Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Do Evil in Return, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милена Григорова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,7 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Маргарет Милър. Сезонът на бедите
Американска. Първо издание
ИК „Атика“, София, 1994
Редактор: Красимир Андреев, 2014
История
- — Добавяне
8.
Вечеря късно, сама вкъщи. Стаите бяха празни и тихи. Пусна няколко плочи на Кейпхарт да прогони тишината, но тя продължи да я чака в засада, скрита зад музиката, готова да я нападне в паузата между два записа.
Не се бе чувала с Луис през целия ден. (Толкова дълъг ден, помисли си тя. Сякаш, от закуската с госпожица Шилър и откак видя Тидълс в полицейския участък, облечен в зеления костюм, бе изминала седмица… За мен безкраен ден, а за Вайолет безкрайна нощ, безкрайно, мрачно завинаги… Не мисли, недей да мислиш за това. Вината не е твоя.)
Луис винаги й се обаждаше един или два пъти всеки следобед. Не говореха дълго — и двамата бяха заети хора, — но обажданията й вдъхваха увереност. Караха я да се чувства обичана, а не като жена, която просто се забавлява с чужд мъж. С Луис се обичаха, но за лош късмет той вече беше женен, когато се срещнаха.
Не го беше търсила в дома му отдавна — наложи й се да провери телефонния му номер в указателя, преди да позвъни.
Обади се той. Гласът му звучеше фалшиво любезно, както винаги, преди да е познал кой се обажда. Това беше част от образа му в обществото.
— Здравейте. Луис Балард на телефона.
Шарлот бързо каза:
— Искам да те видя. Можеш ли да дойдеш?
— Съжалявам, сбъркали сте номера.
— Това означава ли, че не можеш?
— Точно така. Тук е 55–919.
— Скъпи… Луис… аз…
Но той вече бе затворил.
Всъщност той не е виновен, помисли си тя. Нямаше как да не затвори — Гуен беше там и слушаше. Но все пак се почувства пренебрегната и малко унижена. „Съжалявам, сбъркали сте номера, дрън-дрън.“ „Може пък и да съм, приятел.“ Отиде, седна на неговия стол и покри очите си с длани.
Външната врата все още беше отворена — оставила я бе да се проветрява, след като свърши с готвенето на вечерята, и вятърът се плъзгаше по пода и й студенееше на краката.
Отиде да я затвори. Двама мъже тъкмо влизаха през портичката в оградената градина. По-високият затвори портичката внимателно зад себе си и изтри ръце в панталоните си. Другият бе дребен. Придвижваше се из сенките с крадливата изтънченост на горска фея, а ушите му стърчаха изпод червената бейзболна шапка и изпъкваха на фона на тъмните дървета като огромни бледи восъчни топки. Той мина безшумно по каменните плочи и се приближи към осветената врата — не човек, а мушица. Вече беше късно да затвори вратата. Късно и безполезно. Дребничкият мъж би могъл да прелети през прозореца, да се спусне през комина, да пропълзи през някоя пролука, да профучи през някой нощен кошмар.
— Помните ли ме? А?
— Господин Вос.
— Точно тъй. — Той посочи с палец придружаващия го човек. Шарлот забеляза, че и двамата носеха грубо ушити траурни ленти на ръкавите си. — Този тук ми е приятелче. Еди О’Горман.
— Вече сме се виждали с господин О’Горман.
Другият пристъпи в обсега на светлината. Въпреки че беше млад, лицето му свидетелстваше за жестокост и небрежност към себе си — носът му бе счупен, лявото ухо — почти на каша, а бузите надупчени от белези от акне.
Ръцете му бяха свити на юмрук до яките бедра.
— Че къде сте ме виждали?
— В дома на господин Вос. Наблюдавахте ме през перилата на стълбището.
— Тъй ли? Че какво лошо има да…
— Хайде, хайде, Еди — намеси се Вос и се обърна към Шарлот: — Горкият, той е разстроен. Днес му съобщиха много неприятна новина, страшно неприятна. Нали така, Еди?
— Аха. — Еди пипна инстинктивно жалейката на ръкава си, сякаш му се искаше да я откъсне.
— Съпругата му умря — поясни Вос. — Самоубила се. Но вие навярно вече знаете за Вайолет.
— Да.
— Бедната, малка Вайолет. Кой би си помислил, че ще направи такова нещо? За Еди беше ужасен шок. Нали така, Еди?
— Ами да.
Вос обясни на Шарлот:
— Той не е от приказливите, а пък като тъгува — съвсем, дума не продумва, чак…
— Какво искате? — попита Шарлот. — За какво сте дошли?
Вос като че ли се обиди от резкия въпрос.
— Ами решихме, аз и Еди, че може да не сте научили за Вайолет, пък като знаем колко се интересувате от нея, рекохме си, че сигурно ще искате да разберете, преди да го прочетете във вестниците.
— Е, добре, казахте ми. Благодаря и довиждане.
— Я почакайте малко. — Лицето на Вос се набръчка в недоброжелателна гримаса. — Бива ли да се държите така с двама опечалени. Какво ще кажеш, Еди?
Еди се изкашля с ръка на гърдите.
— По-добре да поговорим вътре. Нощният въздух не се отразява добре на бронхиалните ми тръби.
— Няма да умрете от него — пресече го Шарлот. — Същият е като дневния.
— Е, вие сте лекарката. Я кажете, какво е това, като ставаш сутрин — кашляш, кашляш, пък след един час нищо ти няма? Мислите ли, че е някаква болест?
Шарлот го изгледа през мрежата на вратата. Съпругът на Вайолет. „Той ме удари с лампата — беше казало момичето. — Много обича да съм му подръка и да ми взема страха.“ Шарлот погледна към телефона, на десет крачки от нея, с надеждата, че може да позвъни и така да влезе във връзка с някого. Но апаратът мълчеше, а тя се страхуваше да отиде и да вдигне слушалката — подобно действие можеше да предизвика по-бързо неприятности.
— Е? — озъби се Еди. — Някаква болест ли е? Мислите ли, че съм от ония, охтичавите? — Ъгълчето на устата му нервно потрепери. Беше уплашен до смърт и агресивността бе прикритие за страховете му.
— Не — отвърна Шарлот. — Кашлицата вероятно е причинена от постназални стичания. Тоест, когато спите, в задната част на носа ви се събира слуз и се стича в гърлото ви. На сутринта я изкашляте.
— Как се викаше това, дето го имам?
— Постназални стичания.
— Виж ти. А бе, Вос, тая си знае работата, само ме погледна, и рече „постназални стичания“, просто ей така.
— Я си затваряй устата — обади се Вос. — За бога, и аз имам разни симптоми, но не дрънкам наляво и надясно за тях, когато има работа да се върши.
Шарлот повтори:
— Работа ли?
— Не съвсем точно. Значи горката Вайолет нямаше много приятели, само мен, Еди, жената и вие. Тя беше страхотно хлапе и не заслужава бедняшко погребение, без цветя и така нататък. Пък погребенията днес са скъпички. Поразучих цените днес следобеда и, да ти кажа, тия погребални бюра направо ринат парите с каруци. Въпреки че някои от ковчезите бяха красиви. Нали така, Еди?
— Аха.
— Мислехме си за ковчег, покрит с бял сатен, и може би една голяма подкова, направена от виолетки.
— Ей — възкликна Еди, — адски хубаво ще бъде. — Докосна носа си предпазливо. Чувстваше се страхотно. Божичко, той да се тревожи толкова време, че е охтичав, пък то било постназални стичания.
— Та значи — продължи Вос — затуй дойдохме с Еди. Рекохме си, Вайолет имаше няколко приятели, та ще вземем да съберем пари, да купим два-три венеца, ей такива работи.
— Колко? — попита директно Шарлот.
— Неприятно ми е да мисля за пари, а пък Вайолет да е там, където е. Ала все пак — той сви рамене, — нали те карат света да се върти. Аз ли ще го променя?
— Колко?
— Да речем — 300 долара.
Измина доста време в мълчание, преди Шарлот да проговори.
— Доста венци могат да се купят с такава сума.
— Тъй е, но не забравяйте ковчега.
— Нямам триста долара.
— Можете да намерите. Имате приятел.
— Имам много приятели.
— Но и един по-специален.
— Няколко.
— Един много, много специален.
— Престанете — извика Шарлот. — Да не ме смятате за луда, че да…
— Триста долара са нищо работа за него. Или за вас. Помислете за бедната Вайолет.
— Виждала съм момичето само веднъж в живота си.
— Но й помогнахте да умре — каза Вос доста мило. — Тя се прибра снощи й вика — бях на лекар, само че тя не иска да ми помогне, направо ми се иска да умра.
— Мисля, че е по-добре да си тръгнете — намеси се Шарлот, като се опитваше гласът й да не трепери. — Всичко това започва да прилича на изнудване.
— Чакайте, чакайте малко, тая дума е много лоша. Нали, Еди?
— Ами да. Хич не ми харесва.
Вос опипа траурната лента на ръкава.
— Дойдохме тук като приятели на Вайолет, понеже искахме да й устроим хубаво изпращане. Божичко, даже на свещеник трябва да се плаща. Че докъде ще стигнат триста долара, как мислите?
— Не знам и не ме интересува.
— Я не се дръжте така, че да не научите. Накрая да не започне да ви интересува. А?
— И аз това викам.
От клоните на лимоновото дърво се обади един присмехулник, обругавайки натрапниците.
— Най-добре и двамата да си отидете у дома — повтори Шарлот, — и да вземете да измислите нов „подход“.
— Няма нужда — каза Вос. — Подходът си е тук и не е никак приятен, госпожа, никак.
— Не сте много ясен.
— Достатъчно ясен съм. Мога да ви го обясня най-подробно, буква по буква. Значи, от една страна, сте вие, в-и-е и той, Б-а-л-а-р-д. А, от друга, моята бедничка Вайолет. Хубаво трио, а?
— Бъдете по-точен — повтори Шарлот. — Искате да ви платя триста долара заради господин Балард и понеже смятате, че отчасти нося отговорност за самоубийството на Вайолет. Така ли?
— Може би. Макар че май вие не усещате номера.
— Какво?
— Помислете си. — Вос се обърна към приятелчето си: — Хайде, Еди.
— Ама тя не ни даде парите — възрази той. — Не сме си получили тристате…
— Нали чу дамата. Не иска да ни даде парите.
— Ти каза, че ще ги даде.
— Ще стане. Трябва й време да поразмисли, това е. Може малко бавно да съобразява. Хайде да си вървим.
— Почакайте — спря ги Шарлот.
Внезапно я обхвана неясното и ужасяващо чувство, че този дребосък, тази мушица се кани да прояде дупки в живота й. Вече се чувстваше гола, незащитена.
Вос я погледна неясно, присвил очи срещу светлината на лампата над вратата.
— Да не си променихте решението?
— Не. — Тя изведнъж взе решение. — Вече до гуша ми дойде от тая работа. Махайте се или ще извикам полиция.
Еди започна да отстъпва към стъпалата, но Вос продължаваше да стои и да я гледа.
— Няма да го направите. Поразмишлявайте над думите ми и като дойдете на друг акъл — знаете къде живея. Само гледайте да побързате. Имам заложени доста важни неща. Може да не ви изглеждам, но съм голяма клечка, много важен…
— Вие сте един дребен мошеник — прекъсна го Шарлот. — Изчезвайте оттук.
Тя тръшна вратата, дръпна резето и стоя подпряна с гръб на нея, докато не чу скърцането на портичката при отварянето и затварянето й. После вдигна слушалката и набра номера на полицейското управление. Направи го импулсивно, без да помисли какво ще им каже или за последиците.
— Полицейското управление. Валерио на телефона.
— А-ало?
— Какво е станало?
— Необходима ми е някаква… защита.
В слушалката се чуваше някакъв страничен хленчещ глас, загрубял от уиски — „профукал всичко до цент, та после идва при мен да ми плаче за…“
— Я млъкнете за малко — каза Валерио. — Говоря по телефона. Ало? Как ви е името и адресът?
— Шарл… — Гърлото й се стегна и затисна думите: „Шарлот Кийтинг, «Маунт Драйв» 1029. Шантажират ме. Въпросните мъже са потенциално опасни и трябва да бъдат арестувани. Не, нямам доказателства. Не, не мога да ви кажа за какво ме изнудват, но не за някакво престъпление, нито пък нещо лошо. Срещам се с един женен мъж…“
Представяше си ги двамата — Валерио и човека с хленчещия глас — как се ухилват многозначително, ако им каже, и как цвилят:
„Срещала се само с женен мъж, как ли не, тая си я бива, екстра работа…“
— Не чух името — каза Валерио.
Шарлот затвори тихичко.
Включи градинските лампи и отиде при колата си.