Бевърли Бърн
Пламъкът на отмъщението (18)

17.

Сряда, 14 юли, 1898

Лондон, единадесет часа сутринта

Джейми погледна телеграмата на бюрото, после Норман, и после пак телеграмата.

— Съжалявам, но не мога да си спомня как се разшифроваше това — отчаяно рече той.

— Съмнявам се, че някога въобще си знаел — измърмори Норман. — Нищо, казах ти какво пише.

— Че в Пуерто Рико няма резерви, които да изтеглим. Но…

— Но нищо. Това е то. Няма време да изпращаме някой, за да провери какво става. Засега ще трябва да се задоволим с това, което пише Лус. Сигурно по пощата ще получим по-пълни обяснения.

Каза го, за да залъже Джейми. Норман знаеше какво е обяснението. Още от срещата си с Хамърсмит очакваше от Пуерто Рико други неприятности. Първият удар на Майкъл Къран беше искането за изплащане на един милион. Телеграмата бе вторият му залп. Дяволски хитро, не можеше да му се отрече. Но как, по дяволите, бе успял да изпразни трезора на банката?

Джейми гледаше брат си с неразбиращо изражение.

— Лус — повтори Норман. — Той е управителят в Пуерто Рико.

Джейми кимна, сякаш бе разбрал.

— Естествено, ще го уволня. Но дори и това вероятно ще трябва да почака, докато разберем как ще свърши тази нелепа война и дали Испания или Америка ще спечелят острова. А дотогава фактите са просто тези: още една врата се затръшва под носа ни.

— Да, още една. Норман, срещна ли се с човека, който говори с мен в клуба ми? С онзи руснак?

— Да.

— И? — Джейми си играеше с ножа за писма с дръжка от нефрит, буташе го насам-натам по бюрото като дете, което си играе на влакчета. — Какво каза той?

— Почти същото, което е казал и на теб. Предупреждава ни, че Императорската хазна ще оттегли голяма част от депозита си. Може би дори и целия депозит.

— Ти повярва ли му? — Джейми говореше пресипнало от умора и страх, но поне веднъж проявяваше интерес към належащите въпроси.

— Не съм сигурен — призна Норман. — Успях да разбера само това, че някога наистина е работил в руската хазна. Но за останалото… — Той сви рамене. — Кой знае?

— Но…

— Виж какво, мисля, че може да е блъф, част от някакъв заговор… — Норман млъкна. Не можеше да събере сили да обясни подозренията си на Джейми, да му опише ролята на Лила Къран и сина й в сполетелите ги трудности. — Както и да е, трябва да действаме така, все едно информацията, дадена ни от руснака, е вярна — рече той. — Трябва да се подготвим за най-лошото.

В очите на Джейми проблесна искрица надежда.

— Норман, имаш ли някакъв план? Как да се подготвим? Все за това си мисля, но нищо не ми хрумва. Все пак си мисля, че можем да вземем назаем…

— Ти си се побъркал. Мендоса не могат да се появят на пазари, за да искат заеми. Това би причинило страхотна неразбория и срив на доверието. Цялата Лондонска фондова борса може да се срине. И ние да се провалим заедно с нея в дън земя.

— Какво да правим тогава?

— Направих някои много дискретни проучвания и уредих някои неща. Можем да разчитаме на половин милион от един частен заемодател. Е, това е капка в морето, но за съвсем кратък срок.

— Какъв е тоя частен заемодател? Кой е той?

— Няма значение, не ти трябва да знаеш кой е — уморено отвърна Норман. — Виж какво, Джейми, остави на мен подробностите. Но искам да те попитам нещо. Всъщност, две неща. Първо, ако се наложи, би ли заложил Уестлейк и Гордън скуеър като допълнителна гаранция?

— О, господи. Аз… Норман, наистина ли мислиш, че…

— Мисля, че ако фалираме, абсолютно всичко, което притежаваме, ще потъне заедно с нас — грубо отвърна Норман. — Питам те просто дали би се съгласил да използваш имуществото си по по-смислен начин. Ако се стигне до там.

— Разбира се, че ако се наложи, ще го направя — прошепна Джейми.

— Добре. Същото ще направим аз, Хенри и Чарлз, макар че общо собствеността ни не може да се сравнява дори и с половината от стойността на твоите имоти. А сега, вторият ми въпрос. Когато татко ти предаде управлението, спомена ли нещо за някакъв документ, даден на Кордова по времето на дядо?

— Документ? Какъв документ?

— Обещание, че при поискване ще бъдат изплатени един милион лири стерлинги. Без никакви условия.

Джейми пребледня. Норман се чудеше дали ще припадне. Не, реши той, сигурно не още. Значи може да го притисне още малко. Кой знае кога отново ще види Джейми да се интересува от належащите въпроси.

— Е, казал ли ти е?

— Не. Нищо. Поне не се сещам…

Не, естествено. На Джейми може да са му казали какво ли не, баща им бе вярвал до последния миг, че най-големият му син ще порасне и ще узрее за ролята си. Но бе малко вероятно Джейми да се е вслушал в думите му на времето, а още по-малко вероятно — да се сети за това сега. Все пак Норман чувстваше, че трябва да опита.

— Сигурен ли си?

— Не, наистина съжалявам, но въобще не съм сигурен. Нищичко не си спомням. Норман, съществува ли такъв документ? Кой го притежава?

— Казаха ми, че има. И че Лила Къран го е притежавала, докато не го е дала на сина си.

— На Майкъл? Но откъде го е взела Лила?

— Сигурно от Хуан Луис. Тя успя да го накара да й даде цяло състояние, когато напусна Кордова. Много добре знаеш това.

— Да, но така и не разбрах…

Норман го прекъсна.

— Нито пък аз. Но това сега не е важно. Мисля, че скоро ще поискат да изплатим дълга.

Джейми сякаш се смали на стола си. Целият се разтрепери и като уви ръце около тялото си, започна да се люлее напред-назад на стола си като уплашено дете. Норман се приближи към масичката край прозореца и наля малко бренди от една стъклена гарафа, толкова стара и изящна, че спокойно можеше да бъде изложена в музей.

— Ето, изпий това. И се стегни малко. Още не сме умрели, Джейми.

Джейми пое чашата и измърмори едно „благодаря“. Сръбна мъничко, после отпи по-голяма глътка.

— По-добре ли си? — попита го Норман.

— Да, мисля, че да. Къде е този документ? В теб ли е?

— Не. Ако беше в мен, отдавна щях да съм му драснал клечката. При Каутс е. Днес следобед ще отида при тях и ще го видя, а може и да получа официалното поискване за изплащане.

— Но ние не можем.

Норман се облегна с двете си месести ръце на бюрото и се наведе.

— Не го казвай. Знаеш го, аз също го знам. Но не го казвай на глас. Дори не си го помисляй. Ако някога тези думи бъдат произнесени, ако наистина някога не успеем да изплатим някаква сума, с нас е свършено, Джейми. Разбираш ли? — Брат му кимна. — Добре, това е много важно.

— Каза ли вече на Хенри?

— Да.

— А той какво каза?

— Каквото би могло да се очаква, но с Хенри всичко е наред. Той е по-твърд, отколкото го смятаме, по свой си начин. Чувства се ужасно зле, но няма да се огъне.

— Всичко лежи на твоите рамене, нали, Норман? В действителност ти си единственият, който разбира, който може да ни измъкне. Ти трябваше да си… Искам да кажа, както трябваше да…

— Да, но фактът е, че не го направи. Виж, най-добре е ти да си вървиш. От теб няма никаква полза, а може само да навредиш с нещо. Не отивай в клуба си. Само като видят как изглеждаш, и ще настане паника. Прибери се на Гордън скуеър. Остани там, докато ти се обадя. Не говори по телефона с никого, освен с мен или Хенри. Кажи, че си болен. Между другото, къде е Карълайн?

— Не е в града. Остана в провинцията.

— Много добре. А момичетата?

— Още пътуват из Континента. Ще се върнат в края на месеца. — После, сякаш това го подсети за нещо, той попита: — Имаш ли вести от Чарлз?

— В неделя вечерта получих телеграма. Казва, че пристигнал в Кордова. Засега това е всичко. Тази вечер или утре очаквам да получа по-дълго съобщение.

Джейми кимна, допи брендито си и се изправи.

— Ще си тръгвам, може ли?

— Да, Джейми. Иди направо у дома на Гордън скуеър. И там си помисли за тая работа с документа. Виж дали ще се сетиш за нещо, което татко може да ти е казал.

Джейми вече бе стигнал до вратата, когато се спря и попита:

— Извинявай, че не се сетих досега да те попитам. Как е Тим?

— Все същото. Никаква промяна.

— Мили боже…

Норман отвори вратата и внимателно избута брат си навън.

 

 

Дъблин, малко след пладне

Пади Ший обядваше в кухничката зад кръчмата. Наричаше го „обяд“ — варени картофи, зеле и хляб, натопен в мазнината от някакво печено месо. Ший бе сам. Жена му бе отпред, в кръчмата, и обслужваше клиентите. Той чуваше гласовете на шумната тъжа в общото помещение. Ший погледна към часовника над печката. След около половин час повечето клиенти ще се разотидат по домовете си, за да обядват или за да идат на работа. Тогава ще иде да я смени, за да може жена му да си почине и да се нахрани.

Стана и отиде до тенджерата на печката. Във водата плуваха два големи картофа. Добре, тя и без това рядко яде по много. Той набучи единия картоф и го занесе обратно до масата. Пусна го в чинията си и шумно се оригна. Едно хубаво оригване правеше повече място за храната. После с наслада се захвана с допълнителния картоф.

— Сам ли си? — разнесе се глас зад гърба му.

Ший се обърна и видя младия О’Лиъри застанал на вратата.

— Аха, сам съм. И освен това обядвам. Човек трябва да бъде оставен да обядва на спокойствие.

— Трябва да говоря с теб.

Ший набучи на вилицата си последното парченце картоф, сложи отгоре и последното зеле и напъха храната в устата си. Дъвчеше бавно, като не откъсваше очи от момчето. О’Лиъри бе някак променен. Изглеждаше различен, откак се върнаха от Лондон, станал бе по-самоуверен.

— Е, влизай и седни, щом си решил да дойдеш.

— Имаш ли една чаша бира? Толкоз съм ожаднял. Пак стана ужасно топло.

— Бирата е в кръчмата и я продаваме. — Ший се изправи и сложи ръка върху един чайник, бутнат в края на печката. — Има малко от това, ако искаш заповядай.

Той наля чая в една голяма чаша. Отварата бе престояла няколко часа и бе станала горчива и черна, почти напълно изстинала. О’Лиъри отпи мъничко и направи гримаса на отвращение.

— Ама ти май изсушаваш използваните листа чай и после пак ги запарваш, Пади Ший.

— Аз пък май съм чувал, че на харизан кон зъбите не се гледали.

— Какъв ти харизан кон? В цивилизованите къщи на гостите се предлага питие, а не трябва сами да си го поискат.

— А тъй ли било? На Доусън стрийт тъй ли правят? Сигурно в Белрев раздават питиета на всеки, който дойде, а?

— Точно за туй съм дошъл да говоря с теб. Искам да напусна тая работа. — О’Лиъри избута настрани чашата с отвратителния чай.

— Сега това ли искаш? А мога ли да попитам защо?

— Няма никакъв смисъл да стоя повече. Черната вдовица не си е вкъщи вече почти цял месец. Никой не знае кога ще се върне.

Ший се наведе напред.

— Ама ще се върне. Ще се върне, както прави винаги, тая Лила Къран. А комитетът иска да стоиш там и да докладваш какво прави.

— Не, вече не искат това. — О’Лиъри бръкна в джоба на ризата си. — Тая бележка дойде преди два дни. Пише, че трябва да ида в Уиклоу, в Гленкрий. Там имало работа за мен.

Ший грабна бележката от ръката му.

— Дай да видя. Кой го е изпратил? — Той се загледа в подписа. Имаше само два инициала, Ф. К. — За туй нещо нищичко не съм чул, а аз съм ти капитан.

— Че нали затова идвам при теб и ти казвам, защото си ми капитан. Ама виждаш ли това Ф. К.? Това е той, сигурен съм.

— Кой той?

— Мъжът, който дойде и ни даде нарежданията, когато бяхме в Лондон. Тоя, дето ни даде пакета да го донесем тук. Фъргюс Кели.

Ший все още не беше убеден.

— Всяка промяна в длъжността трябва да мине от комитета през капитана и тогава да бъде дадена на по-нискостоящия. Тъй е редът.

— Е, ама може тоя път да са променили нещо.

— А може и да е някакъв номер.

— Че какъв номер да е? Кой, освен нас, се интересува дали ще работя в Белрев или в Гленкрий? Че даже и в ада, дет’ се вика.

— Не знам — призна Ший. — Ама с проклетите англичани човек никога не знае. Все се опитват да ни разкрият, все ни шпионират. Хитри са като усойници. И толкоз отровни.

— Не е номер. — О’Лиъри прибра бележката обратно в джоба на ризата си. — Въобще не виждам смисъл да е номер.

— Няма да ходиш там, докато не говоря с комитета.

— Хайде де, ще ида. Защо пък не? Ако е номер, агентът ще каже, че даже не е и чувал за мен. Точно с него трябва да се срещна, с агента. — Той се потупа по гърдите. — Тука така пише.

— И какво ще работиш там?

О’Лиъри сви рамене.

— Отде да знам? Ама каквото и да е, няма да е по-зле от това да си лакей и шеф да ти е тоя проклет Уинстън.

Ший се наведе напред и се вторачи в лицето на младежа. О’Лиъри усети зловонния му дъх.

— Ще чакаш първо да говоря с комитета, иначе с теб е свършено, що се отнася до нас. Мъртъв. Или едното, или другото.

— Не, аз… — О’Лиъри млъкна и поклати глава. Наистина, в очите на Пада Ший се четеше действителна заплаха, но не това го накара да отстъпи. Беше финиец откак бе станал на дванадесет години. Не можеше точно сега да наруши клетвата си. — Добре — рече най-сетне той. — Говори с тях, Пади. Разбери дали мога да ида в Гленкрий и да видя какво ме чака там.

 

 

Кордова, три часа следобед

Чарлз много пъти бе ходил в Уестлейк. Докато бе обикалял из огромната къща и обширните земи, често бе мислил за това, че ако Карълайн не роди наследник, което от година на година ставаше все по-малко вероятно, някой ден имението ще стане негово. Двамата с Тим бяха най-близките роднини на Джейми, а той бе по-възрастният от двамата. Щеше да наследи титлата и имотите. Бе осъзнал това още като съвсем млад, бе свикнал да живее с тази успокояваща мисъл. Но съзнанието за богатството, което някой ден ще притежава, не бе подготвило Чарлз за онова, което видя в двореца Мендоса в Кордова.

В този дворец имаше нещо, което не бе срещал в никое от английските провинциални имения, колкото и да бяха величествени и старинни. Може би защото се намираше точно в средата на града — скрит зад високите стени — но от къщата лъхаше някаква тайнственост. Докато се разхождаше из разкошните стаи, къщата му нашепваше забравени тайни. Вътрешните дворове бяха още по-невероятни. Бе чул, че са общо четиринадесет на брой, но досега не бе успял да разгледа всичките. Всеки бе различен. Те изведнъж изникваха пред очите му, щом заобиколи някой ъгъл, или прекоси някоя от огромните зали.

Сега се намираше в така наречения Патио де лос Наранхос, дворът с портокаловите дръвчета. Той представляваше дълъг правоъгълник, с красив басейн, украсен с блестящи плочки, около който растяха десетина портокалови дръвчета. Сега те цъфтяха. Никога през живота си не бе помирисвал такъв опияняващ аромат.

— А Чарлз, ето къде сте били.

Щом чу гласа на Франсиско, той се обърна. Слава богу, този човек говореше английски, колкото и лош да бе акцентът му.

— Дойде ли вече? — попита Чарлз.

— Управителят на банката ли, да, дойде. Чака ни вътре.

Чарлз погледна за последен път портокаловите дръвчета, изпълнен със съжаление, че трябва да напусне това спокойно място и да се захване за работа.

— Тук е прекрасно — промълви той.

— Да, да. Всичко е толкова красиво, нали? А вие сте също Мендоса, така че старите истории ще означават нещо за вас.

— Какви стари истории?

— Легендите. За всяка стая и всеки двор в този palacio има по една легенда. Някаква история за нашето семейство. Не знаете ли някоя от тях? — Чарлз поклати глава. — Жалко, че Беатрис не е тук — рече, Франсиско. — Тя знае всички легенда и много обича да ги разказва. Но мисля, че сега трябва да влезем… — Той посочи една сводеста врата.

— Да, разбира се. — Чарлз неохотно влезе след Франсиско.

Очакваше, че управителят на банката ще ги чака в счетоводната стая, където Франсиско го бе завел още в деня на пристигането му. Бе му обяснил, че това е най-старата стая в двореца, и че главата на семейството винаги я използвал за важните си дела. Но сега не отидоха там. Вместо това Франсиско го поведе по лабиринт от коридори с подове, покрити с плочки и застлани с турски килими, и окичени с гоблени стени.

Чарлз предполагаше, че се намират в източното крило, но бяха направили толкова много завои, че вече не бе съвсем сигурен. Стигнаха до една стая с безброй книги по рафтовете. Франсиско бе отворил вратата и изчака младият мъж да мине пръв.

Вътре ги чакаше един човек, седнал до дълга дъбова маса с тежка плюшена покривка. Сега той се изправи и се поклони на Чарлз и Франсиско.

— Това е сеньор Мартин — рече Франсиско. — Той не говори английски, затова аз ще превеждам.

Двамата мъже се здрависаха. Чарлз забеляза, че ръката на управителя е потна. Освен това той не го погледна право в очите.

На масата имаше множество дебели счетоводни книги. Мартин махна към тях и каза нещо на испански.

— Казва, че цялата необходима информация е тук — обясни Франсиско. Мартин отново заговори. — Сигурен е, че щом веднъж се запознаете с цифрите, ще разберете, че няма никаква причина за безпокойство.

Чарлз кимна. Тримата мъже се настаниха около масата. Чарлз тайничко наблюдаваше Франсиско.

В неделя вечерта братовчед му сякаш се намираше на ръба на нервен срив. Сега бе сърдечен и доста добре се владееше. От ден на ден, докато чакаха управителят да приготви отчетите си, Франсиско ставаше все по-спокоен. Явно бе решил да абдикира, да прехвърли отговорността на лондонските си роднини. Колкото по-дълго стоеше Чарлз, толкова повече нарастваше увереността на Франсиско, че нещата наистина ще се развият по този начин. Той щеше да се отърве от тази отговорност и щеше да заживее с онова, което бе успял да отмъкне и да скрие по разни дупки като лалугер.

— Първо текущите сметки — каза Чарлз и изчака Франсиско да преведе думите му.

Веднага щом разбра какво е казал, управителят кимна. Той разтвори една от счетоводните книги и тримата се захванаха за работа.

 

 

Лондон, четири часа следобед

Каутс се помещаваха в същата сграда, която им бе служила за седалище в продължение на повече от сто години. В нея нямаше такова изобилие от изящни антики и редки предмети, както в сградата на Мендоса. Това място миришеше на стара кожа, старо дърво и стари, много стари инвестиции. Преди сто години крал Джордж III бе поверил на Каутс „личния си портфейл“. Оттогава банката бе станала управител на личните финанси на кралските особи. А това бе изключително сигурна позиция, въз основа на която да сключват всички останали сделки.

— Влезте тук, Норман. — Хамърсмит отвори вратата на обширен кабинет. — Хубаво е, че се съгласихте да дойдете.

— Как можех да ви откажа — промърмори Норман. Той се огледа наоколо. В стаята нямаше никой друг.

— Не мисля, че е нужно да разширяваме кръга на запознатите с тази работа, не сте ли съгласен?

— И аз мисля така. Оценявам дискретността ви.

— Моля, седнете.

Те се разположиха в двата края на огромно махагоново бюро. Единствените предмети върху лакираната му повърхност бяха една сребърна поставка за писалка, безупречна преса за попиване, кристална ваза, в която имаше една-единствена роза, и синя папка, завързана с черна панделка. Хамърсмит сложи ръка върху папката.

— Предполагам, че това е въпросният документ?

— Да.

— Може ли да го видя?

— Разбира се. — Хамърсмит развърза панделката и отвори папката. Документът се намираше най-отгоре, върху някакви други книжа. Той го взе и го подаде през масата.

Норман го пое, като мислено поблагодари, че ръцете му не треперят видимо. Зачете съвсем бавно. Не искаше да пропусне нещо, което би подсказало, че документът е хитра фалшификация. Но още преди погледът му да стигне и до средата на страницата, той бе напълно уверен, че няма нищо подобно.

Това несъмнено бе почеркът на дядо му Лиъм. Много пъти го бе виждал в старите регистри на банката. Слогът също бе неговият — прост и ясен.

„В отплата за лични услуги и гаранции обещавам и се заклевам в името на дома Мендоса да изплатя на приносителя сумата от един милион лири стерлинги в момента на представянето на документа от приносителя. Да няма никакви ограничения за времето, когато ще бъде представен иска за изплащане. Сумата да не бъде обременена с лихви, нито променена при каквито и да е обстоятелства…“

— Легитимен е, нали? — попита Хамърсмит, след като в продължение на цели пет минути Норман мълчаливо бе разглеждал документа.

Последва секунда мълчание. После още една. Ръцете на Норман се бяха изпотили и усещаше устата си пресъхнала.

— Да, мисля, че е така — тихо рече той.

Беше казал на Джейми, че ако може, би изгорил този документ, и бе дошъл тук с намерение да блъфира, да настоява, че това е просто един фалшификат, да увърта и шикалкави. Но сега, когато четеше ясните думи на дядо си, когато държеше това нещо в ръцете си, той не можеше да го направи.

Документът бе истински. Дългът бе истински. Ако го отрече, тогава какъв смисъл, по дяволите, ще има всичко, направено досега? Мендоса, семейството, легендарната им репутация за абсолютна благонадеждност? Какво ще означава всичко това, ако той излъже сега за онова, за което е сигурен до мозъка на костите си, че е самата истина?

Хамърсмит наблюдаваше как се сменят чувствата по лицето на госта му. Той се наведе напред.

— Норман, заради всички нас, кажете ми съвсем честно: можете ли да ги изплатите? Платежоспособни ли са Мендоса?

Миналия месец, миналата седмица, той би отговорил с лицемерна увереност и престорена храброст. Без да се поколебае. Но сега? След часовете, прекарани край леглото на Тим, опитвайки се да разграничи предателството на момчето от сполетялата го трагедия; след часовете мъчителен размисъл върху въпроса, способен ли е Чарлз да поеме управлението; след часовете, прекарани в размишления за собствения му живот, за ролята му в изграждането или разрушаването на онова, което преди него поколения наред бяха градили — след всичко това той не можеше да излъже.

— Не — тихо промълви той. — Не, не можем да ги изплатим, не и в десетдневен срок. И не, не сме в особено добра форма.

Хамърсмит се облегна назад и затвори очи.

— Така си и мислех. Онзи ден, в кръчмата, за пръв път се усъмних, че слуховете може и да са верни. Мълвата плъзна горе-долу тогава, когато парагвайският заем получи толкова оскъдна подкрепа, но тогава не й обърнах никакво внимание. Рекох си, та това все пак са Мендоса. От години това е най-голямата банка в Европа. Струваше ми се невъзможно. Но онзи ден нещо във вида ви, в очите ви, ми подсказа…

— Ако ние се провалим, и вие няма да се измъкнете от кризата невредими — рече Норман.

Бе казал истината. Бе говорил съвсем честно. Но сега бе време да се бори с всички възможни оръжия, защото и това бе част от завещанието на рода му. Какво бяха прочели онзи ден на литургията? Има време за всяко нещо и срок за всяка работа под небето. Ето, че бе дошло време да се измъкне със зъби и нокти от ямата.

— Ще настане опасна паника. Цялото лондонско Сити ще се сблъска с най-голямата досега криза в общественото доверие.

— Но оцеляхме след Баринг — напомни му Хамърсмит.

— Да, но едва-едва. Ами втори фалит, и то по-малко от десет години след предишния? Това вече няма да преживеете, Джонатан. Не и без да получите сериозни рани. А те може да се окажат фатални.

Хамърсмит го гледаше в очите.

— Предполагам, че търсите заем. — Норман не отговори. — Колко? — Хамърсмит настояваше. — Колко ви трябва? Каква е разликата между постъпленията и акцептираните ви полици?

„Акцептирани полици“ бе старомоден термин. Бе възникнал през седемнадесети век. Компанията Смит в Делхи изпращаха с кораби чай за компанията Едуардс в Лондон срещу разменна полица, гарантирана от банкер, в когото и двете страни имат доверие. Казваше се, че банкерът е „акцептирал“, или приел отговорността. Вече никой не говореше за „акцептиране“. Странно, че Хамърсмит използва тази дума. Но пък и всичко в Каутс бе толкова старомодно. Мъжете все още идваха на работа с фракове. Само че Норман не желаеше да играе по такива остарели правила.

— Ако броим и това… — Той посочи към документа, който сега се намираше на масата между тях. — … задълженията ни възлизат на около осемнадесет милиона, а активите ни… — Той замълча.

— Да? — подкани го Хамърсмит.

— … Активите на банката може да бъдат пресметнати по много начини.

Норман още не бе съгласен да говори за личните имоти на съдружниците. Но си мислеше за натоварените кораби, които все още се намираха някъде в открито море, които също можеше да бъдат сполетени от лошия късмет, който бе причинил потъването на „Сузана стар“.

— Някои активи наистина са в доста несигурно положение. Други са действително напълно сигурни.

— Това ми е известно. Винаги е така. Но очаквам да чуя някаква цифра, Норман. Мисля, че е най-добре да ми кажете най-лошия вариант.

— Да кажем пет милиона — и опазил господ, ако руснаците решат да изтеглят депозита си.

Хамърсмит кимна, а изражението му не издаваше нищо.

— А от тези пет милиона, каква част от тях са в ликвидност?

Норман извади лулата си и торбичката с тютюн.

— Имате ли нещо против?

— Не, съвсем не. — Хамърсмит се пресегна към перваза на прозореца, взе от там един месингов пепелник и го побутна през масата към Норман. Известно време той наблюдава как гостът му се суети със запалването на лулата си. — Кажете каква е ликвидността ви, Норман — рече най-сетне той. — На каква сума възлизат?

— По-малко от сто хиляди. — Норман каза това през зъби, стиснал лулата. Думите прозвучаха съвсем неясно.

— Какво? Не съм сигурен, че ви чух добре.

— Около сто хиляди, приблизително. — Този път го каза по-отчетливо и не отмести очи от втренчения поглед на Хамърсмит.

— Всемогъщи боже! — ахна Хамърсмит. В неговата уста думите прозвучаха като молитва.

Норман нямаше намерение да обсъжда с него отговорността на управата на банката за предизвикване на този фалит. Сега бе време да предприеме някаква тактика за отвличане на вниманието, която бе неразделна част от задължителния танц във всички преговори. Нямаше нужда да го моли за дискретност. Смисълът на целия им разговор се състоеше именно в това — да не позволят Мендоса да рухнат и да повлекат със себе си другите частни банки. Каутс бяха лично заинтересовани да запазят тези неща в пълна тайна.

— Кажете ми нещо — рече Норман. — Имате ли представа какво е подтикнало Майкъл Къран да поиска изплащане именно сега?

— Абсолютно никаква.

— Сигурно е нещо, свързано с Пуерто Рико, тъй като иска средствата да бъдат приведени там.

Хамърсмит явно се чувстваше доста неловко.

— Мисля, че тази страна се намира във вашия район на действие, Норман, а не в моя. Нали открай време вие се занимавате с островите.

— За момента те все още са наш регион. — Норман изтръска пепелта от лулата си в месинговия пепелник. — Но, разбира се, докато продължава тази идиотска война, никой не знае какво крие бъдещето.

— Вижте, не е ли по-добре да се съсредоточим върху въпроса как да ви измъкнем от тази каша?

— Споменахте нещо за някакъв заем — тихо рече Норман.

— Не и за тринадесет милиона! Господи, Нормън, нали не очаквате, че…

— И дума не може да става за тринадесет милиона. Това е абсурдна сума. Не ни трябват тринадесет милиона. Трябват ни само толкова пари, колкото да посрещнем исканите плащания за следващите тридесет до шестдесет дни. Само да пристигнат корабите ни…

— Търгуването от свое име е остаряла система за една банка — рязко отвърна Хамърсмит. — Това трябва да бъде прекратено. Несъмнено именно то ви е довело до това положение. Поне отчасти то е причината.

— Вижте какво, Джонатан. — Норман понечи да каже на домакина си, че това въобще не му влиза в работата, но веднага се отказа, защото знаеше, че не бива. — Какво предлагате в такъв случай? — Усещаше, че в корема му се е образувала ледена буца. Ами ако бе направил грешен ход, да довери на Хамърсмит толкова голяма част от истината, за бога, докъде щеше да ги отведе това?

Хамърсмит се поколеба, знаейки колко силни възражения щеше да има този човек, когато чуе думите му.

— Мисля, че има само един изход — тихо заяви той. — Трябва да говоря с Рансъм. Да му предложа да се срещнем при първа възможност.

Това бе най-лошият отговор, който можеше да получи. Рансъм бе главен управител на „Банк ъв Инглънд“. Намесеше ли се веднъж една толкова висока инстанция, нямаше да има връщане назад. Нещата вече нямаше да са под контрола на Норман. В главата му вилнееше буря, ушите му бучаха, но въпреки това гласът му бе твърд.

— Ако смятате, че е необходимо, добре.

 

 

Сан Хуан, три часа следобед

— И думичка не й е проговорил, казвам ти, от неделя насам. — Тили изсумтя презрително, сякаш обидата бе лично към нея.

Брат й изглеждаше притеснен.

— Едно не мога да разбера, оставаме ли или си тръгваме? Какво смята да прави господин Къран, туй не ми е ясно.

Братът и сестрата се намираха в кухнята на странноприемницата. Срещаха се там всеки следобед, докато останалите си почиваха по време на тестата.

— Не знам — рече Тили. — И аз за туй се безпокоя, ама и госпожица Бет нищичко не ми е казала. Много е разстроена. Той да се държи толкоз надменно, след като тя е дошла толкоз надалеч заради него и изгори всички мостове зад гърба си, само от любов. — Тили въздъхна. Винаги се бе вълнувала от романтичната страна на цялата история, ето защо с готовност бе станала съучастник още от самото начало на връзката им.

— Значи тя наистина държи на него, така ли? — попита Бригс, докато наливаше чай в чашата на сестра си.

— Разбира се. Тя не е лека жена, моята Бет. Възпитана е много добре. Ама оня господин Тимъти, мъжът й, голям нехранимайко беше. Хич не я заслужаваше. Господин Къран е друго нещо. Поне винаги съм го смятала за по-различен. Ама напоследък не съм много сигурна в това.

Бригс пиеше чая си, дълбоко замислен.

— Мислиш ли, че американците ще дойдат?

— В Пуерто Рико? Ами не знам. Всички разправят, че може и да дойдат. Ама и да дойдат, няма да имат нищо общо с нас. Тъй ми каза госпожица Бет. Ние сме чуждестранни граждани, поданици на неутрална сила. — Тили се усмихна, доволна, че е запомнила тоя термин. — Точно тъй ми каза госпожица Бет. Много е умна.

— Ама куршумите не питат кой е англичанин и кой не е — мрачно рече Бригс. — Те просто си летят насам-натам.

— Куршумите! Ти да не си се побъркал, Том? Че защо ще летят куршуми?

— Мисли с главата си, жено. Когато една страна завладява друга, винаги се стреля. Винаги, откак свят светува, все така е било. Дори и в библейските времена. В свещената книга така пише.

— Ама тогава въобще не са имали пушки!

Той махна нетърпеливо с чашата си.

— Туй не е важно. Работата е там, че пуерториканците ще се бият. Или поне може да решат да се бият. Всъщност, точно това не знам със сигурност. Дали ще се бият, или не?

— За нас туй няма значение — отново рече Тили. — Можем да си останем тук и да се спотайваме като църковни мишки, докато всичко свърши. Пък то сигурно ще свърши на бърза ръка. Американците непременно ще глътнат островитяните както китът е глътнал Йона.

— Може да си тръгнем, преди да започне това, ако сме умни и имаме късмет — каза Бригс. — Чух, че имало един кораб, дето ще отплава след няколко дни. Струва ми се, че който има ум в главата си, ще отплава с кораба.

— Какъв кораб?

— Казва се Арабела, плава под британски флаг. Често търгува из тия острови. Знам го тоя кораб. Параход е — добави той, а по лицето му се изписа отвращение. — Ама въпреки това е бърз и здрав.

— Каза ли на господин Къран?

— Не още. Тия дни се мръщи като болна крава. Откак той и госпожица Бет се скараха.

— Бас държа, че се срамува, дето се държа с господарката ми толкоз лошо, ама е прекалено горд да си го признае. И точно затуй все гледа да е някъде навън. Не може да погледне госпожица Бет в очите. Крие се.

— Господин Къран не се крие от никого.

— О, тъй ли мислиш? Хубаво, ама къде е сега? Ей туй само ми кажи.

— Не знам — мрачно призна Бригс. — Все обикаля насам-натам и не ми казва къде отива.

— Крие се, казах ти. — После, като видя, че брат й не отговори, Тили рече: — За едно съм сигурна, Том. Не искам пак да ни разделят. Не искам пак да сме далеч, както през всички тия години. Ти и аз, ние сме едно семейство.

Бригс кимна.

— Знам. И аз не искам да ни разделят.

— Мислиш ли, че той може да замине, без да вземе мен и госпожица Бет? — попита Тили, внезапно разтревожена от тази мисъл.

— Никога — твърдо отвърна Бригс. — За каквото и да са се скарали, господин Къран е джентълмен. Никога не би оставил две беззащитни жени, и то по време на война. Не и две англичанки.

Тили изсумтя презрително.

— Дочух това-онова, как доста му допадали жени, дето съвсем не са англичанки. И дето не струват кой знае колко.

Бригс не я погледна.

— Откъде си чула това?

— О, хората приказват. Има някои хора на острова, дето могат да говорят нормално. Не са много, повечето нещастници знаят само тоя глупав език, дъра-бъра. Ама може да срещнеш и някои, дето са порядъчни християни и говорят английски.

— И какви работи са ти наговорили тия „порядъчни християни“?

— Туй-онуй. Само намеци. Ама разправят как господин Къран прекарва доста време в една къща с ужасно лоша репутация.

— Мъжете правят някои неща, които жените не могат да разберат — заяви Бригс, предан на господаря си. — Това е нормално. А порядъчните дами не разпитват толкоз много. Пък мога и да кажа, че порядъчните дами не напускат мъжете си, за да тичат след някой, за когото не са омъжени.

— Внимавай какво приказваш, Томас Арчибалд Бригс! А като говорим за това кой какво не разбирал, нека ти кажа нещо: моята Бет не е лека жена! Тя е изискана дама. Тя е смела, точно такава е тя. Много храброст се иска, за да избереш любовта на каквато и да е цена. Затова не прави разни презрителни физиономии. Освен господин Къран, не е имало никой друг!

— Не се вълнувай толкоз — спокойно рече Бригс. — Не се ядосвай, Тили. Нищо не исках да кажа. Просто се тревожа за бъдещето.

Тили погледна през прозореца. Слънцето се бе спуснало доста по-ниско, отколкото когато бе дошла в кухнята.

— Става късно. Ще ида да видя дали господарката ми не се нуждае от мен. Ама слушай, Том, мисля, че трябва да поговориш с господин Къран, да му кажеш за кораба. Аз пък ще го спомена на госпожица Бет.

— Тя би ли тръгнала без него?

— За нищо на света, бас ловя. Ама не мисля, че за това въобще може да става въпрос. Те двамата се обичат. Сигурна съм. За каквото и да са се скарали, то ще мине, ще го забравят. Помни ми думите.

 

 

Майкъл спря коня си на няколко метра от портата на метоха. Дали да позвъни, или да заобиколи и да влезе сам отзад? Като говориха с епископа, не се бе сетил да попита за тази подробност.

— Чувам, че сте свършили онова, за което сте дошъл на острова, сеньор — бе казал епископът вчера следобед, когато двамата се бяха срещнали в голямата му къща.

— О, какво точно сте чули, ваше преосвещенство?

— Че сте купили всички кафеени плантации в Пуерто Рико.

— Сключих договори за покупката на някои от тях — бе признал Майкъл, — но не на всичките.

— Всички големи плантации, освен тази на доня Мария де лос Анхелес — поправи се епископът. — Това е удивително начинание, сеньор Къран.

— Обичам да рискувам на едро, ваше преосвещенство. Подобни рискове са подправките на живота. А вие сте наистина много добре информирани.

Епископът лекичко бе свил рамене.

— Аз съм отговорен за паството си, затова се налага да бъда добре информиран.

— Да, разбира се. — Майкъл не бе казал нищо повече. Този духовник го бе извикал и той трябваше да каже за какво. Едно бе сигурно: най-вероятно то нямаше нищо общо с кафето. Епископът нямаше да действа толкова открито, ако ставаше въпрос за светски работи.

— Ще пийнете ли малко шери, сеньор? — попита негово преосвещенство.

— С най-голямо удоволствие, благодаря.

Този път епископът не позвъни за прислугата. Сам отиде до един шкаф в ъгъла на стаята и се върна с две чаши и бутилка.

— Това е специално питие, което ми изпратиха направо от Мадрид. Мисля, че ще ви хареса.

Той сложи шишето на масата до Къран. На етикета пишеше Лече де Херес и имаше рисунка на птица, а под нея бе написано Мендоса-Руес. Прадядо му бе започнал пръв да произвежда това шери още в началото на века. В историята се казваше, че Робърт сам измислил етиката.

— Познавате ли това вино? — попита епископът, докато наливаше. Гласът му не издаваше нищо.

— Пил съм от него, наистина. Превъзходно шери. — Майкъл се държеше също толкова спокойно както епископа.

— Забележителни хора са тези Мендоса, забележително семейство.

Майкъл вдигна чашата си и се чукнаха с духовника.

— За ваше здраве, ваше преосвещенство.

— И за ваше.

Отпиха от шерито, промърмориха няколко похвали за качеството му, след което настана мълчание.

Епископът пръв се отказа. Каквото и да знаеше или подозираше за връзката на Майкъл с Мендоса, очевидно не бе достатъчно, за да му позволи да сондира по-дълбоко.

— Имах много причини да ви поканя тук. — Тонът му подсказваше, че окончателно променят темата.

— Сигурен съм, че е така — отвърна Майкъл, като вече дишаше малко по-спокойно.

— Да. Много важни причини. Още шери?

— Благодаря, след малко.

Епископът напълни отново своята чаша.

— Сеньор Къран, помните ли нещата, за които говорихме при предишното ви посещение?

— Да, помня. Говорихме за острова, както и за сестра Магдалена.

— Да, за острова.

Майкъл бе разочарован. Бе сигурен, че е тук, за да говорят за монахинята. Трябваше да говори за нея, и то вече не просто от любопитство. Магдалена бе ключът към Нурия, а Нурия бе в някаква голяма беда. От неделя насам, когато Самсон го бе отпратил, много пъти се опита да се срещне с нея. Всеки път достъпът до къщичката зад бардака му бе отказван. Но Къран не можеше да остави нещата така. Усещаше, че му е нужно да разреши този проблем, да събере двете жени.

— Сестра Магдалена… — започна той.

Епископът вдигна ръка.

— По-късно, сеньор. Първо трябва да направя онова, което дългът ми повелява, и да ви припомня нещата, които ви казах предния път. Пуерториканците са католици. Не държим и вие да вярвате в нещата, в които вярваме ние. Това време вече отмина за нашата църква, но вие не бива да нарушавате нашите правила, сеньор. Или може би е по-добре да кажа, нещата, към които ние сме особено чувствителни.

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

— О, напротив, мисля, че ме разбирате. Има една млада англичанка, мисля, че се казва доня Исабела.

— Да, на испански името й се произнася така. На английски казваме Елизабет. — Мили боже! Трябваше да се досети. Колкото и да се бе старал да спазва благоприличието, нямаше как отношенията му с Бет да не станат обект на хорските клюки. Къран ужасно се ядосваше на себе си, че не е предвидил това. Напоследък бе толкова зает, че пропусна да забележи тази толкова явна клопка.

— Дамата е дошла в Пуерто Рико, за да е с вас, нали? — попита епископът.

— Доня Исабела е стара моя приятелка. Тя е на пътешествие из островите. Тъй като знаеше, че аз съм тук, съвсем естествено тя реши да се отбие, за да разгледа прекрасния ви остров.

— Значи е… Как беше тази нова дума?… Туристка. Разбирам. Може би съм твърде старомоден. Но ми се струва странно една млада и красива жена да пътува самичка толкова далеч от дома, придружена само от прислужницата си. Но ми е изключително приятно да узная, че дамата е туристка. Ще си тръгва ли скоро?

— По някое време, да, разбира се.

— Разбира се. Добре. Защото, сеньор Къран, трябва да ви кажа, че на нашия остров не се гледа с добро око на незаконните връзки. Ние ценим високо семейния живот, за нас бракът е свято нещо.

По дяволите! Да не би този човек да го питаше дали смята да се ожени за Бет или още по-зле, може би смяташе, че някак вече е оженен за нея?

— Аз също високо ценя светостта на брака ваше преосвещенство.

— Радвам се да чуя това, синко.

Майкъл не пропуснала забележи промяната в тона му, факта, че превключи към бащинското снизхождение, типично за духовниците.

— Наистина се радвам, че се запознах с епископ, който е толкова загрижен за моралното благоденствие на паството си, ваше преосвещенство. Както съм сигурен, че знаете, това невинаги е така.

— Да, историята познава и други случаи — съгласи се епископът. — Но в наши дни нещата са различни. — Той повдигна шишето с шери и този път Майкъл кимна в знак на съгласие. — А сега — рече епископът, докато му наливаше, — по въпроса за сестра Магдалена. С огромно съжаление трябва да ви съобщя, че е болна.

— О, надявам се, че не е нещо сериозно?

— Опасявам се, че е много сериозно. Именно затова ви помолих спешно да дойдете.

— Не съм сигурен, че ви разбирам, ваше преосвещенство.

— Сестра Магдалена изрази силно желание да се срещне с вас, сеньор. Обещах й, че ще я посетите.

— Но аз толкова пъти се опитах да се срещна с нея през последните седмици, а…

— Нека ви кажа нещо съвсем откровено — прекъсна го епископът. — Не одобрявах опитите ви да говорите със сестра Магдалена, но сега не й остава много време на този свят. При тези обстоятелства… — Той отново едва забележимо сви рамене. — Мисля, че трябва да я посетите колкото може по-скоро, сеньор Къран. Сигурен съм, че от това посещение душата ви ще спечели много.

Майкъл веднага се бе изправил.

— С ваше позволение, мога да ида още сега.

Епископът погледна часовника.

— Не, не сега, монахините се оттеглят за почивка рано. Когато пристигнете в Лас Ниевес, ще е твърде късно. Утре, сеньор. Утре следобед ще е възможно. Може би ще е добре да пристигнете в метоха веднага след вечернята. Да кажем в четири и половина, добре ли е?

Ето че сега Майкъл държеше юздите в едната си ръка и извади с другата часовника си от джоба на жилетката. Беше четири и тридесет и две. И тъй като посещението бе предложено съвсем официално, той реши, че ще е най-добре да се представи пред главната порта.

Той поведе коня си напред, после скочи от седлото и го завърза за едно близко дръвче. После хвана връвта на камбаната и силно я дръпна. Камбанните удари отекнаха в неподвижния, горещ въздух.