Маргарет Милър
Сезонът на бедите (23)

23.

Кипарисите край пътеката се бореха с вятъра, прегънати и сгърчени в ярост като побеснели танцьори с тела без кости.

Лампите на верандата бяха запалени, сякаш Луис нарочно го е направил като добър домакин в чест на гостите, които очаква. Силни лъчи светлина пронизваха градината и Шарлот видя, че тя вече не е гордостта на Гуен, строга и прецизна. По моравата бяха разхвърляни прекършени цветя, палмови клонки, сухи остри дъбови листа и малки морави топчици като конфети, които преди са висели на гроздове по околните храсти. Вятърът бе прекършил цветята. Шибоите и гергините се свиваха полуголи на земята, напръстничетата се бяха прекатурили като стълбове и розовите им камбанки се търкаляха по тревата.

Колитата, скупчени при вратичката в оградата, издаваха леки нервни звуци, сякаш им се иска да залаят, но не смеят, тъй като знаят, че Гуен ще се появи с навит вестник в ръка и ще почука предупредително с него по мрежата. Те се страхуваха от нея и от вестника повече, отколкото от побъркания вятър и неспокойната нощ.

Изкачиха се по стълбите в мълчание — Шарлот, прикривайки лице с яката на палтото си, за да го предпази от боцкащия прахоляк, а Истър с ръце в джобовете, без да обръща внимание нито на вятъра, нито на праха.

Завесите на хола бяха дръпнати докрай към стената. Шарлот се запита дали и това като осветената веранда е жест на гостоприемство, покана да спреш и да се отбиеш. При първото й идване тази вечер те бяха затворени, къщата затъмнена, а Гуен лежеше на горния етаж с насинено гърло.

Синината сега бе прикрита сред надиплени сини дантели, а пострадалата и причинените й страх и болка бяха скрити както скалите при прилив. През прозореца Шарлот видя ясно и двамата — Гуен и Луис. Гуен седеше и плетеше с крака, вдигнати на нейното малко столче, а на масичката до нея имаше сребърен чаен сервиз. Трите колита се бяха свили неспокойно в неудобна поза на дивана, но въпреки това не искаха да се откажат от тази си привилегия. Луис стоеше до камината с неразтворено списание в ръка, сякаш го е взел и смята да чете, когато Гуен свърши да говори.

Огънят бе запален. Пламъците му танцуваха по сребърния чайник и медната купа, пълна с алени малини. Стаята имаше весел коледен вид, хората в нея изглеждаха естествени, ситуацията съвсем обикновена: „Още чай, скъпи?“. „Не, благодаря, вече е късно.“ „Ами да, наближава полунощ, а ти трябва да ставаш за работа сутринта.“

Сутринта, ако има такава.

— Моля те — каза Шарлот, — пусни ме да вляза отначало сама.

— Не мога. Даже не исках да идваш с мен. Прекалено е опасно.

— Не и за мен.

— Преди всичко за теб.

Истър натисна звънеца.

Топуркане на кучета в коридора вътре, едно рязко излайване, а после бързите стъпки на Гуен, почукването на токчетата й по паркета.

Вратата се отвори и Гуен застана на прага, стегнала тялото си срещу вятъра.

— Ами че това е доктор Кийтинг, Шарлот! — възкликна тя с лек възбуден смях.

— Господи, колко ми е приятно да ви видя. Излез и виж кой е тук, Луис.

Луис се появи на прага на хола. Беше се преоблякъл и избръснал. Лицето му бе безизразно като прозорец със спуснати капаци. Само очите му издаваха болка — те гледаха през коридора към Шарлот сякаш през огромен, непревземаем каньон.

Гуен беше зачервена и усмихната, по детински зарадвана на неочакваните гости.

— И сте довели приятел с вас, Шарлот. Много мило. Наистина е забавно според мен. Гости по това време — кара ме да се чувствам толкова приятно порочна. Влезте, влезте, много ви моля. — Тя позна Истър едва когато той си свали шапката. — А, аз ви знам, разбира се. Вие сте полицаят, който беше тук следобеда. Господин Истър, нали?

— Да, госпожо Балард.

— Я виж, Луис, кой е дошъл, истински полицай. Надявам се, че не си направил нещо, скъпи!

Двамата мъже не се гледаха.

— Ах, божичко — възкликна Гуен. — Всички са толкова тихи. Да не би да сбърках с приказките си? — Тя въздъхна и отново се обърна към Истър: — Сигурно. Винаги става така. Моля, дайте ми шапката си и влезте да седнете. Луис и аз точно си бъбрехме и пийвахме по чашка чай преди лягане. Аз обожавам чая. Шарлот ми се кара, но… — Гуен се усмихна нервно на Истър, докато вземаше шапката му. Едно от колитата се приближи и я подуши, а после подуши маншетите на панталона му. Домакинята го почука по носа с показалец. — Отиди си на мястото, Лади. Аз… наистина е много забавно, нали? Елате в салона. Така го наричах, когато бях малко момиченце — моя салон. И все още намирам, че това е по-хубава дума от хол или гостна, не мислите ли?

Никой не отговори. Не беше необходимо. Гуен като че ли нито очакваше, нито се нуждаеше от отговор.

В салона беше задушно. Малините в медната купа се бяха спаружили на горещината, а кучетата лежаха проснати с изплезени езици на прага с надеждата да доловят течение.

— Чувствам се доста дръзка — каза Гуен, докато наливаше на Шарлот чаша чай. — Неочаквани гости, Луис отново у дома, това е чудесно. И двамата знаете, че той се държа много непослушно. Не се прибра цели два дни само заради едно малко скарване помежду ни. Но сега се е прибрал вкъщи завинаги, нали, скъпи?

Луис се обади за пръв път:

— Да, Гуен.

— Къде, за бога, прекара времето, скъпи?

— На корабчето на Върн.

— Колко глупаво, да стоиш на някакво си клатушкащо се, старо корабче, когато си имаш такава хубава къща, в която можеш да се прибереш!

— Глупаво е. Да, предполагам.

— И, Луис, мили, бъди възпитан. Може би господин Истър не иска чай, а нещо по-силно.

— За мен нищо, благодаря — отказа Истър.

— Карате ме да се чувствам много лоша домакиня. Дори не желаете да седнете. Аз… е, лятото досега беше доста приятно, нали? Толкова се надявам да продължи.

Вятърът отново се заби в прозорците и стените и цялата къща сякаш се разтресе, готова да се откъсне от основите си и да се затъркаля по моравата като мълчаливите камбанки на напръстничетата. Един повей долетя през комина, пламъците се издигнаха, някакъв пън подскочи нервно и падна върху решетката на камината.

Гуен също подскочи при шумното избухване на искрите.

— Ох. Ох, уплаши ме. Вятърът… знам, че е глупаво, но мразя вятъра. Шарлот, обзалагам се, че си седиш там и си мислиш каква невротичка съм.

Шарлот поклати отрицателно глава.

— Не, не си мисля.

— Сигурна съм наистина. Знам, че Луис ме смята за такава. Всеки път, като ме заболи някъде или позабравя нещо, Луис мисли, че в главата ми… в главата ми… — Тя спря и примигна. — Не сме твърде весела компания, да ви кажа. У дома в Луивил правехме такива хубави събирания. Татко обаче беше много строг: всички трябваше да си тръгват в дванадесет часа като Пепеляшка. Луис, мили, ти помниш.

— Ходил съм само на едно — отговори той.

— О, ти беше ужасно красив в ония дни — ти беше красив и аз бях красива. Като порцеланова кукла, така казваха хората. Като… порцеланова кукла. О, доста, доста по-различна от теб, Шарлот, доста по-различна. Бях мъничка и костите ми бяха толкова крехки, че татко все се страхуваше да не падна и да не си счупя нещо. — Ръцете й опипаха косата. Шарлот забеляза, че треперят спазматично, а нелакираните нокти са сини по краищата. — Не бях и предполагала в онези дни колко жесток може да бъде светът, грозен и жесток и… за мен бе голям шок… ад, страшен ад…

— Гуен — повика я Луис.

Тя се обърна и му се намръщи.

— Не бива непрекъснато да ме прекъсваш. Не е учтиво. Едно от нещата, на които татко ме научи у дома, бе никога, никога да не прекъсвам. О, ние с него, трябва да ви кажа, често имахме уроци по възпитание! Той ме упражняваше, упражняваше, докато не усвоя всичко идеално. Татко ще се направи на някого като графа на Глостър например и ще почука на вратата на салона, чук, чук, а после казва: „Графът на Глостър поднася комплиментите си на госпожица Гуендолин Ан Маршъл!“… Луис, мили, не чука ли някой на външната врата?

— От вятъра е — отвърна Луис.

— Грешиш. Непрекъснато грешиш, Луис. Не го осъзнаваш, но непрекъснато правиш… — Тя отиде до входната врата, отвори я и се върна, усмихнато клатейки глава. — Нали ти казах, вятърът е. Луис, дължиш ми извинение.

Луис извърна глава. На светлината от огъня то изглеждаше смъртно бледо, изкривено, обезкървено, като восъчна маска, намерена от дете, което я е месило и мачкало до неузнаваемост.

— Луис, мили.

— Да.

— Наистина трябва да ми се извиниш. Пак сгреши.

— Извинявам се.

— Е, не го направи много любезно.

— Аз… за бога, Гуен.

— И да ме ругаеш пред гостите, това е много грубо. — Тя погледна умолително към Истър. — Онзи мъж също ме изруга, оня ужасен дребен човек.

— Вос — каза Истър.

— Вос, точно така му беше името. Казах му колко неприлично е да се ругае в присъствието на дама, но той само ми се изсмя.

— Гуен — отново се обади Луис. — Замълчи.

— Няма да мълча.

— Той е полицай.

— Ами аз знам. Не съм глупава. Пък и не се страхувам от него. Нищо лошо не съм направила, освен дето шофирах, без да си нося книжката.

— Кога сте шофирали, без да си носите книжката, госпожо Балард? — много тихо попита Истър.

— Е, това е доста детинско, да се опитвате да ме подвеждате така. Няма пък да ви кажа.

Кучето, Лади, изведнъж се изправи на крака. Без предупреждение вдигна глава нагоре и започна да вие — ужасяващ, печален вой, който сякаш извираше не от гърлото му, а от дълбините на времето. Спря на два пъти, за да си поеме въздух, и отново продължи, а когато свърши, се промъкна обратно в коридора като засрамено с подвита между краката опашка.

Усмивката изчезна от лицето на Гуен.

— Някой току-що е умрял. — Тя отпи от студената, горчива утайка, останала на дъното на чашата й. — Радвам се, че не съм аз.

Шарлот погледна разтревожено към Истър. Полицаят не беше помръднал, дори не беше преместил тежестта си от единия на другия крак. Като че ли нямаше нищо против да остави Гуен да говори, а той да събира фактите оттук-оттам сред неравния поток на думите й.

Шарлот отиде при него и му прошепна забързано:

— Тя е объркана, не мисли нормално. Всичко, което казва, е…

— Остави ме аз да се оправя.

— Чух ви, Шарлот — извика Гуен. — Чух какво казахте.

— Аз само…

— Казахте нещо за мен. Но и аз имам какво да кажа за вас. — Тя се насочи през стаята към нея с бавна, грациозна походка, сякаш изведнъж си е спомнила дните в родния дом, когато е ходила с книга, поставена на главата за подобряване на стойката. — Искате ли да го чуете?

— Да.

— Уличница — произнесе Гуен. — Уличница.

Луис й подвикна:

— Гуен. Моля те, Гуен.

— „Моля те, Гуен!“ Не се бъркай, развратник такъв. Уличница и развратник. Чудна двойка, нали, господин Истър? И така умело заблуждаваха бедната стара Гуен, така добре, че знаех всичко за тях двамата още отпреди месеци. Но и аз си имах своите отмъщения, мънички и големи. Само като си помисля за дните, когато Шарлот идваше да ме прегледа и как все й казвах, колко честна, достойна за доверие е, а после й говорех за Луис. Лицето й — божичко, наистина беше доста забавно!

Шарлот бе отстъпила назад тихичко и бе оставила двамата да се гледат, изправени един срещу друг — Гуен като кукла, внезапно надарена с глас, която започва да излива всичко, натрупано в сламената й глава през годините на мълчание, а Истър, подобен на гигант в сравнение с нея, хитър и безпристрастен.

— А голямото отмъщение? — попита той.

— Гуен — обади се Луис. — Предупреждавам те, че всичко, което кажеш сега, ще бъде използвано…

— Аз… — Тя презрително метна глава. — Не приемам съвети от един развратник. Голямото отмъщение, да, не мислите ли, че наистина беше такова, господин Истър?

— Не съм сигурен все още какво е било или как сте го постигнали?

— Надали сте много умен.

— Не съм.

— Можете поне да опитате да отгатнете. Никога няма да напреднете в работата си, ако не се стараете.

— Ще се постарая.

— Така и предполагах. Казвайте.

— Моето предположение е, че Вайолет е дошла тук през следобеда на миналия понеделник, за да се срещне със съпруга ви. Вместо това се е срещнала с вас.

— Точно така. Помниш Вайолет, нали, Луис?

Съпругът й не я погледна.

— Аз… да.

— Е, би трябвало. Тя носеше детето ти все пак.

— Да.

— Не е ли смешно да направи дете на нея, но не и на мен, не на мен, а точно аз го исках!

— Съжалявам.

— Вече няма бебе, нали, Луис?

— Не. Не!

— И Вайолет я няма. Вие с Шарлот я убихте.

— Не!

— Е, поне в морално отношение. Аз бях само средството. Вие с Шарлот сте истинските убийци.

— Не забърквай Шарлот.

— Защо? Аз я намесих. Аз изпратих момичето при нея. Чуваш ли, Луис? Аз я изпратих! Помислих си колко чудесно би било да събера твоите две уличници.

Стаята започваше да изстива с изгасването на огъня.

— Реших, че е добра идея. Но не се получи, както го бях замислила. Исках Шарлот да разбере що за човек е Луис в действителност. И исках също да отърве Вайолет от бебето, да ми спести унижението и скандала, ако момичето заведеше дело срещу съпруга ми и окаляше доброто ми име в съда и вестниците. Но Шарлот отказа. И през онази нощ, след вечеря, Вайолет се върна при мен. Аз бях в градината… Виждали ли сте градината ми, господин Истър?

— Да.

— Красива е, нали?

— Много красива. — Прекършени до земята цветя, оголени от вятъра дървета, пречупени кипариси. — Тя сама ли беше, когато дойде за втори път?

— Двама мъже я докараха с кола. Дребничкият я доведе през моравата до мястото, където седях на една люлка. Каза, че бил чичо на Вайолет и смятал, че ние двете с нея трябвало да си поговорим за условията, докато чакаме Луис. Точно тази дума употреби — условия. Остави ни сами. Тя се разплака. Сълзите вече не ми въздействат — самата аз съм проляла прекалено много, — но се отнесох мило с нея. Възпитана съм да се държа любезно с всички, особено с по-долу стоящите.

— Тя спомена ли нещо за пари?

— Не, аз го направих. Попитах я колко ще вземе, за да напусне града и никога да не се връща. Тя обаче изпадна в истерия. Все едно и също повтаряше — че Вос се опитвал да я принуди да вземе пари, но тя не ги искала. Желаела единствено да се отърве от детето, да станела пак „обикновена“, както се изрази. От думите й излизаше, че бебето е като някаква ужасна болест.

Шарлот си спомни сцената, която бе направила Вайолет в кабинета й, как се бе удряла по бедрата с юмруци и бе извикала: „Ще се убия!… Даже не ми трябват парите му. Просто искам да си бъда както преди — без нещо да расте вътре в мен“.

Ръцете на Гуен се занимаваха с дантелите около врата й.

— Тя поиска да се срещне с Луис и когато й казах, че той не си е у дома, ме обвини, че лъжа, че се опитвам да го защитя. Обясних й, че не лъжа, съпругът ми е заминал на риболовен излет. Тя не разбра точно за какъв риболовен излет става въпрос и заплаши, че ще отиде на кея и ще го изчака. Аз се съгласих: „Добре, ще дойда с теб“.

— И отидохте — подсказа Истър.

— Отишла съм? Да, навярно. Но не знам как. Смятате ли, че сме се придвижили пеша?

— Не е далеч.

— Да, предполагам, че сме повървели. Аз не съм много добър шофьор. Там долу беше толкова студено и мъгливо, пък и миришеше някак неприятно. „Не мога да го понеса — все повтаряше тя, — ще се самоубия.“ И го направи. Наистина се самоуби.

— Не.

— Така трябва да е станало. Не помня.

— Опитайте.

— Няма. Не искам да си спомням. Луис, Луис, помогни ми! Не му позволявай да ме кара да си спомням! Луис… татко!

— Всичко е наред — обади се Истър. — Не е необходимо да си спомняте, ако не искате.

— Нали?

— Не. Забравете за Вайолет.

— Да. Да, мисля, че ще я забравя напълно. Тя беше едно невежо момиче, без никакво възпитание.

— Но нямате нищо против да си спомните за Вос, нали? Вие не го харесвате. Той ви е изругал.

— Да. Изруга ме.

— Срещнали сте се с него по-късно през същата нощ.

— Да, струва ми се. Мисля, че беше през онази нощ. Той дойде за Вайолет и аз му казах, че си е тръгнала. — Гуен разтърка очи. — Аз… започвам да се обърквам. Не би трябвало да ви разказвам всичко това, нали? Луис ме гледа много странно. Престани, Луис, престани да ме гледаш по този начин.

— Аз… добре, Гуен — успокои я той. — Добре.

— Сигурно много си ми ядосан, задето ти взех пистолета.

— Не, не съм, Гуен. Не си могла другояче.

— Точно така, не можех. Нямаше друго оръжие, а аз трябваше с нещо да се защитавам.

— Госпожо Балард — намеси се Истър. — В понеделник вечер, когато дойде за Вайолет, Вос повярва ли ви, че си е тръгнала към къщи?

— Не. Каза, че бил идвал преди това и когато никой не му отворил, покарал малко наоколо, а после, после ме видял да отивам с нея към кея. Чакал и гледал, а аз съм се прибрала сама. Обвини ме… каза разни лоши неща…

— Тогава ли му дадохте пари?

— Налагаше се. Всичките ми средства — парите за домакинството и шестстотинте долара, които получих в събота от продажбата на двойката колита, двата пръстена и огърлицата. Той обеща, че ще си трае, ще замине и няма да се връща.

— Но се върна — каза Истър.

— Да, рано тази сутрин. Много рано. Беше още тъмно. Луис не се беше обадил или нещо такова. Бях притеснена и не можех да спя. Чух колата и надникнах през прозореца. Видях ги — Вос и другия мъж — да вървят през алейката. Обух си обувките, облякох си палтото, а после отидох в кабинета на Луис, взех един от пистолетите и го скрих в джоба си. Слязох долу и отворих входната врата. „Какво искате?“ — попитах. А Вос отговори, че било изникнало нещо ново и на тях с Еди им трябвали още пари, за да се измъкнат от страната завинаги. „Не можем да говорим тук — казах аз, — съпругът ми е горе в спалнята и ще ни чуе.“

Шарлот погледна през стаята към Луис и разбра по болезненото съжаление в очите му, че мислите му са подобни на нейните: наистина е трябвало да бъде горе в спалнята в ранната сутрин, както и вкъщи, когато Вайолет е дошла за първи път. Ако беше станало така, и четиримата щяха да са живи, да имат бъдеще, Еди, Вайолет и Вос, а също и самата Гуен. За Гуен пътят напред бе тъмен и оплетен, с тук-таме някое петънце светлина и една стрелка, сочеща назад, назад, назад, към веселите събирания, татко, плюшеното мече и усмихнатата порцеланова кукла, назад към по-хубавите години, още по-назад и още, докато краят му не се слее с началото.

— Излязохме при колата — продължи Гуен. — Вос се качи на предната седалка, а другият, Еди, седна отзад при мен. Минахме край гробището и Еди се пошегува: „Хората направо си мрат да попаднат тук“. Аз също се засмях и после го застрелях. Прострелях го два или три пъти. Вос спря колата. Казах му, че ще застрелям и него. Той ме помоли да го пощадя, но аз въпреки това го направих.

Едно от кучетата засънува — опашката му се раздвижи, лапите му се размърдаха в преследване на нещо.

— Беше дребен човек, не много по-едър от мен, но тежък. Хванах го под мишниците и го издърпах отзад върху Еди. После седнах зад кормилото и подкарах колата. Смятах да я пусна от някоя скала, но не исках да убивам и себе си, защото кой тогава ще гледа кучетата? Нали разбирате?

Истър кимна.

— Естествено.

— Е, после си спомних, че Шарлот я няма, и си помислих колко хитро би било да закарам колата в гаража й и да я оставя там. Представих си как ще се изненада, като се върне. И ти наистина се изненада, нали, Шарлот?

— Да — мрачно потвърди Шарлот. — Много бях изненадана.

— Ще ми се да можех да съм там и да видя лицето ти. Все едно, никога не ми е харесвало. Лице на лъжкиня. На уличница. Иска ми се да го разпоря с нож. Да го…

— Гуен — прекъсна я Луис.

Тя се обърна към него. Изражението й внезапно коренно се промени.

— Да, татко?

— Дръж се възпитано.

— Ще се постарая, татко. Моля те, извини ме, че ти казах истината, Шарлот, уличнице, ако обичаш, сипи си още чай, съвсем пресен е, освежаващ и… боли ме глава. Нервна съм, Луис, толкова съм нервна.

— Знам — отвърна той.

— Хората не бива да ме нервират, нали?

— Да, Гуен.

— Но го правят. Трябва да им попречиш.

— Добре. — Той отиде при нея и сложи ръцете си на треперещите й рамена.

— Обичаш ли ме, Луис.

— Да.

— И винаги си ме обичал?

— Да.

— А нея я мразиш, нали? Презираш я. Ненавиждаш лицето й. Иска ти се да го разпориш с нож, нали така?

— Гуен… о, боже.

— Кажи го.

— Не.

— Кажи го!

— Аз… я мразя.

— А лицето й — какво би искал да му сториш?

— Да го… разпоря… с нож.

— Ето. Видя ли, Шарлот? Двама срещу един сме. Ние просто те мразим, аз и Луис. Нали така, господин Истър? А, къде е той?

— Говори по телефона — обясни й Луис. — Наложи се да се обади.

Тя притисна бузата си с ръка.

— На нас обаче не ни пука, нали?

— Не, Гуен.

— Я, съвсем като в старите времена. Качи ме на ръце по стълбите както преди.

— Още не.

— Не, сега. Уморена съм. Танцувах цяла нощ.

Той я вдигна внимателно и я понесе към коридора. Сълзите, капещи от очите му, се губеха в посивяващите й руси къдрици. Качи се бавно по стълбите. Тя беше уморена — танцувала бе цяла нощ — и заспа на ръцете му.

 

 

Вятърът бе утихнал, сякаш на небето се бе отворила една огромна дупка и бе изсмукала всички стихии на света.

Истър отвори дървената портичка. Полицаите бяха пристигнали и си бяха заминали, колата бе откарана, а на изток руменееше утрото.

— Довиждане, Шарлот.

— Довиждане.

— Почини си.

— Не, нямам нужда. Не съм уморена. — „И не съм танцувала цяла нощ.“

Той докосна ръката й.

— Съжалявам, че животът ти се обърка.

— Вината е моя. Търсех си го. — „Да го разпоря с нож.“

— И за Балард ми е жал. Бях несправедлив с него — той е по-свестен човек, отколкото мислех. Той няма да я остави и навярно един ден тя ще се излекува.

— Навярно. Да, навярно.

— Сега не му е нито времето, нито мястото да ти кажа, че те обичам, но все едно — казвам ти. Чакат те тежки дни. Може би моята любов ще ти бъде утеха.

— Благодаря — прошепна тя.

— Ще ти бъде ли?

— Да. Голяма… утеха. — Сълзите, напиращи в очите й, ги притискаха като с жестоки пръсти, докато накрая се почувства, сякаш очните й ябълки ще експлодират.

— Поплачи си, ако ти се иска — посъветва я той.

— Аз никога… никога не плача.

— Наплачи се сега — дълго и обилно. Ще ти олекне.

— Не мога.

— И все пак ще се разплачеш. — Истър се наведе и целуна сухите й очи. — Довиждане, Шарлот.

— Довиждане.

Портичката се затвори тихо като страница от книга, когато я преобръщат.

Шарлот се върна в къщата и седя дълго време в креслото на Луис до прозореца, загледана в просветляващото небе. Не беше сигурна в кой момент светлините на града изгаснаха и настъпи утрото.