Маргарет Милър
Сезонът на бедите (1)

1.

Следобедът все още беше горещ, но по вятъра се усещаше, че през нощта може да падне мъгла. Лекият полъх се вмъкна през отворения прозорец, опипа с любопитните си, всепроникващи пръсти ъглите на приемната, повдигна полата на бялата униформа на госпожица Шилър и проучи тъмната коса на момичето, седнало до вратата. В скута на посетителката имаше списание, но тя не четеше, а само прегъваше едно по едно ъгълчетата на страниците му.

— Не знам дали доктор Кийтинг ще може да ви приеме — каза госпожица Шилър. — Доста е късно.

Момичето се изкашля нервно.

— Не можах да дойда по-рано. Аз… аз трудно намерих кабинета.

— Аха. Значи не сте оттук.

— Не, не съм.

— Насочена ли сте към доктор Кийтинг?

— Моля?

— Изпраща ли ви някой?

— Аз… не, не. Взех името й от телефонния указател. — Момичето изведнъж скочи от мястото си и списанието заедно с евтината й кафява чанта се изсипаха на пода. — Непременно трябва да я видя. Много е важно.

— Ако ми дадете името и адреса си, ще съобщя на доктор Кийтинг за вас.

— Вайолет О’Горман, улица „Маслините“ 916.

— Госпожица ли сте?

— Госпожа. Госпожа Вайолет О’Горман.

Госпожица Шилър я изгледа остро, преди да се обърне и да изшумоли с колосаната си униформа на влизане в лекарския кабинет.

Шарлот вече се беше преоблякла в ежедневните си дрехи, но се примири с промяната в плановете си. От години не помнеше ден, без да се е налагало да го прави.

Точно си нагласяше шапката пред огледалото. Беше висока, стройна жена, съвсем скоро навършила тридесет години, и излъчваше някакво усещане за спокойствие и компетентност.

— Какво има пак? — попита, без да се обръща.

— Току-що дойде едно момиче. Никой не я е насочил към вас, била взела името ви от указателя.

— Аха.

— Твърди, че се казвала госпожа О’Горман.

— След като дава това име, значи така се казва — отвърна Шарлот рязко. — И между другото, госпожице Шилър, когато говорите по телефона, моля, питайте „Как се казвате?“, а не „Как се казвахте?“. Звучи така, сякаш разговаряте с мъртвец.

— Аз толкова много се старая. — Тонът и стиснатите устни на госпожица Шилър подсказваха, че на доктор Кийтинг трудно може да се угоди.

Шарлот си свали шапката и приглади умело с ръка гладката си кестенява коса. Госпожица Шилър леко се намръщи при вида на шапката. Тя не одобряваше начина, по който доктор Кийтинг се обличаше извън работно време — с големи, привличащи погледа шапки, тънки рокли и обувки на високи токчета. Някой случайно срещнал я на улицата пациент направо би могъл да загуби доверието си в нея и да си помисли, че е тръгнала на коктейл или сбирка за бридж вместо за визитация в болницата. Самата госпожица Шилър нямаше такива проблеми. Тя ходеше на масажист заради лумбагото си и си купуваше китайски билки от магазинчето в центъра на града за вдигане на хемоглобина.

— Моля, поканете госпожа О’Горман да влезе.

— Добре, доктор Кийтинг.

Госпожица Шилър излезе с ръка, поставена отзад на кръста — проява на изпълнителността и чувството й за дълг въпреки причинените й страдания. Шарлот се усмихна. Беше й известно и за масажиста, и за китайските билки, всъщност почти всичко, което можеше да се знае за госпожица Шилър, ето защо проявяваше търпимост към нея. „Да знаеш всичко значи да прощаваш всичко“ — беше цитирала тази мисъл веднъж на Луис и искрено вярваше в това. Той й отговори, че е забележителна жена. Тя се бе съгласила без излишно самомнение. В наше време е невероятно как човек може да оцелее без нервните напрежения, безсънието или някой друг от неясните психосоматични симптоми, които тормозеха половината от хората, прекрачили прага на кабинета й.

Шарлот беше и здрава, и щастлива. Работеше много, но не до пълно изтощение. Разбираше от професията си — обща медицина, — отличаваше се с буден, но не чак толкова задълбочен ум и добро чувство за хумор. Повечето от колегите й мъже я наричаха Чарли и говореха за нея в нейно отсъствие по един приятелски и някак безполов начин. Тя обаче не беше безполово същество. Съществуваше Луис. И все някога — един ден — щеше да се наложи да предприеме нещо по отношение на него. Започваха безвъзвратно да излизат от стадия на лунните нощи и розите. В момента се намираха на фазата на глухарчетата и слънцето, нещо много по-силно и земно. Луис започваше да става настойчив, а пазенето на дистанция все по-трудно.

Беше си създала правило да не мисли за него по време на работа. Измести го от съзнанието си и посвети цялото си внимание на момичето, което госпожица Шилър въведе в кабинета. Сестрата беше го хванала здраво за ръката, сякаш е затворническа надзирателка, придружаваща евентуален беглец.

Лицето й беше зачервено и възмутено.

— Можете ли да си представите, тя нямаше да влезе. Взе, че избяга. Как е възможно? След всичкия труд, който вие си…

— Благодаря, госпожице Шилър, това е всичко — прекъсна я Шарлот.

— Аз щях да вляза — възрази момичето, след като вратата се затвори зад гърба на сестрата. — Излязох само да потърся вода за пиене в коридора. Просто страшно ми се пиеше.

— Седнете, госпожо О’Горман.

Момичето седна неспокойно на крайчеца на стола. Беше около двадесетгодишно, с тъмна коса и доста обикновен вид, ако се изключат блясъкът на очите и здравият руменец по бузите й. Въпреки че денят бе влажен и горещ, носеше тежко вълнено палто и придържаше с две ръце краищата му плътно към корема си. На челото й имаше дълъг, зигзагообразен белег от рана. Той беше хванал ръбец и Шарлот се запита дали момичето би се подложило на лечение с рентген, което да направи белега по-незабележим.

— Просто ужасно ми се пиеше вода. Сигурно изпивам по пет-шест литра на ден.

— Това е добре за вас — обади се Шарлот, — особено във вашето положение.

Момичето нададе сподавен вик:

— Божичко! Мили боже, толкова ли си личи? Личи ли ми?

— Съжалявам, че ви изненадах. Естествено си мислех…

— Как може вече да си личи?

— Няма такова нещо.

— Но сигурно е така. Вие казахте… казахте… — Тя скри лице в шепите си. През пръстите й се процедиха сълзи и покапаха от китките й.

Носеше венчална халка. Само че те всички винаги имаха халка. Купуваха си ги от магазинчетата за евтина бижутерия. На Шарлот й мина през ум, че за някои от тях сигурно този момент бе най-ужасен, по-непоносим от родилните болки — да отидат в магазинчето и да си купят халката. Едва ли някоя не си бе мечтала да бъде булка. Изведнъж се почувства потисната.

Накрая каза:

— Къде живеете, госпожо О’Горман?

— В Орегон. Ашли, щата Орегон.

— Омъжена ли сте?

— Да. Да. Само че аз го напуснах. Но не е той, той не е… бащата.

— Какво искате от мен, госпожо О’Горман?… Как е малкото ви име?

— Вайолет.

— Кой ви изпрати при мен, Вайолет?

— Никой. — Момичето я погледна с широко отворени, демонстративно невинни очи. Шарлот не се остави да я заблудят. Надяваше се да не е тръгнал слух, че извършва нелегални аборти.

— Никой не ме е изпращал — повтори Вайолет. — Както казах и на сестрата, видях името ви в указателя и дойдох при вас, и понеже сте жена и мислех, че ще разберете как се чувства едно момиче без съпруг в положение.

— Значи не искате бебето?

— Как бих могла да го искам? — попита простичко Вайолет.

— Млада и здрава сте. Ако решите да родите детето, ще можете да останете на работа до последните няколко дни преди…

— Аз не работя.

— Добре тогава, навярно замесеният мъж ще помогне за издръжката ви. Ако можете да докажете, че детето е негово, ще бъде длъжен.

— Разбира се, че мога. Аз не живеех с Еди. Той каза, че го нервирам, и заради него отидох за малко при сестра си. Затова съм сигурна, че детето не е негово. — Тя докосна белега на челото с връхчето на пръста си. — Той ме удари с лампата. Издържах още два месеца и после го напуснах. Такива ужасни неща ми приказваше. Аз не съм искала да постъпя лошо.

Момичето отново се разплака. Шарлот я погледна строго и делово. („Нищо ли не е в състояние да те развълнува, Чарли?“, я попита Луис последната седмица, преди да замине. „В моята професия не можеш да си позволиш да се поддаваш на чувства — отвърна му тя. — Иначе щях да плача по цял ден и от мен нямаше да има никаква полза, не разбираш ли?“ Очевидно не разбираше. Въпреки интелигентността си той преценяваше тежестта на едно чувство според количеството сълзи или смях, които то освобождава.)

Тя попита:

— Доколкото разбирам, въпросният мъж не желае да се омъжи за вас.

— Не би и могъл. — Тя потърси в джоба на палтото си хартиена кърпичка. Намери една, подгизнала от предишни сълзи и със следи от червило. — Вече е женен.

— Знаехте ли го, когато…

— Да. Каза ми. Но в този момент това въобще не ме интересуваше. Той беше толкова различен от хората, които познавам.

— По-възрастен ли е от вас?

— Около четиридесетгодишен, предполагам.

— Отдавна ли го познавахте?

Вайолет издаде някакъв звук, почти подобен на смях.

— Никога до този момент не го бях срещала.

— И въпреки това…

— Да. О, да. Аз… съмнявам се, че ще ме разберете.

— Ще се опитам — сериозно каза Шарлот.

— Вижте, той дойде в бара, където работи Еди — Еди е съпругът ми. Започна да говори за гигантските секвои и какво престъпление е изсичането им. Спомена, че някои от тях били на по четири, петстотин години, шест метра високи, живи същества почти като хората. Не си спомням точно думите му, но звучаха като… като поезия.

Шарлот я наблюдаваше с мълчаливо съжаление.

— А пък Еди каза, че това са глупости, и когато се обадих, ми нареди да си затварям устата и да отивам при сестра си. Не смеех да не го послушам. Еди е… силен мъж.

— Силен?

— Бил е професионален боксьор, но апендиксът му се спукал. Не исках да имам неприятности, затова тръгнах.

— Но не при сестра си?

Вайолет поклати глава.

— Излязох и изчаках до колата му. Само тя имаше калифорнийски номер. Аз… аз наистина исках само да му се извиня за лошото поведение на Еди. Поговорихме си малко и той каза, че трябва да се връща в мотела, понеже рано сутринта щял да си тръгва за дома.

— Тоест тук, в Салинда?

— Да. Бях ужасно разочарована. Вижте, не ви ли се е случвало да отидете в някой голям град, като Портланд например, и да срещнете нечий поглед, докато си вървите по улицата, и изведнъж да усетите, че между вас двамата има нещо общо, много общо? Аз се почувствах така с него… Вие сигурно никога не сте били в Ашли.

— Не. — Даже не беше го чувала.

— Това е малко градче, в което хората никога не се задържат. Минават през него на път за изток, север или юг. Но никой не остава.

Тя вдигна глава и каза с чувство:

— Мразя го. И Еди мразя.

И от омразата, помисли си Шарлот, се е родила връзката на Вайолет с човека, чиито думи звучали като поезия. За нея той навярно е бил въплъщение на всички онези хора, които преминават през градчето на път за изток, север или юг, но никога не остават.

— Не знам как се стигна дотам после. Просто не знам. Аз… о, госпожо доктор, моля ви. На всяка цена трябва да ми помогнете.

— Съжалявам, но не мога. Не по този начин.

Момичето нададе отчаян вик.

— Аз си мислех… мислех си, че и вие като сте жена… като сте…

— Съжалявам — повтори Шарлот.

— Какво да правя? Какво да правя с това… това нещо, дето расте в мен, расте ли, расте, а аз нямам нито пари, нито работа, нито съпруг. Божичко, иска ми се да умра! — Тя удари с юмруци по бедрата си. — Ще се убия!

— Не бива, Вайолет. Престани и се дръж разумно.

Госпожица Шилър отново цъфна на вратата. Беше подслушвала. Обичаше вълненията и сънищата й редовно бяха изпълнени с бурни събития.

— Трябвам ли ви, доктор Кийтинг?

— Не, защо — хладно отвърна Шарлот. — Всъщност вие можете да си вървите. Аз ще заключа.

— Ами мислех си…

— Лека нощ, госпожице Шилър.

Вратата отново се затвори с трясък.

Лицето на Вайолет беше станало на бели петна.

— Сигурно ме е чула. Ще тръгне да разправя на всички.

— Няма на кого. Само на котката си.

— К-котка?

— Има един голям котарак. Двамата с него си клюкарстват с часове… По-добре ли се чувствате вече, Вайолет?

— От какво? Нищо не се е променило.

Шарлот се почувства малко глупаво.

Обикновената тактичност изглеждаше нелепа пред лицето на такива директни и прости реакции като тези на Вайолет: „Как бих могла да желая това дете? Защо ще се чувствам по-добре, след като нищо не се е променило?“.

— Подобна операция е незаконна — направо й каза Шарлот, — освен ако не е наложителна. Тоест от медицинска гледна точка, в случай че животът на майката зависи от нея.

— Моят живот зависи от това.

— Така мислите сега. По-късно, когато се приспособите към…

— Моля ви… — прекъсна я Вайолет. — Умолявам ви. Дайте ми някакво лекарство.

— Не мога. Даже и да ви дам, няма да подейства. Бременността ви е в твърде напреднал стадий. В кой месец сте?

— Четвъртия.

Шарлот си представи детето, свито на сигурно в тялото на Вайолет, което не го иска, недосегаемо за юмруците и враждебността й. То вече би следвало да има човешки очертания, с добре оформени ръчички и крачета, почти изправена главичка, проличаващи си вече нос, уста и бузки.

— Сигурна съм — обади се Вайолет. — Беше единствен случай. — Тя вдигна глава и погледна Шарлот, полувраждебно, полуумолително. — И вие сигурно не ми вярвате като Еди.

— Вярвам ви.

— Само един път. За минутка, а ето вижте ме сега. Не е честно. Просто не го заслужавам.

— Знам… знам… Този Еди, когото споменавате, съпругът ви… Най-добре би било поне за момента да се върнете при него, ако той ви приеме.

— О, той ще ме приеме. Много обича да съм му подръка, да му готвя и да ми взема страха. Каква ли полза има да стоя тук и да си приказваме? Вие няма да ми помогнете.

— Не мога.

— Можете, но не искате, понеже се страхувате. Да, но аз също се страхувам, и то повече от вас. — Очите на Вайолет бяха мрачни. Сълзите бяха отмили предишната им мекота и те лъщяха като топчета. — Госпожо доктор, не познавате ли някого, който би могъл…

— Съжалявам, не — отвърна съвсем честно Шарлот. Носеха се слухове естествено за стария доктор Чизъм, но пък подобни неща се говореха от време на време за много други лекари, включително за самата нея. Повечето от приказките бяха разпространявани от недоволни пациенти или хронични мърморковци.

Вайолет я гледаше тъжно и горчиво.

— Сигурно никога не сте били в такава безизходица като мен.

Шарлот прояви търпение.

— Хайде, Вайолет, нека не превръщаме тази работа в състезание между вас и мен, коя от двете ни е по-отчаяна и уплашена. Въпросът е чисто практически. Няма да го решим с емоции. Кажете ми, имате ли къде да живеете?

— Доведеният ми чичо държи пансион в центъра. Позволи ми да отседна в задната стаичка на горния етаж, докато нещата се оправят.

— Кои неща?

— Той смята, че трябва да взема пари от оня човек… бащата.

— Опита ли?

— Да. Но не си беше вкъщи. Извън града бил.

— Ще се върне ли?

— Да, довечера, така ми казаха.

— Знае ли, че си бременна?

— Не.

— Според теб ще признае ли, че детето е от него?

— Длъжен е. Негово си е. Чичо ми казва, че мога да го осъдя и да го накарам да ми плати много пари. Можела съм да му съсипя живота, така вика.

— На твое място не бих мислила за отмъщение, Вайолет, а само кое е добре за теб и детето.

Настъпи дълго мълчание, преди момичето отново да проговори.

— Не искам да го съсипвам. Не храня лоши чувства към него, че нали вината е колкото негова, толкова и моя. Даже не ми трябват парите му. Просто искам да си бъда както преди — без нещо да расте вътре в мен. Ще се примиря с Еди, с всичко, само и само да стана предишната.

— Съжалявам — каза Шарлот. — Иска ми се да можех да ти помогна.

В приемната иззвъня телефонът и тя отиде да го вдигне. Обаждаше се Луис. Шарлот му каза доста рязко, че се радва на завръщането му, но да й се обади по-късно у дома.

Когато се върна в кабинета си, Вайолет я нямаше. Беше се измъкнала през задната врата и единственото доказателство за посещението й бяха смачканата подгизнала хартиена кърпичка, оставена на стола, и картонът на бюрото на Шарлот. Страницата му беше празна, с изключение на името и адреса в горния му край, написани с наклонения, библиотекарски почерк на госпожица Шилър: госпожа Вайолет О’Горман, улица „Маслините“ 916. Взе картона и го задържа в ръцете си повече от минута. После го смачка на топка и го захвърли доста яростно в кошчето за боклук.