Маргарет Милър
Сезонът на бедите (16)

16.

Кабинетът на господин Кумс в мотела светеше, ала вратата бе затворена, а щорите дръпнати. Радиото работеше — някаква криминална програма, помисли си Шарлот, докато го подминаваше и слушаше високите, разгорещени гласове и съпровода от странна музика, изпълнявана от орган.

Паркира буика под навеса за коли до номер четири. Все още дишаше тежко и ядосано, докато отключваше вратата на бунгалото и опипваше стената за ключа на лампата. Преди да го намери, нещо изщрака и тя светна, стряскаща като светкавица.

— Изненада! — каза Вос и се изкикоти ниско и самодоволно. — Я гледай бе, Еди. Хубавичко я изненадахме, а?

— Така си е. — Еди се ухили смутено и поглади ревера на зелено-кафявото си карирано сако. И двамата бяха облечени в чисто нови дрехи, почти еднакви. Карирани костюми, с жилетки, кафяви велурени обувки и вратовръзки с нарисувана полугола жена.

С един неочаквано бърз жест, така че Шарлот не успя да го предотврати, Вос се пресегна зад нея и заключи с резе вратата.

Шарлот не опита да го дръпне. Въобще не направи никакво физическо движение.

— Изненадахме ли те, а? — повтори той. — И аз така си мислех.

— Махайте се — каза тя — или ще извикам управителя.

Вос я заобиколи отстрани и седна на поставката за багаж в долния край на леглото.

— Управителят ли? Тая си я бива. Че Кумс е стар училищен приятел на Еди. Нали затова сме тук. Еди искаше да се отбие при него, да се сбогува и може би да се поизфука с лъскавите си новички дрехи.

— Кой се фука бе? — промърмори другият. — Я повтори. Кой се фука?

— О, това е шега, я се стегни и престани да ме прекъсваш. Та както казах, дойдохме да навестим Кумс и аз съвсем случайно погледнах в книгата за гости и видях името ви. Рекох си, да взема пък да поизчакам и да видя какъв е вашият подход. — Очите му обходиха стаята. — Не е лоша барачката, а, Еди? Само че е нищо в сравнение с това как ще живеем ние един ден. — Погледът му се върна на Шарлот и се спря там. — Напускаме страната, двамата с Еди.

— Браво.

— Дойдохме да си вземем довиждане с хората и потегляме към топлите страни, както се казва. — Той спря и се намръщи.

— Ей, Еди, я си свали шапката. Къде ти е възпитанието? И предложи на дамата стол — като я гледам, има нужда.

Прическата му беше нова, подобна на онези, по които бе забелязала, че си падат някои от бандите от малолетни престъпници на улица „Маслините“.

Тя каза:

— Ще постоя, благодаря ви, пък и Еди изглежда по-добре с шапка.

— Не бързай толкова. Нали помниш, че все още разполагаме с едни сведения за теб, дето няма ти се отрази добре, ако бъдат разпространени сред определени кръгове. — Ала думите му не бяха казани със заплашителен тон. Даже се усмихваше, а после усмивката му мина в кикот, сякаш знае някаква много смешна тайна шега. — Определени кръгове. Боже, боже. Това мое чувство за хумор ще ме довърши.

Еди също се смееше, тихичко и озадачено, сякаш не разбира в какво се крие шегата, но не иска да се цепи от компанията.

— Да, мадам — каза Вос. — С Еди ще отлитаме на юг.

— Откъде се сдобихте с пари?

— Спечелихме ги. Страхотно, а, Еди? Спечелили сме ги.

Двамата отново се разсмяха, радостно, като две деца, надхитрили родителите си.

— Не твърдя, че съм чак толкова умен — каза най-после Вос и изтри очите си. — Просто ми върви. Веднъж поне и аз да съм, където и когато трябва и да имам правилните отговори.

— Отговори на какво?

— Ще ви обясня. Ще ви обясня точно как стана. С Еди си вървяхме по улицата и мъжът пред нас изведнъж взе да хвърля стодоларови банкноти във въздуха, а ние ги събирахме. Как ви звучи?

— Чудесно — отвърна Шарлот. — Само че на ваше място не бих се надявала на топлите страни.

— Тъй ли? Че защо?

— Има заповед за арестуването ви. Истър ви търси.

— Истър? Ченгето?

— Да.

Лицето на Вос се сбръчка в гримаса на недоверие и оскърбена невинност.

— Нищо не сме направили. Защо ще ни търси? Невинни сме.

— Може да е заради стареца — подсказа му Еди. — Да не е умрял.

— С пръст не сме го докосвали — възрази Вос. — Спорехме си най-приятелски отвън на верандата и той изведнъж, хоп, взе да повръща и после почна да изкарва кръв. — Той прекъсна и се намръщи. — Направо ми се преобърна стомахът. Значи старецът е умрял, а?

— Да.

— Е, мен не може да ме накиснат. Не бих се унизил да трепя някакъв дребен джебчия като Тидълс. Убийството е номер за глупаци.

— Кражбата също. Вие ми взехте чантата.

— Чанта ли?

— Нямали сте намерение да я крадете, а само да ме изплашите. Когато дойдох на „Маслините“ първата вечер да се видя с Вайолет, вие сте се побояли, че съм променила решението си и ще й помогна да се отърве от бебето. Това дете беше безценно за вас — докато тя го носеше, то щеше да бъде средство да правите пари. Така че сте ме изпреварили, когато говорех със стареца Тидълс. Чакали сте ме с намерението да ме подплашите. Ала щом видяхте чантата, не сте могли да устоите, така ли е?

— Аз лично не съм крал никаква чанта — каза Вос и крадешком погледна Еди.

Цигарата, увиснала на устната на другия, подскочи нервно.

— И аз не съм! И аз не съм, казвам ви.

— Кой твърди, че си?

— Ти ме погледна.

— Естествено. Гледам всички. Имам очи, нали?

— Само че не е необходимо да го правиш толкова неприятно.

— Хубаво де, извинявам се, че погледът ми е неприятен. Стига ли ти?

— Не, не ми стига. Погледна ме така, сякаш аз съм свил оная чанта, и това не ми харесва.

— Спри да дрънкаш. Тая мадама точно това чака, не разбираш ли? Иска да паднеш в капана с думите си.

Еди насочи недоволното си лице към Шарлот.

— Къде е този капан?

— Няма такъв — отвърна Шарлот. — Казах ви, че полицията ви търси. Ако сте благоразумни, ще се предадете. Ще имате възможност да докажете невинността си.

— Как мога да докажа моята…

— Млъкни! — изкрещя му Вос. — Затваряй си устата.

— Добре де. Но как бих могъл…

— Хайде, да се измъкваме. — Вос едва ли не подскачаше от вълнение. — Давай, по-бързо.

— Хубаво. Добре.

— Правите грешка — намеси се Шарлот. — Но вече толкова много сте ги събрали, че една в повече няма значение.

— Така ли? — Вос дръпна резето. — Ти си прави твоите, моето момиче, а аз ще си правя моите. Хайде, Еди, надигни си задните части.

— Къде оти…

— Замълчи!

Вос затвори вратата много бързо, сякаш се опасяваше, че Шарлот ще ги последва и ще се разпищи. След десетина секунди тя чу колата им да потегля с вой. Отвори и излезе с надеждата да види номера й. Но Вос не беше запалил светлините и Шарлот даже не успя да разбере в коя посока на магистралата потеглиха.

Господин Кумс се довлече, прозявайки се, от стаичката си.

— Май че чух кола.

— И аз.

— Едни приятели идваха да ви търсят преди известно време. Намериха ли ви?

— Да, благодаря.

— Местни момчета, ама са се позамогнали, ако се съди по вида им. Странна работа, никога не съм мислил, че Еди има достатъчно акъл да се оправи. Е, значи… Май е време да затварям и да си лягам, че да не ми пострада хубостта, ха, ха.

— Бих искала да телефонирам преди това.

— Личен разговор?

— Да.

— Ще изчакам навън тогава. Не обичам да подслушвам. Лоша работа е подслушването. Лоша работа и лошо за работата.

Шарлот се обади в бара на Съливан, но Истър си беше заминал, а човекът на телефона в мотела „Розова градина“ й отговори, че господин Истър от номер 21 още не се е прибрал.

Не й оставаше нищо друго, освен да чака. Седна на бюрото на господин Кумс и взе новия брой на „Вълнуващ любовен комикс“. Плачеше й се за всички невинни хора като него, Вайолет и Гуен, за погубените, изкривени души като Вос и гневните, глупави като Еди О’Горман.