Маргарет Милър
Сезонът на бедите (12)

12.

На следващия ден, когато се върна в кабинета след визитацията в болницата, намери Истър да си приказва с госпожица Шилър. Полицаят приличаше на буден млад търговски пътник със затвореното си куфарче под мишница, а сестрата беше доволна и зачервена, развълнувана като младо момиче.

— О, госпожо доктор, лейтенант Истър точно ми разправяше невероятни неща за отпечатъците от пръсти. Знаете ли, че моите отпечатъци не приличат на никои други в света?

— Не. Така ли е?

— Абсолютно различни, единствени.

— Направо ти се променя мнението за себе си. А пък аз все съм си мислела, че съм като всички останали.

— Не е трябвало да се притеснявате — каза Шарлот.

Телефонът иззвъня в кабинета й и госпожица Шилър отиде да вдигне, като цъкаше с език от разочарование.

— Обядвали ли сте? — попита Истър.

— Не.

— Двете аутопсии бяха извършени тази сутрин. Реших, че можем да обсъдим резултатите и да хапнем същевременно нещо.

— За пръв път ме канят на обяд, за да си говорим за аутопсии.

— Това ми е специалността — да бъда абсолютно различен и единствен като отпечатъците от пръстите на госпожица Шилър.

— В такъв случай…

— Ще дойдете? Добре.

— Къде отиваме? Трябва да оставя телефонен номер на сестрата.

— В „Зеленото лукче“.

— Добре.

Независимо от името си, заведението представляваше добър френски ресторант в самия център на града. Седнаха в едно задно сепаре и Шарлот поръча омлет и зелена салата на сервитьорката, която имитираше лошо френски акцент и я наричаше „мадам“.

Истър каза, че предпочита котлети. Сервитьорката вдигна невероятно черните си вежди.

— Котлети? Какви котлети, мосю?

— Каквито и да е. Агнешки, свински, телешки. Няма значение.

— Мо-о-ля, моля — каза момичето и си тръгна, полюшвайки възмутено бедра. (Хората никога не се държат толкова странно у дома в Бъфингтън Фолс, Айова.)

— Успяхте ли да дремнете малко снощи? — попита Истър.

— Достатъчно.

— Съжалявам, че полицейските процедури ви отнеха толкова време.

— Вината не е ваша. — Последната част от полицейската процедура, която си спомняше, бе как един полицай покрива с водонепроницаем брезент мястото, където бе намерено тялото на Тидълс, включително и гардероба, пружините, оплетените плевели и ръждясалите консервени кутии.

Истър сложи куфарчето си на масата и извади няколко напечатани листа хартия и десетина уголемени снимки.

— Защо си давате труда да ме уведомявате за аутопсиите? — попита Шарлот.

Той вдигна рязко глава.

— Мислех, че ви интересуват.

— Само затова ли?

— Какво искате да кажете?

— Мислех си… че имате някакъв друг мотив.

— Не, никакъв друг мотив нямам.

Но на Шарлот не й хареса начинът, по който се усмихна. Имаше чувството, че й поставя капан и тя не може да го избегне, понеже не знае защо и къде точно е заложен.

— Аутопсията на Вайолет бе извършена първа — подхвана Истър, — така че ще ви разкажа първо за нея. Общо взето, става въпрос за сравнително недвусмислен случай на самоубийство.

— Защо?

— Ще ви изложа главните улики. На първата снимка е Вайолет, така както е била намерена.

Шарлот я разгледа. Вайолет, но не тази Вайолет, която бе видяла преди два дена и не усмихнатото хубаво момиче, чиято снимка бе отпечатана в сутрешния вестник.

Тук тя беше почти неразпознаваема, тъй като долната част на лицето й бе покрита с бяла пяна сякаш от сапун.

Очите на Истър я следяха.

— Знам, че сте лекар — каза той, — но не ми е известно доколко имате опит със случаи на неестествена смърт като например от удавяне.

— Много малко. Няма да нараните чувствата ми, ако бъдете прекалено директен — това май имате предвид.

— Добре. Пяната е типична при смърт от удавяне. Причинена е отчасти от слуз от гърлото и дихателната тръба и отчасти от морската вода. Ако е била мъртва или в безсъзнание, когато е попаднала във водата, нямаше да има такава. Наличието й говори за борба за въздух. Опитвайки се да си поеме въздух, тя е поела морска вода. Дразненето на мембраните е предизвикало слузта, която се е смесила с водата и се е разбила на пяна поради опитите й да диша. Фактът, че устата й е отворена, също е типичен за този вид смърт.

Сервитьорката се върна с поръчката им. Шарлот забоде вилица в омлета си — беше лек и пухкав като пяна. Тя бутна чинията настрана.

Истър даже не беше забелязал котлетите с неопределен вид, поставени пред него. Той продължи:

— Следващата снимка е близък план на лявата ръка на Вайолет. Дясната, както вече споменах, липсва — може да е била изядена от акула или отрязана от витлото на някой голям кораб. Тъй като нараняването съвсем очевидно е станало след настъпването на смъртта, не си дадохме труд да определим точно причината.

Пръстите на Вайолет бяха свити в юмрук, а между втория и третия се бе закачила гирлянда от морски водорасли. Халката си беше на място.

— Когато разтворихме юмрука й — добави Истър, — намерихме малка топчица катран от подводните петролни кладенци, а също и дълбоки следи, оставени от ноктите й по дланта. Давещите се хващат за каквото им попадне. На следващата снимка…

— Моля ви. Не мисля, че в момента ми се гледат повече снимки.

— Извинете. — Той върна снимките в куфарчето си. — Не исках да ви развалям обяда. Ще си довършим разговора за Вайолет по-късно. — Полицаят се усмихна с онази странно топла и неочаквана усмивка, която винаги я изненадваше и я настройваше дружелюбно точно когато е на границата да изпадне във враждебно отношение към него. — Странно, досега сме си говорили единствено за смърт. Не знам ходите ли на кино, какви книги харесвате или пък кога си миете зъбите — преди или след закуска, нито пък как обичате яйцата си.

— Отношенията ни не са на лична основа.

— Може би не. И все пак мисля, че са. — Той се поколеба с вилица във въздуха. — Е, добре, ходите ли на кино?

— Когато ми остане време.

— Ще дойдете ли с мен?

— Не знам — отвърна честно тя. — Наистина не знам.

— А защо не?

— Имам чувството, че не бива.

Той разчупи едно хлебче и го намаза с масло. Имаше огромни ръце, които се движеха много прецизно.

— Разбирам. Вярна сте на Балард.

— Бал… — Устата й зина, а после пак се затвори. Кръвта биеше в слепоочията й, учестено и силно. — Как… разбрахте?

— Моето гестапо работи ден и нощ. Освен това трябва да сте по-внимателна и да унищожавате писмата му.

— Какви писма?

Той извади един плик от джоба на сакото си и го хвърли на масата с презрителен, може би ядосан жест.

— Беше в кафявата чанта от гущер снощи. Взех го, преди някой друг да го е видял. Приемете го с почитанията ми.

Беше писмото — единственото, което Луис й бе написал, докато бе на риболов в Гиерските планини. Тя го държеше в чантата си, да си го препрочита, когато се почувства самотна, без да помисли, че може да й я откраднат, а то бе написано на служебна бланка на кантората.

Истър започна да цитира дума по дума, тонът му изведнъж стана мек и жлъчен: „Чарли, скъпа, колко е ужасно, когато те няма. Всичко е мрачно и пусто…“

Тя накъса писмото на парченца.

— Винаги ли четете чуждите писма?

— Когато имам причина.

— Вие сте измамник и мошеник.

— Не смятам така — отвърна той. — Просто съм човек и, предполагам, страдам от една често срещана човешка слабост — ревност.

Когато тя не отговори, Истър добави:

— Ужасно тъпо е, Шарлот, да се занимаваш с чужд мъж.

— Това си е моя работа, а не ваша.

— Ще ми се да зная как го е постигнал този Балард. Може да понауча нещо.

— Да понаучите нещо?

— Как те е накарал да се влюбиш толкова в него например. Бих искал да постигна същото.

— Обиждате ме…

— Нямам такива намерения. Възхищавам ти се. Ти си силна жена. Ще е необходима много сила, за да се живее с теб. Аз я притежавам. Ти никога няма да потърсиш опора у мен, но аз не се нуждая от това, за да се почувствам силен. Понеже така или иначе си се чувствам такъв.

— Сега и завинаги — каза тя саркастично. — Имаш самочувствие в излишък.

Той я погледна сериозно.

— Най-глупавото е да се обвържеш с някого без самочувствие. Ще има твърде големи претенции към твоето.

— Не искам… не искам да обсъждам въпроса.

— Добре. Просто го оставяй да се промъква в подсъзнанието ти от време на време. За момента и това стига.

Сервитьорката пристигна с кафето. Истър смени темата, гласът и тонът му отново станаха безпристрастни, сякаш притежаваше умението да я включва и изключва от съзнанието си с кранче.

— В чантата ви бе намерено и портмоне — без пари естествено. Това обяснява и запивката в кухнята. Четири чаши, четирима гуляйджии — можем да предположим, че са били Вос, жена му, О’Горман и старецът Тидолиани.

— Вос и Тидълс се мразеха. — „Ние с него взаимно си се мразим“, беше й казал той черта, когато се срещнаха за първи път.

— Моята хипотеза е — продължи Истър, — че Тидолиани ги е шпионирал, те са го хванали и са решили да оправят нещата по приятелски с три бутилки вино. Напили са вероятно стареца, но същевременно и те са се напили и са започнали да спорят за чантата. Можем да предположим, струва ми се, че Тидолиани я е намерил на мястото, където Вос и О’Горман са я скрили, вероятно в купчината боклуци… Ходих при госпожа Вос тази сутрин.

— И аз.

— Тя преструва ли се?

— Не — отвърна Шарлот. — Не си спомня нищо за снощи. Дезориентирана е в известна степен. Решила си е, че ще й вадят сливиците и Вос всеки момент ще дойде да я види. — Тя отпи от кафето и си представи жената, легнала в болничното легло с доста спокоен и доволен вид, с онзи странен, неопределен израз в очите: Вос не я е напуснал, не, точно обратното. Тя го е оставила, постъпила е в болница като истинска дама, за да й оперират сливиците, а Вос ще дойде при нея в часа за свиждане. „Сливиците ми не са наред“ — бе казала на сестрата.

Шарлот продължи:

— Защо му е било на Вос да краде именно моята чантичка? Живея чак на „Маунт Драйв“, сигурно е имало стотици по-удобни и лесни за крадене чанти.

— Не им е трябвала чантата ви — каза Истър, но не пожела да й обясни доводите за подобно твърдение.

Шарлот настоя:

— Свързано ли е с Вайолет?

— Да.

— Но смятате, че Вайолет се е самоубила, а не е била убита.

— Уликите навеждат на такава мисъл — отвърна Истър и сви рамене. — В допълнение към външните признаци, които ви изложих, има и вътрешни — пяна в дихателната и бронхиалните тръби, вода в стомаха, белите дробове и дванадесетопръстника. Вода, съдържаща водорасли и други дребни частици от морската флора и фауна. Дробовете са разширени, сърцето — отпуснато от едната страна.

— Всичко това — обади се тихо Шарлот — не доказва, че момичето се е самоубило, а само че е умряло във водата.

— Трудно е да ви убеди човек.

— Навярно.

— И последното доказателство е само косвено — фактът, че е била отчаяна от бременността си. Не е искала детето. — Забеляза въпроса в очите й. — Било е момченце.

Момченце. Помисли си за чудото, благодарение на което е било създадено това мъртво бебе — тънката прецизност на клетките, мрежата от нерви и вени, взаимодействието на жлезите, постепенния растеж, само по малко и нито грам повече, всичко това великолепно балансирано и оформено от една мъничка яйцеклетка и микроскопичен сперматозоид.

Въпросът на Истър бе неочакван като удар:

— Кой е бил мъжът, замесен с Вайолет?

— Не зная. Откъде мога да знам?

— Може да ви е казала.

— Само че бил женен, не си бил у дома, когато го потърсила, но някой й обяснил, че ще си дойде същата вечер. Имаше намерение да се срещне с него.

— Един ден — каза мрачно Истър — аз също ще се запозная с него.

— Ако го откриете. — (Бащата на бебето на Вайолет, помисли си тя. Най-важната фигура в разследването, понеже без него не би имало такова — и въпреки това най-неясната, неизвестна и нереална, — навярно съвсем неподозиращ поредицата от събития, на които е дал начален тласък.)

Тя повтори мисълта си на глас, но Истър възрази:

— Неподозирането не е по-добро извинение от глупостта или невежеството.

— Разбирам. Не прощавате на хората.

— Понякога. Но да простиш, да обясниш, не е достатъчно. Човек не коригира една невроза, като я елиминира, трябва да предложиш приемлив заместител. Позитивният подход: ето ти дъвка, малкият, а сега не пипай отровата за мравки.

Тя повдигна вежди.

— Не знаех, че сте философ.

— Философията е за поетите — рязко отвърна той. — Аз работя с хора — мъртви или не. — Истър бутна чашката си за кафе настрани и по нея потече утайка като вълна, преляла над вълнолома. — Според мен истинската причина да не искате да повярвате, че Вайолет се е самоубила, е, защото това ще нарани съвестта ви.

— Тя именно от такъв материал е направена — белези от рани — каза Шарлот. Малки парченца съжаление, съшивани в едно година след година, докато не оформят определена шарка, начин на живот.

— Ако Вайолет е била убита, извършителят е човек, когото е познавала — не Вос, той няма мотив, нито пък О’Горман, от когото се е страхувала. Мъжът й има мотив, но неговото оръжие са юмруците му — Еди не е способен на хитрост или сложен замисъл. Не. Евентуалният убиец на Вайолет би бил някой, когото е харесвала или на когото е имала достатъчно доверие, че да отиде с него до кея, близо до мястото, където е намерена чантичката й. Някой като вас например.

— Тя нито ме харесваше, нито ми имаше доверие. Нали не подозирате наистина, че аз…

— Чудя се. Чудя се за картончето, което е носила в чантата си, с името и адреса ви, напечатани на него.

— Мога само да ви уверя, че не съм й го дала аз.

— Един ден — каза той — ще открия кой го е направил. Може да се окаже интересно. — Една муха се завъртя над масата и кацна на кокалчетата на ръката му. Истър я загледа как изследва хълмчетата им и се спуска предпазливо в долините между пръстите му. — Някога разхождали ли сте се по кея късно през нощта?

— Случвало се е.

— Отидох там миналия петък след полунощ — търсех рибар, наръгал с нож някакъв мъж в един бар. Не го открих. Не намерих никого всъщност. На пристана нямаше жива душа и нито една лодка не светеше. Но беше шумно. Морето вдигаше шум, вятърът, някаква подпора непрекъснато се търкаше в дъските при всяка вълна и скърцаше като вик на гларус. Идеално място за убийство. Едно побутване, падане от близо пет метра във водата, писък навярно… Но както вече споменах, там има природни шумове. Биха го заглушили така успешно, както нощта би прикрила убиеца. — Докато описваше кея, Истър бе седял напрегнато на крайчеца на стола си. Сега се облегна назад и видимо се отпусна. — Е, добре, възможно е да е станало така. Но вероятно не е.

Мухата бе открила чашката от кафе и обикаляше внимателно по ръба й, като изследовател около краищата на кратер.

— Колкото до стареца — продължи полицаят, — не може и да става въпрос за убийство.

— Въобще не може?

— Смъртта му е естествена. Няма следи от удари или рани. Починал е от остра пептична язва, ерозирала кръвоносен съд и причинила фатално кървене. Спорът между него и Вос и О’Горман вероятно е ускорил нещата, но това е недоказуемо. Вос и О’Горман на практика се оказват невинни като младенци.

Тя го погледна невярващо.

— Искате да кажете, че дори няма да се опитате да ги откриете?

— Е, разбира се, че има издадена заповед за арестуването им. Но не във връзка със смъртта на Вайолет или тази на стареца. Нищо не можем да докажем по отношение на тях, а също и относно обвинението в опит за шантаж, нито пък дори, че са затворили госпожа Вос на тавана. Разполагаме само с подозрения за въоръжен грабеж във връзка с чантата, която са ви откраднали. Тъжно, нали?

— Да.

— Няма справедливост. Хайде, кажете го.

— Няма справедливост — повтори тя. — Но би следвало да има.

— Определено — иронично потвърди Истър. — Трябва да има законност. Хайде, кажете и това — трябва да има законност.

— Е, добре, трябва да има! — Изрече думите с толкова висок и разгневен глас, че човекът в съседното сепаре се обърна да я види, отчасти разтревожен, отчасти обнадежден, сякаш би му се искало да погледа една хубава кавга, стига да не стане прекалено нажежено.

— Търсите ли някого? — попита го Истър.

— Аз ли? — Мъжът се прокашля. — Ами не. Не.

Главата му се скри като в черупката на костенурка.

— Възпитаните момичета не повишават глас на обществени места — каза полицаят. — Нито пък се забъркват с шантажисти. Естествено, винаги съществува вероятността да не сте възпитано момиче, да съм заслепен. И е така, да знаете. Абсолютно съм заслепен. Ужасно нещо. Това интересува ли ви?

— Не.

— Тогава не е необходимо да се изчервявате.

— Ако съм се изчервила, то е от неудобство заради нахалството ви.

Той се усмихна.

— Независимо дали сте изчервена или не — изглеждате добре… Та за какво говорех? А, за моето заслепление. Е, добре, това е всичко всъщност. Вече знаете.

— Какво трябва да кажа?

— Няма нужда да казвате нищо. Просто се изчервявайте от време на време. Така ме обнадеждавате.

— Вие сте… непоносим.

— Само на пръв поглед — търпеливо обясни Истър. — Вторият и третият разкриват истинските ми, по-малко очевидни ценни качества.

— Нямам желание да ги научавам.

— Но ще се наложи. Ще се навъртам край вас.

Шарлот си погледна часовника, като се стараеше да изглежда незаинтересована и студена.

— Трябва да се връщам в кабинета. — Тя се изправи. — Благодаря за обяда.

— Ще има и други.

— Едва ли.

— Нови аутопсии, нови обеди — добави той. — Между другото, забравих да спомена нещо.

— Какво?

— Ако на двамата с Балард ви потрябва добра стара леля за прикритие, обадете ми се.