Маргарет Милър
Сезонът на бедите (11)

11.

Когато колата се скри от погледа й, Шарлот се върна в къщата и позвъни на Истър. Телефонът иззвъня седем-осем пъти, преди той да отговори.

— Господин Истър?

— Да.

— Обажда се Шарлот Кийтинг. Не знам дали ще си спомните…

— Помня.

— Намирам се на „Маслините“ 916. Станало е нещо доста неприятно. Не знам със сигурност какво точно. Бихте ли дошли да поогледате?

— Легнал съм си.

— Можете да станете.

— Стига да има причина.

— Една от причините е, че аз ви моля.

Пристигна за десет минути. Шарлот не можеше да се насили да остане сама в къщата и го чакаше на верандата.

Той прекоси дворчето, без да бърза, огледа прозорците и парчетата стъкло на покрива на верандата. В полумрака очите му изглеждаха странни, необикновено проницателни, сякаш виждат повече, отколкото им е дадено.

— Какво има?

— Не съм сигурна, но мисля, че старецът, Тидълс, е бил убит.

— Защо не съобщихте в управлението вместо на мен?

— Нямаше как.

— Защо?

— Аз… ами не ми хареса тонът на полицая по телефона.

— Значи все пак сте се обадили в управлението?

— Не… тоест обадих се преди това. По съвсем различен въпрос.

Истър се облегна на колонката. Опитваше се да изглежда разсеян, но очите го издаваха.

— Какъв въпрос?

— Това няма нищо общо с… с тази работа. Защо сте седнали да ми задавате такива глупави въпроси?

— Защото получавам глупави отговори. — Той погледна към фасадата на къщата, на която беше закован големият дървен номер 916. — Тук е живяла Вайолет О’Горман. Какво търсите на това място?

Колебанието й трая само частица от секундата, но той го долови. Повдигна едната си вежда иронично.

Шарлот каза:

— Дойдох да видя какво мога да направя за роднините на момичето.

— Минава единадесет часът. Милосърдните подтици винаги ли ви нападат по такова неудобно време?

— Подтиците са си мои и ги изпитвам по всяко време на деня или нощта.

— Май ви причиняват доста неудобства.

— Не съм ви повикала, за да обсъждаме моите подтици. Всъщност вече съжалявам, че ви се обадих.

— Нима?

— Естествено. Не очаквах да попадна на аматьорски изиграно желязно ченге. Не съм обвинена в нищо.

— Тогава защо са необходими лъжите?

— Лъжи ли?

— Обадили сте се в полицията преди това, но по съвършено различен въпрос. Затворили сте, понеже тонът на полицая не ви се понравил. После идвате тук да предложите помощта си на близките на Вайолет О’Горман, Вос и жена му, а единствената помощ, която трябва да им се предложи на тях, е да умрат по-скоро. Хайде, да бъдем по-благоразумни, госпожо Кийтинг. Каквато и каша да е забъркана тук, вие сте част от нея, без да сте виновна може би, а може и да не сте толкова невинна. Не знам много за вас. Когато дойдох в кабинета ви следобеда, бях впечатлен. Стори ми се, че сте невероятна жена. Но може да е било, понеже си приличаме и изглеждате като моя по-малка сестра.

— Доста сте откровен.

— Нека да ви послужи за пример.

— Не знам мога ли да ви се доверя.

— Опитайте — каза той. — Досега не съм срещал някой, на когото да се доверя изцяло, но вие може да имате по-голям късмет.

— Дойдох, защото… Вос искаше пари от мен.

— Защо?

— Разполага с информация, която не бих желала да се разпространява.

— Мъж.

— Да.

— Женен.

— Да.

— Колко? Не колко е женен, а колко пари?

— Триста долара.

— Евтиничко.

— Нямах намерение да му плащам. А и отношенията ми с този мъж не са такива, каквито си мислите, господин Истър.

— Чисти са като сняг.

— Именно.

— Добре. — Той изведнъж й се усмихна с много топла и дружелюбна усмивка. — Знаете ли, вярвам ви. Не ви бива да лъжете. И сте мъжко момиче.

Похвалата беше толкова неочаквана и искрена, че тя усети как се изчервява. Извърна се, ядосана на себе си и на Истър заради лекотата, с която бе измъкнал необходимата му информация. И все пак нямаше начин да не му каже. Някой трябваше да знае истината. По-добре той, отколкото друг полицай — не толкова интелигентен и честен.

— Добре — подкани я той. — Дойдохте да видите Вос и после какво?

— Никой не отвори. Госпожа Вос беше заключена на тавана. Счупи прозореца с обувката си, за да привлече вниманието ни.

— Ни?

— Моето.

— Ние, кралят, а?

Тя не отвърна.

— Когато бяхте малка — попита той с усмивка, — карали ли са ви да напишете на дъската петдесет пъти: „Шарлот Кийтинг говори измислици.“?

— Не.

Мършавата сива котка отново се появи.

Шарлот видя лъскавите й зелени очи да я гледат през листата на хибискуса на не повече от половин метър. Животното започна да се мие, много придирчиво, сякаш да демонстрира презрението си към мизерията, в която живее и от която се стреми да се измъкне. И двете му лапички бяха почернели от кръв.

— Котката — обърна му внимание Шарлот.

— Къде?

— Под храста. Има кръв по себе си.

— Може да си е хванала мишка.

— Нямаше да се оплеска толкова, ако беше мишка.

Истър отиде при колата си и се върна с фенерче. Кървави отпечатъци от лапички заобикаляха къщата, скриваха се в купчина натрошени бутилки и отново се появяваха върху стария гардероб с издутите страни.

В този момент тя забеляза нещо, което й беше убягнало преди. Зад гардероба, наполовина скрит от плевелите, стърчеше стъпало и част от мъжки крак. Обувката му беше черна, внимателно лъсната, но сцепена на извивката на подметката, чорапите — на жълти ивици, а панталонът — зелен, оплескан с червено — все весели коледни цветове.

Сети се за Тидълс и заетите му официални дрехи, загрижен да покаже на полицията, че не е някой скитник, а солиден, почтен гражданин. Ето че е мъртъв. За него вече нямаше значение какъв е бил приживе, какво си мислят хората или пък че лежи насред вмирисана купчина отпадъци, а котаракът се разхожда из кръвта му.

Шарлот се промъкна през боклуците и се надвеси над Тидълс. Той лежеше по гръб, очите му, застинали в ужас, гледаха към небето, въпреки че самият ужас отдавна бе отминал. Потънал бе в кръв, толкова много кръв, че от пръв поглед бе невъзможно да се познае къде и как е бил ранен. Тя бе шуртяла от носа му и от отворената му уста, миришеща на кисело от повръщано.

Истър повдигна едната му ръка — пръстите й вече бяха студени и започваха да се вкочанясат.

— Трудно ще бъде да се установи времето на смъртта.

— Госпожа Вос го знае. Чула спора между Тидълс и другите двама, а после изведнъж настъпила тишина.

— За какво е бил?

— Някаква чантичка.

— Къде е сега госпожа Вос?

— Изпратих я в общинската болница. Тя е зле, навярно много зле, не знам със сигурност все още.

— Какво стана с вашия приятел?

— Той я закара. Не искам да го…

— А с Вос и О’Горман?

— Заминали с колата на О’Горман.

Истър отново освети стареца с фенерчето си.

— Няма рани по главата и дрехите му не са скъсани. Всичката кръв като че ли е изтекла от носа и устата му. Направи ли ви впечатление миризмата?

— Да.

— Много странно. — Светлината премина неспокойно по дължината на тялото на Тидълс, през гардероба с кървавите котешки отпечатъци и се спря на почернелите рамки от снимки, сложени върху счупените пружини. Под тях, на около половин метър, извън обсега на лявата ръка на стареца, лежеше кафява чанта от гущерова кожа със златна закопчалка. Шарлот я позна — нейната.

Тя пристъпи към чантата, но Истър също я беше видял и долови намерението й. Задържа я с ръка.

— Не я пипайте, не се докосвайте до нищо. Ще отида да се обадя в управлението. — Той се поколеба. — Ще трябва да почакате тук. Предполагам, че разбирате.

— Да.

— За приятеля ви — ще направя всичко възможно да не бъде замесен. Заради вас.

— Благодаря.

— Ако беше заради него — добави тихичко той, — щеше да ми достави удоволствие да му разбия физиономията.