Маргарет Милър
Сезонът на бедите (6)

6.

Когато се върна след обеда си в кабинета, малкият Уилър и майка му вече чакаха в приемната. Момчето седеше мълчаливо над една книжка с комикси, а госпожица Шилър разговаряше с майка му. Сестрата винаги се опитваше да постави диагноза, да даде съвет и да излекува пациентите, преди дори да са пристъпили в кабинета на Шарлот.

— … рициново масло — тъкмо казваше тя. — Виждала съм и най-ужасните брадавици да изчезват от рициново масло — а, ето я и лекарката. Добър ден, госпожо доктор.

— Добър ден — отвърна Шарлот. — Можете да влизате, госпожо Уилър, и ти, Томи.

Детето бе красиво дванадесетгодишно момче, дребничко за възрастта си и плахо. Майка му беше грамадна жена. Когато се понесе към кабинета с Томи зад себе си, приличаше на тримачтова шхуна, повлякла на буксир малка лодчица.

— Седни, Томи. Тук, на тази маса.

Той седна. Целият трепереше.

— Пак те безпокоят брадавиците, а? Я дай да ги видим.

Приближи лупа до ръцете му. Брадавиците бяха израснали на гроздове около целите кокалчета и ставите на пръстите му.

— Чакай да си спомним. Значи аз премахнах две с електрическа игла преди около година, нали така?

Момчето прошепна:

— Не искам пак.

— Няма. Този път са прекалено много. — Тя се обърна към майката: — Мисля да опитаме инжекции с бисмут.

— Инжекции. — Госпожа Уилър направо зяпна: — Божичко! Томи ужасно го е страх от инжекции. Нали, Томи?

Детето изхълца.

— Виждате ли? Той умира от ужас от иглите, още откак…

— Никой не обича инжекциите, Томи. — Шарлот докосна рамото му успокоително. — Някога да си се ощипвал здраво?

— Май че да.

— Горе-долу толкова ще те заболи.

Той се ощипа по ръката замислено.

— Мисля, че става.

Детето е разумно, помисли си Шарлот, но вкъщи е изложен на прекалено много емоции и е само въпрос на още малко време да ги изпусне от контрол.

Направи инжекцията възможно най-бързо, като му говореше, за да отвлича вниманието му. Но все пак се наложи да повика госпожица Шилър и трите задържаха момчето насила на масата, докато Шарлот вкара иглата в хълбока му. Когато всичко приключи, сестрата беше плувнала в пот, Шарлот бе одраскана по китката, а госпожа Уилър приличаше на грамаден, отпуснат призрак.

— Следващата инжекция ще бъде след една седмица. И нека да дойде сам. Може да се разходи с колелото.

— Той няма колело — обади се госпожа Уилър. — Аз ги считам за много опасни.

— Куп неща са опасни, ако човек седне да се тревожи за тях — рязко отвърна Шарлот. — Той е достатъчно голям да дойде сам, нали така, Томи?

Момчето закри очи с ръкав от срам и майка му го изведе.

В приемната чакаха двама души — една жена със съвсем малко бебе и симпатичен мъж на около тридесет и пет години с яркосини очи, леко присвити като че ли от смях. Въпреки че никога не го бе виждала досега, Шарлот изпита чувството, че го познава. Малко по-късно осъзна с известна приятна почуда, че двамата дотолкова си приличат, сякаш той й е брат.

И мъжът забеляза приликата и се усмихна леко с крайчеца на устата си. После сведе поглед и заби очи в големия плик на коленете си.

Шарлот се обърна към жената с бебето:

— Госпожо Хейстингс, можете да влезете в кабинета с госпожица Шилър. Аз ще дойда след минутка.

Когато вратата се затвори след тях, мъжът стана и се приближи.

— Доктор Кийтинг?

— Да.

— Казвам се Истър. От полицейското управление съм.

— Аха.

— Съобщили сте за кражбата на чантата ви.

— Да.

— Намерихме една. Не отговаря съвсем точно на вашето описание, но в нея имаше картонче с името ви.

— Професионалната ми визитка ли?

— Не. Името и адресът ви са написани на машина, а не отпечатани.

— В чантата ми нямаше подобно картонче.

— Все пак погледнете — каза Истър. Той остави плика на бюрото на госпожица Шилър и го отвори. Отвътре падна дамска чанта. Беше кафява, но не от гущер, вместо със златна закопчалка се затваряше с пластмасов цип и имаше дълга дръжка за премятане през рамо. От нея се носеше миризма, която Шарлот не можа веднага да определи, нещо като мирис на море.

— Не е моя.

— Но ви е позната?

— Не.

— Вашият приятел я разпозна.

— Приятел ли?

— Старчето, което си вика Тидълс. Казва, че чантата принадлежала на Вайолет О’Горман.

— Възможно е. — Опитваше се да изглежда незаинтересована под прицела на странния му поглед.

— Според тоя Тидолиани госпожа О’Горман ви била приятелка и дори всъщност вчера сте се опитвали да я откриете, но не сте успели.

— Не ми беше приятелка. Дойде вчера следобед при мен като пациент.

— Какво й имаше?

— Бременна беше.

— Омъжена?

— Напуснала съпруга си.

— Какво искаше от вас — да я наглеждате по време на бременността и раждането ли?

Шарлот го погледна сухо.

— Не съвсем.

— Разбирам.

— Отказах да й помогна, поне в този смисъл. Но възнамерявах да направя всичко възможно за нея.

— Възнамерявахте?

— Обадиха ми се по телефона и докато говорех, Вайолет си тръгна през задната врата. Затова ходих при нея вчера вечерта. Следобеда ми се видя доста отчаяна. Не беше достатъчно зряла, за да осъзнае, че положението й не е чак толкова необичайно или безнадеждно. Хората щяха да й помогнат, пък и има няколко организации, които…

— Вижте — прекъсна я той със саркастична усмивка. — Опитвате се да убедите себе си, а не мен. Не съм писал аз законите, отнасящи се за нежеланите деца.

От вътрешността на кабинета се дочу гласът на госпожица Шилър, странно преиначен. Говореше на бебето:

— Тя е такова сладко бебче. С’адко мъничко бонбонче.

Шарлот попита:

— Какво се е случило с Вайолет?

— Мъртва е.

— Как е станало?

— Приливът я е изхвърлил тази сутрин. Или поне по-голямата част от нея. Част от дясната й ръка липсва.

— Нарочно ли се опитвате да ме ужасите?

— Просто ви отговарям. Би трябвало да сте свикнали с тези неща.

— Никога не се свиква — простичко поясни тя. — Всеки път е наново.

Той извърна очи. Лицето му бе сериозно.

— Що се отнася до чантата й, две деца я намерили, увита около една от подпорите на кея. Вътре нямало нищо, освен картончето с името ви. Странно, като се имат предвид всевъзможните неща, които жените разнасят със себе си. Може децата да са я пребъркали, но се съмнявам. Щяха да я пуснат обратно във водата, вместо да ни я носят, ако бяха взели нещо от нея. — Той върна чантичката в плика. — Е, ще ви оставя да си гледате работата.

— Не бързам. Моля ви, искам да разбера повече за Вайолет.

Той се изсмя странно и приглушено.

— Госпожо, няма нищо повече. Била е в беда, самоубила се е и сега е в моргата. Точка за Вайолет.

Шарлот го погледна с неприязън.

— Браво, много добре го обобщихте. Общуването със смъртта ли ви прави толкова безчувствен?

— Мразя я. И се страхувам от нея. — Той взе плика и го пъхна под мишницата си. — Да сте забелязали случайно, че си приличаме?

— Не.

— Така е. Надявам се да не се окаже, че сме отдавна разделени брат и сестра. Това — добави полицаят и я погледна с дълъг, многозначителен поглед — би било много жалко.

Шарлот се извърна рязко и влезе в кабинета си. Вайолет беше мъртва, в моргата.

„Хората щяха да й помогнат, пък и има няколко организации, които…“

„Вижте, опитвате се да убедите себе си, а не мен.“

Бебето на семейство Хейстингс лежеше на масата, риташе с крачка и махаше с ръце във въздуха, Шарлот го взе и го притисна към рамото си — бебето на Хейстингови или пък на Вайолет, а може би самата Вайолет.