леглото, докторът от другата.

Госпожица Дансър помести огромното си туловище по начин, който подсказваше, че това трябва да е реверанс.

— Добър вечер, сър. — После се обърна към доктора, с когото Норман още не се бе срещал. — Това е бащата на господина, сър. Дойде днес следобед, когато вас ви нямаше.

Докторът кимна, но не се обърна, за да погледне Норман. Вниманието му бе съсредоточено върху пациента му.

Норман гледаше как преслушва сърцето на Тим, опипва стомаха му, повдига клепачите му с опитни движения на пръстите си.

— Е? — попита той.

Докторът вдигна глава.

— Никаква промяна. Абсолютно никаква.

— И какво означава това? — Всъщност вече бе наясно. През краткото време, което бяха прекарали заедно по-рано тази вечер, Чарлз му бе казал какво означава, докато разказваше какво точно се е случило. Или поне своята версия за събитията. Норман не си въобразяваше, че е чул цялата истина. Бе прочел вината, изписана в очите на по-големия си син. Нямаше време да надникне по-дълбоко в тях. Чарлз бе казал, че има неотложна среща, и бе побързал да си тръгне, като обеща да дойде още веднъж в дома на Тим, преди да се прибере у дома.

— Какво значи „никаква промяна“? — отново попита Норман, защото искаше да чуе думите от устата на самия доктор.

— Точно това, което изглежда, че значи. Синът ви не дава никакви признаци, че ще излезе от комата.

— А колко дълго би могло да продължи това?

Докторът огледа открито другия мъж, преценявайки способността му да приема неукрасената с лъжи истина. После взе решение и каза:

— Може и години наред. Такива случаи не са непознати.

— Дявол го взел — тихо промълви Норман. — А какъв е другият вариант?

Докторът сви рамене.

— Може да умре. Може да се образува съсирек и да порази сърцето или дробовете. В подобни случаи и това не е непознато.

— Разбирам. А каква е вероятността да се оправи? Да излезе от това състояние след няколко дни и да е същият, както преди?

— Не е много вероятно. По мое мнение, дори е невъзможно.

— Предпочитате да не говорите със заобикалки, нали?

— А вие бихте ли предпочели това?

— Не, не бих.

След като хвърли още един продължителен поглед към сина си, Норман излезе от стаята.