Маргарет Милър
Сезонът на бедите (2)

2.

През работно време се опитваше да забрави за Луис, а вкъщи гледаше да не мисли за работата си. Не успяваше да го постигне напълно.

— Нещо си неспокойна тази вечер — каза Луис.

— Така ли?

— Мога ли да се лаская от мисълта, че причината е единствено радостта от завръщането ми?

— Не.

— Но се радваш, нали?

— Естествено.

— Липсваше ми, Чарли.

В гласа му не се долавяше обичайната закачливост. Изглеждаше уморен.

Тя отиде при него и сложи ръце на раменете му. Рядко го докосваше първа и по собствена инициатива. Беше много горда — Луис трябваше да бъде настъпателният и да предприема първата стъпка.

Той беше в началото на четиридесетте, висок мъж, строен и дългокрак, поради което не се побираше в нито един нормален стол. Този, на който седеше, си бе купил сам и го бе подарил на Шарлот. Тапициран бе с червена кожа и не подхождаше на обзаведената в сиво и лимоненожълто дневна. Изпъкваше, привличаше вниманието. Когато Луис го нямаше, столът символизираше съществуването му, внасяше дисхармонична нотка в спокойната стаичка, също както самият Луис внасяше дисхармонична нотка в живота й.

Той изви глава, така че дланта й се озова плътно притисната между бузата и рамото му. Изпита някакво нелогично чувство, сякаш ръката й е приклещена в дупката между два камъка.

Тя наруши мълчанието:

— Луис?

— Да, мила.

— Може би трябваше да прекараш у дома, с Гуен, първата вечер…

— Не бях в състояние — отвърна простичко той. — Хайде да сменим темата.

— Добре. Как беше почивката?

— Както винаги, когато те няма — дълга и скучна. — Ходил бе с двама други адвокати на едноседмичен риболов в Сиерските планини. Традиционно, ежегодно пътуване. На него никога не му бе доставяло удоволствие, правеше го единствено защото това се очакваше от него. Луис обичаше да се съобразява с условностите, пренебрежението му към тях беше само на думи.

— Радвам се, че е било скучно. Сега ще ти се видя по-вълнуваща. — Тонът й бе лековат, но изпита пристъп на болка, причинена отчасти от гняв, отчасти от ревност. Минутите, прекарани с него, бяха редки и скъпоценни. А той беше пропилял цяла седмица заради някаква риболовна екскурзия. „Почвам да се държа собственически — помисли си тя. — Трябва да внимавам. Хората не се притежават. Притежавам колата си, къщата си, дрехите си и това би трябвало да ми е достатъчно.“ Но не беше. На кормилото на колата трябваше да седи той, дрехите й бяха подбрани, за да му харесат, а къщата беше купила шест седмици след като се запозна с него, без да знае защо по това време, просто понеже реши, че апартаментът й е прекалено тесен и недостатъчно уединен.

Домът й бе обграден от трите страни с висока каменна стена. От четвъртата се откриваше великолепна гледка към града и пристанището. От креслото на Луис до панорамния прозорец се виждаше прострелият се отдолу град — плетеница от светлини, разположени по целия хълм чак до морето. Беше среден по големина, дотолкова, че да може да поддържа пет-шест второстепенни нощни клуба, но да пусне клюката, ако станеш постоянен посетител на някой от тях. Тя и Луис никога не ходеха заедно по нощни барове, нито даже на кино. Срещаха се в нейната къща — той скриваше колата си в гаража й или я оставяше една пресечка по-долу — а друг път отиваха нощем с кола до плажа, анонимни като всички останали двойки, паркирали на раздухания от вятъра пясък.

— Харесвам косата ти — каза Луис и вдигна глава да я види. — Кафява е, чисто кафява. Вече е рядкост да срещнеш чисто кафява коса, обикновено имат червеникав оттенък… Чарли, ти даже не ме слушаш.

— Чувам те. Каза, че имам кафява коса.

— Исках да ти кажа, че те обичам. Всичко у теб е както трябва.

— Много мило.

— Мило. — Той се намръщи. Гъстите черни вежди му придадоха жесток вид. — Чарли, нещо става с теб тази вечер. Май пак сбърках с дума или с поведение. Или пък ти все още се сърдиш заради екскурзията.

— Не се сърдя. Нещо ми тежи на мисълта. Една пациентка, която дойде следобеда.

— Разкажи ми за нея.

— Не мога.

— Често си го правила, независимо от лекарската етика.

— Знам… Луис, струва ми се, че направих грешка. — Тя застана пред прозореца и започна да сплита и разплита пръсти. Някъде там в града, в хаоса от жълти, червени и зелени отблясъци, се намираше светлинката, принадлежаща на Вайолет — мътната, оплюта от мухи крушка в задната стаичка на един пансион на улица „Маслините“. И Гуен — и тя си има светлинка, докато седи и чака Луис да се прибере, търпелива и мила както винаги, с колитата до себе си, всяко от тях внимателно като нея.

— Нали не си убила човек — обади се Луис — и не си предписала на никого неправилно лекарство.

— Аз не правя такива грешки. Става въпрос за неправилна преценка. Момичето… всичко, което каза тя, е вярно. Страх ме беше и все още се страхувам. Само че в сравнение с нейните, моите страхове са толкова глупави и тривиални… Каза ми, че никога не съм била в безизходица. Така е. Нищо не ме е докарвало до отчаяние.

Изведнъж се извърна, долавяйки някаква неясна промяна в атмосферата, Луис си палеше цигарата. По изражението му позна, че е разочарован и ядосан заради начина, по който се развива вечерта. Първата им вечер заедно от седмици насам — би трябвало да е съвършена, а не беше и той мълчаливо я обвиняваше, като че ли вината, че не могат да живеят отделени от околния свят, е нейна. Те двамата никога нямаше и не биха могли да бъдат сами, независимо от каменната ограда, опасала къщата й от три страни. Четвъртата беше незащитена, неохранявана. Вайолет се промъкна оттам и Гуен, а също и госпожица Шилър, даже двамата, с които Луис бе ходил на риболов.

Каза с въздишка:

— Депресирана и сприхаво настроена съм, Луис. Може би ще е най-добре да си отидеш у дома.

— Като че ли да. — Той загаси цигарата си в пепелника от мирта, който й бе донесъл от пътуването си на север. — Макар че не ми е приятно да ме командват като малко момченце.

— Не исках да прозвучи така, мили. Просто, ако останеш, само ще се скараме.

— Понякога се държиш толкова официално. Господи, Чарли, да не мислиш, че съм направен от дърво? Караш ме да чакам, казваш ми да дойда, а после ме пращаш да си гледам работата. Косиш се за някаква глупачка и нейните страхове, а ние имаме толкова неща да си говорим за самите нас. — Той се изправи и я хвана грубо за раменете. — На кого му пука, кой дава пет пари за това? Чарли, нали не си се променила, нали все още ме обичаш?

— Естествено.

— Когато те прегръщам, се дърпаш, сякаш ми мирише устата.

— За бога, Луис — рязко го прекъсна тя и се измъкна от хватката му. — Казах ти, не съм на себе си тази вечер. Всичко е наопаки, не както трябва.

Той придоби непреклонен вид.

— Заради онова момиче?

— Предполагам, нещата тръгнаха оттам.

— Защо?

— Тя е в беда. Аз отказах да й помогна.

— И от къде на къде ще й помагаш? Сигурно е една най-обикновена въртиопашка, която се е хванала в капана.

— Не е такава. Тя е симпатично момиче, чувствително и много объркано.

— И друг път си имала подобни случаи. Защо именно този те тревожи?

— Заради нас двамата, Луис. Не разбираш ли…

— Не.

— Ако продължаваме така, ако станем любовници, и аз може най-накрая да се окажа в същата каша.

Той изсумтя възмутено.

— Сега разбирам. Незнайно по каква причина ти си се идентифицирала с това момиче, а мен — с мъжа, който я е вкарал в беля, безсърдечния скот и прелъстител.

— Не, не е така. — Тя вдигна очи към него и потърси по лицето му някакъв знак, че я разбира. — Какво ще направиш, ако забременея?

— Като се има предвид настоящата ни платоническа връзка, въпросът е доста смешен.

— Не виждам да се смееш. Какво би направил?

— Хайде, стига. Няма да забременееш.

— Възможно е.

— Не и ако се застраховаш както трябва.

Тя се усмихна с известна горчивина.

— Правиш интересна аналогия. Когато се застраховаш срещу земетресение, това означава, че си финансово обезпечен в случай на подобно събитие. Застраховката не ти гарантира, че то няма да се случи. Чувството за сигурност е измамно.

— Сега пък земетресения. Божичко, Чарли, какво ти има? Започваш да се превръщаш в невротичка.

— Така ли? — Тя извърна лице. — Мисля, че е най-добре да си тръгнеш.

— Точно така. Точно така.

Той бавно отиде през стаята до вратата, за да й даде възможност да го спре. Тя не го направи. Остана на прозореца, докато не чу колата да излиза шумно от гаража. Ядосаният рев на двигателя подсказваше, че Луис си изкарва лошото настроение върху автомобила.

Цигарата му все още пушеше. Тя занесе пепелника в кухнята, изми го с несръчни движения, понеже все още беше ядосана. Нейният гняв не беше силен и внезапен като този на Луис и не можеше да бъде уталожен като неговия с форсиране на двигател или чупене на стик за голф. Този на Шарлот беше бавен и студен, просмукваше се постепенно в тялото й, притискаше нервната й система и почти я лишаваше от способността да се движи или да говори.

Сети се за всичките неща, които можеше да му наговори.

После си ги каза наум, перифразира ги и ги оформи, докато не станаха остри и елегантни като диаманти. Рядко си позволяваше подобно детинско удоволствие.

Погледна часовника. Девет и половина. Луис вече сигурно се е прибрал у дома и е сервирал някаква лъжа на Гуен. Госпожица Шилър навярно си вдига косата и приказва с котарака си, а може би дори му разправя за Вайолет: „Днес дойде едно лошо момиче, безсрамница, ти казвам, и поиска от доктор Кийтинг да я отърве от детето — божичко, какви работи стават по тоя свят! И какви хора има!“.

Да, какви работи стават. Изведнъж изпита съжаление. „Трябваше да помогна на това момиче, помисли си Шарлот. Имах намерение да направя нещо за нея, но тя вече си беше отишла.“

Стоеше на прозореца и ту сплиташе, ту разплиташе пръсти. Над покривите на къщите в далечината беше надвиснала ниско сива мъгла и им придаваше приказни очертания. Под някой от тях се намираше Вайолет в изпълнената с тревоги нощ, без приятели, без стотинка, обзета от мисли за смъртта.

Улица „Маслините“ 916. Адресът бе заседнал в паметта й също като мъката и ужаса на момичето, които усещаше като буца в гърлото си.

С едно решително движение Шарлот се извърна и отиде да си вземе палтото и шапката от шкафа в коридора.