Маргарет Милър
Сезонът на бедите (7)

7.

Балардови живееха в един каньон под линията на мъглата. В пет и половина, когато Шарлот пристигна, мъглата вече бе закрила слънцето и въздухът бе влажен и студен.

Три от колитата я посрещнаха на вратата. Не я залаяха, понеже Гуен им нареди да мълчат, но подушиха лекарската й чанта и обувките й, а едното от тях — огромно и красиво — вдигна лапи на гърдите й и се, взря в лицето й сериозно и любопитно. Златистобелият му нос бе поне десетина сантиметра дълъг. Шарлот нежно го погали.

— Ах, този Лади — засмя се Гуен. — Долу, момчето ми.

Беше облечена в син копринен пеньоар, който стигаше до пода, и въпреки че й се видя малко нервна, изглеждаше както винаги добре. Винаги е била дребна и много слаба. Възползваше се от крехката си фигура и затова я поддържаше. Носеше малки обувчици без ток и непрекъснато пазеше диета, като притъпяваше апетита си с литри горещ, силен чай.

— Долу, Лади — повтори Гуен. — Просто не мога да го науча да стои долу. Не слуша. Предполагам, знае, че най-много него обичам. — Тя хвана кучето за предните лапи и го свали на пода. — Той е моето бебче. Ръкувай се с доктор Кийтинг, Лади.

И трите колита седнаха на задните си крака и предложиха лапите си с учтиво отегчен вид. Шарлот се здрависа с всичките и се почувства както винаги, когато идваше в тази къща, сякаш влиза в един нереален свят, където ценностите са обърнати и кучетата държат Гуен за домашно животно.

— По-добре ли сте? — попита Шарлот.

— О, да, много.

— Добре.

— Направих чай… Обожавам чая.

Шарлот остави лекарската си чанта в коридора и я последва в хола. Кучетата също дойдоха — те ходеха навсякъде с домакинята.

Стаята принадлежеше на Гуен — нищо тук или пък в останалата част от къщата не говореше за Луис, освен кабинета му. Гуен бе изработила овалните килимчета, изтъкала плата за калъфите на мебелите, изплела покривчиците и ушила завесите от кретон с волани. Опушеното стъкло и лъскав метал, кретонът и кленовото дърво й отиваха, а мебелите бяха съобразени с нейния ръст. Всичко беше малко и крехко, а Гуен изглеждаше едновременно и живописно, и добре, седнала в стола от клен с източени крака, подпряла елегантно единия си крак на мъничка табуретка. (Никак не е чудно, че Луис ми купи големия червен стол, помисли си Шарлот. Тук няма къде да седне.)

На масичката вече беше сложен най-красивият порцелан на Гуен, чаят бе готов, а чайникът — защитен от хладната мъгла с жълто вълнено покривало, изплетено от самата домакиня.

Кучето Лади дойде и постави глава в скута на стопанката си. Тя галеше гъстата козина на гърдите му, докато говореше.

— Всъщност аз вече се чувствам много по-добре. Сигурно постъпих глупаво, че не отмених посещението ви. Но…

Тя наклони глава настрана с привлекателен жест, който говореше: „Нали ме знаете“. Русата й коса бе се поразредила и пожълтяла, а фината й бяла кожа се бе отпуснала под брадичката, но тя все още имаше маниерите на някогашна красавица. Историята й бе изписана по нейното лице и сръчните й, пърхащи ръце я илюстрираха. На осемнадесет светът е бил в краката й — тя е била най-търсената дебютантка в Луивил, разполагаше и с изрезки от вестници за доказателство, но постепенно я е изоставил. Тя нямаше какво друго да му предложи, освен младостта си.

На четиридесет живееше единствено заради къщата и кучетата си и понякога нощем получаваше пристъпи на страх. Пулсът й се ускоряваше, та чак не можеше да се преброи, тялото й се разтърсваше от конвулсии, челото й гореше. Два пъти бяха викали Шарлот през нощта и я бе намирала в това състояние. Беше й дала успокоителни. Физически сърцето на Гуен беше наред. Симптомите й бяха типични за сърдечна невроза и не можеха да бъдат преценени от лекар без специално психиатрично образование.

— Този пристъп като предишните ли беше? — Шарлот потърси пулса на китката й. Все още беше учестен, почти сто.

— Малко по-лош, струва ми се. Ах, колко се уплаших — какъв ми е пулсът?

— Почти нормален. Вземате ли капсулите и хапчетата, които ви предписах?

Хапчетата бяха успокоителни, а капсулите съдържаха естрогенни хормони, но Гуен не беше от пациентите, на които се казват подобни неща. Със сигурност щеше да възприеме неправилно предписването на хормоните, помисли си Шарлот мрачно.

Гуен я погледна неопределено и малко обидено.

— Толкова се старая. Вземам ги винаги, когато си спомня. Само че толкова неща са ми на главата. Уинки пак ще има кученца след шест дни. Сигурно ще бъдат много. Поне дванайсетина. Толкова е натежала, че едва…

— Капсулите преди всичко. В края на краищата вие сте по-важна от Уинки или кученцата й.

Гуен леко възкликна:

— И Луис ми казва същото! Все повтаря: „Пази се, скъпа, помни, че си много по-ценна от някакви кучета“.

„Ценна.“ „Мила.“ Думите се блъснаха в ушите на Шарлот. Тя лъже. Той не би я нарекъл… Но защо пък не? Те са женени, живеят под един покрив ден след ден, сигурно има моменти на нежност. А може би на голяма нежност, въпреки че Луис твърдеше обратното.

Шарлот каза безизразно:

— Не би било зле да намалите стимулантите като чай, кафе или кока-колата.

— Но аз наистина се старая. Само че толкова си обичам чая… Готов е, мога ли да ви предложа чашка, госпожо доктор?

— Благодаря, ще пия.

Чаят бе изстинал и толкова силен, че езикът и небцето на Шарлот изтръпнаха. Тя го изпи набързо и остави празната чаша на масичката.

Ръцете на Гуен ужасно трепереха. Тя все тъй се суетеше и вълнуваше, но треморът им ставаше забележим едва когато вземеше чаша, за да я допълни. Съдинката тракаше по чинийката като градушка по прозорец.

— Още ли сте на диета? — попита Шарлот.

— Е, не много. Но се налага, поне по малко. При такава дребна жена като мен всеки килограм си личи. Нали разбирате — изям едно авокадо, а после на ханша ми се лепват още два сантиметра.

— Вие сте слаба. Съветвам ви да прекъснете диетите за известно време.

— Ще опитам.

— Аз няма да мога да направя за вас нищо, госпожо Балард, ако вие сама не си помогнете. Безсмислено е да ми плащате пет долара за рецепта, а после да оставяте лекарството да събира прах на полицата в банята.

Гуен плесна доволно с ръце като дете.

— Точно това харесвам у вас, госпожо доктор. Толкова сте откровена и преди всичко честна.

— Така ли? Благодаря.

Кучетата доловиха някакво напрежение и възбуда в смеха на Гуен. Те се скупчиха около нея. Вдигнаха главите си в израз на внимание и замахаха с опашки, помитайки чашките и пепелника. Те не бяха просто кучетата на Гуен, помисли си Шарлот, а част от самата нея — всяко от тях като отделна симпатикова нервна система, която усеща нещата също като Гуен.

— Моли, лошо момиче — скара им се домакинята. — Разпиля пепелта. Хайде, седнете всички и се дръжте прилично, иначе ще ви изпратя навън.

Кучетата притихнаха, но не се отделиха от стопанката си. Тръгнаха след нея из стаята, докато тя включваше лампите, сякаш очакваха да се случи нещо необичайно.

Шарлот също се изправи и започна да чисти белите копринени кучешки косми от предницата на роклята си.

— Може да звучи много тривиално, но ми се струва, че проблемът ви всъщност е свързан с нервите, госпожо Балард.

— Моля ви, наричайте ме Гуен. Все пак вече се познаваме почти от цяла година.

— Нервните смущения не са всъщност от моята област и ви препоръчвам да се консултирате с някой друг.

— Не искам да бъда прехвърлена на някакъв така наречен „специалист“. Прекалено сте скромна. Не осъзнавате колко много ми помагате. И Луис го забеляза. Един път каза: „Доктор Кийтинг ти действа направо тонизиращо, Гуен, скъпа моя“.

„Гуен, скъпа моя.“

— Това само доказва думите ми. На практика аз нищо не правя. Просто съм някакъв вид емоционално успокоително, за вдъхване на кураж.

— Май сте права.

— Именно затова ви препоръчвам… специалист по нервни заболявания.

— Искате да кажете психиатър?

— Да.

Гуен се усмихна. Но усмивката й не беше истинска и кучетата го усетиха застанаха с пухкавите си опашки прибрани между краката, загледаха и зачакаха.

— Само че аз не искам — възрази тя. — Не мога да направя нещо, което не искам.

— Вижте, вече не се счита за срамно да се ходи на психиатър. Всъщност това дори се е превърнало в белег на изисканост — само богатите могат да си го позволят.

Тонът на Гуен стана игрив:

— Госпожо доктор, вие май се опитвате да се отървете от мен, признайте си. Смятате, че има достатъчно наистина болни хора по света и само си губите времето с мен и моите глупави пристъпи.

— Не е така. Ако не мога да лекувам един пациент както трябва, препоръчвам друг лекар.

— Добре, но аз не искам никой друг, това е. Представете си ме само в кабинета на някой неприятен психиатър, как му казвам абсолютно всичко. Господи, та аз ще умра!

Шарлот си сложи ръкавиците. Да говориш с Гуен бе като да пускаш сапунени мехури — пръскат се, преди да стигнат където и да било.

— Радвам се, че все пак по някакъв начин помогнах — каза тя.

Изпитваше такова напрежение и умора, че бе готова да се разплаче. „Толкова сте честна, госпожо доктор, толкова честна…“

— Взимайте капсулите и лекарството и гледайте да не се тревожите много за пристъпите. Не мисля, че са нещо сериозно.

Тя излезе в коридора и си взе медицинската чанта, а Гуен и кучетата я последваха. Домакинята изглеждаше малко обидена от тръгването й, като разочаровано дете.

— Колко жалко, че трябва да си ходите. Вечерята е готова, няма да е никакъв проблем да сложим още един прибор. Луис всеки момент ще се прибере.

— Благодаря, аз…

— Друг път тогава?

— Добре.

— Сигурна съм — тихо добави Гуен, — че на Луис ще му бъде особено приятно да ви види.

— Много… мило.

— Довиждане засега.

— Довиждане.

Мъглата навън се бе разредила, но небето притъмняваше.