Маргарет Милър
Сезонът на бедите (22)

22.

На вълнолома беше тъмно, но в малката стаичка на началника на пристанището светеше и вратата бе отворена. Един младеж седеше върху бюрото и разглеждаше подметката на платнената си обувка. Беше около седемнадесетгодишен, облечен в прилепнали към тялото дънки и морска риза, с капитанска шапка, килната назад. Не изглеждаше по-малък, но лицето му бе безбрадо, а в поведението му се усещаше несигурността на младок.

Когато забеляза Шарлот на прага, той скочи от бюрото със смутена усмивка.

— Търся началника на пристанището — обясни Шарлот.

— Отиде си у дома, госпожо.

— Вие ли го замествате?

— Ами нещо такова. Тоест той ми е чичо и аз се понавъртам за през ваканцията.

— Една лодка е закотвена тук, „Мирабел“.

Несигурността на младежа се изпари.

— А, да, едномачтовото корабче на господин Джонсън. Той ми даде да се кача на него тази вечер, като го попитах може ли.

— Тази вечер? — Ако Върн е бил на корабчето тази вечер, значи цялата й теория е погрешна и Луис не се крие тук. Почувства се победена, уморена, като животно, опитвало се с часове да намери пътя сред лабиринта от затворени капани и задънени улички.

Младежът я гледаше любопитно. Кафявите му очи бяха широко отворени и будни като на шпаньол. Очевидно бе, че не е свикнал сами добре облечени жени да идват на вълнолома почти в единадесет часа вечерта.

— При „Мирабел“ ли искате да отидете, госпожо?

— Да. Аз… господин Джонсън ми е приятел.

— Така ли?

— Много добър приятел. Можете да проверите, ако желаете.

Не разбра защо бузите и крайчетата на ушите му изведнъж пламнаха.

— Мисля, че може да вземете някоя от лодките долу на водата, ако я върнете сутринта.

— Ще я върна след половин час.

Той не каза нищо и изглеждаше, сякаш му е страшно неловко.

— Вижте — предложи Шарлот. — Ако изпитвате съмнения, обадете се на господин Джонсън. Смятам, че все още си е в кабинета.

— Господин Джонсън е на борда.

— На борда ли?

— Да, госпожо.

— Видях се с него в кабинета му преди половин час.

— Не, госпожо — упорито отрече момчето. — Той е на борда. Каза, че щял да спи там.

Тя слезе до дървеното мостче при водата, размишлявайки. Върн не може да е стигнал преди мен. Но ако е така, защо? Дали през цялото време е подозирал, че Луис се крие на корабчето? Нима е дошъл да го предупреди? Не, абсурдно е. Върн даже не подозира в какви неприятности се е забъркал Луис.

Тежката платформа се полюшкваше леко на отлива. Пет-шест лодчици бяха извадени на нея с обърнати дъна. Момчето спусна една от тях на водата и се върна в началото на дървения мостик, а силуетът му ясно измъкна на светлината на малката стаичка.

„Мирабел“ бе закотвена на стотина метра от брега със свалени платна. Прозорчетата й бяха тъмни. Шарлот завърза лодката за кърмата и се изкачи несръчно по стълбичката.

— Върн?

Прекоси палубата и отвори вратата на каютата. Очите й бяха свикнали с тъмнината, ето защо успя да долови очертанията на една фигура, просната на долната койка с лицето надолу.

Слезе по петте тесни стъпала бавно, все едно краката й са изтръпнали.

— Върн?

Той се раздвижи, изстена, едната му ръка посегна към главата, сякаш да се предпази от удара, който виждаше да го връхлита в някакъв кошмар. Шарлот намери ключа за лампата и я запали.

Не беше Върн. Луис.

Спеше, но продължаваше да мърда, мяташе главата си напред-назад, прикриваше лицето си с ръце. Сънят спря внезапно, както бе започнал, ръцете му се отпуснаха, битката свърши.

Тя коленичи и докосна нежно бузата му.

— Луис, аз съм, Чарли. Събуди се, Луис.

Той отвори очи. Бяха зачервени и подпухнали, сякаш е плакал. В съня си бе се бил и победил — или пък загубил — и битката, усилието бяха истински, а челото му бе покрито с пот.

— Луис…

Той извърна лице към стената. Вратът му изглеждаше много млад и уязвим.

— Нямам какво да кажа, Чарли.

— Не можеш все да се криеш. Ще те намерят като мен.

— Не ме интересува.

— А трябва. Всичко ще бъде толкова по-лошо за теб, ако се наложи да дойдат и да те приберат, по-лошо за… за всички нас.

Той стана от койката, без да отговори. В каютата нямаше достатъчно място да се изправи. Прозорчетата бяха затворени, а въздухът задушен, натежал от миризмата на бърбън. Не й се видя пиян, а зашеметен, сякаш е използвал алкохола не като средство за бягство от действителността, а като оръжие срещу самия себе си и сам се е праснал по главата с него за наказание.

— Трябва да говоря с теб, Луис. Ела на палубата.

— Късно е за приказки.

— Не, не е. — Но в гласа й нямаше убеденост, тя разбираше, че е късно. Истър й дал два часа, а те вече бяха изминали. Качи се на палубата и Луис я последва.

Брегът изглеждаше далечен, а светлините на града — недостижими като звездите.

Под акомпанимента на леките вълнички в пристанището, които припляскваха и придърпваха носа на корабчето, тя му разказа всичко, което бе научила от Истър. Гласът й бе тих и спокоен. Той нямаше връзка с думите й или страха и жалостта в сърцето й. „Доказателства“, повтори тя, „доказателства“, и думата й се видя окончателна като смъртта, по-ужасяваща от убийството.

Когато тя свърши, Луис мълча доста време, с глава, заровена в ръцете, за да не вижда Шарлот лицето му, да не намери по него чувствата, които всеки невинен човек би изразил — шок, отричане, протест.

— Трябва да кажеш нещо, просто си длъжен!

— Съжалявам, Чарли.

— Съжаляваш. Ти съжаляваш. — Усети как в гърлото й се надига истерия като жлъчка. Преглътна, за да я задържи, но в устата й остана острият горчив вкус. Знаеше, че Луис няма да произнесе нито дума, която би го уличила, дори от нея да зависи спасението й. Спомни си изреченото от Истър преди няколко часа: „Той обича преди всичко себе си и това е голямата му страст. За съжаление ти си на второ място, Шарлот“.

— Ако можех поне да разбера — с болка произнесе тя. — Ако знаех поне защо, защо…

Той взе ръката й и я притисна към горещата си, суха буза.

— Може би един ден ще знаеш отговорите… Не се отдръпвай, не се плаши.

Но тя се страхуваше. Погледна надолу в черната вода и се сети за Вайолет.

— Кажи, че ме обичаш, Чарли.

— Аз… аз наистина те обичах.

— А сега?

— Не знам… Ти ме излъга за Вайолет. Каза, че даже не си чувал за нея.

— Тогава това не беше лъжа. Не знаех, че е същото момиче, докато не видях снимката й на другата сутрин. Аз… божичко, та тя беше още хлапе. Бях пил доста. Тя все се въртеше край мен, без да мога да се отърва от нея, а аз… Но сега е твърде късно за извинения и обяснения. Не, не бива да плачеш, Чарли, моля те, недей. — Тя скри лице в ръкава на палтото си. Той погали косата й несръчно. — Кажи ми, Чарли, вярваш ли в прераждането, в даването на втори шанс?

— Аз… опитвам се, но не мога.

— И аз. Това тук е всичко и няма повече. Няма втори шанс. — Очите му се бяха вторачили невиждащо в тъмния хоризонт. — Смешен край за един сън, нали? Спри сега. Спри да плачеш, Чарли. Ти ще излезеш чиста от тази история, обещавам ти.

Тя плака дълго време като дете, с юмруци, притиснати към очите. Когато спря, той изтри лицето й с кърпичката си и я вдигна на крака:

— Тръгвай вече, Чарли. Може би и двамата трябва да тръгваме.

— Къде ще отидеш?

— У дома.

— У дома?

— Да. Можеш да предадеш на Истър, че ще го чакам.