Маргарет Милър
Сезонът на бедите (17)

17.

Напусна мотела при изгрев-слънце на следващата сутрин и в осем часа вече беше на границата на щата с Калифорния. Тук, в някаква подобна на мост постройка, имаше три врати, пазени от униформени щатски инспектори.

Шарлот се прехвърли в празната средна лента и зачака. Отляво една жена с четири деца и куче стоеше до старо комби с номер от Ню Джърси. Всичките, с изключение на кучето, ядяха череши от едно кашонче, сякаш животът им зависи от това.

Между две череши жената излагаше оплакването си:

— Можеш да си вземеш череши и да ги пренесеш от Уайоминг в Айдахо. От Айдахо в Орегон. Но не и от Орегон в Калифорния. Не! В Калифорния те ти ги вземат.

— Госпожо — каза инспекторът, — вече се занимавахме с този въпрос. Ние не ви ги вземаме. Даваме ви правото да ги изядете тук на границата.

— Аз съм си ги платила и не виждам причина да не си ги взема. Живеем в свободна страна. За какъв се мисли президентът? Или ми ги краде, или принуждава децата ми да ги изядат набързо и може би да получат колики.

— Не е заради президента, госпожо. Заради плодовата муха е. Тези схеми на стената илюстрират жизнения цикъл на плодовата муха…

— Плодова муха. Не ми обяснявайте. Побързайте, Томи, Джанет… Никой от нас няма да мръдне и на сантиметър, докато всичките тези череши не бъдат изядени. Плодова муха. После сигурно ще вземете да ровите кучето ми за бълхи. Може пък кучетата в Калифорния да нямат бълхи. Сигурно имат пеперудки, златни пеперудки… Побързай, Томи.

Момченцето, към което се обърнаха с Томи, погледна крадешком инспектора и внимателно пусна пет-шест череши в отвора на ризата си. Улови погледа на Шарлот и веднага си придаде изражение на непорочна добродетел.

Шарлот се извърна и потисна усмивката си. Тогава забеляза за пръв път колата, спряла пред третата врата. Беше на Истър, но самия него го нямаше вътре. Стоеше до един плакат и я гледаше. Тя не го погледна. Зяпна плаката. На него беше показано колко милиони долара вреда могат да нанесат двойка мухи.

Истър се обади:

— Умно хлапе е този Томи.

— Следиш ли ме?

Полицаят поклати отрицателно глава.

— И това ако не е типично за теб, Шарлот — има само една главна магистрала от север на юг и ти си мислиш, че всеки зад теб нарочно те следи.

— Не всеки. Само ти.

— Моя скъпа Шарлот, и аз трябва да се прибирам у дома. Надявах се, че шосе 101 ще е достатъчно широко и за двама ни.

Един инспектор приближи, отвори задната врата на колата и се огледа.

— Някакви цитрусови плодове, лимони, портокали…

— Никакви плодове.

— А онази кутия череши, дето я купи при прохода Грант? — попита Истър. — В черешите бъка от плодови мухи.

— Не съм купувала никакви череши — поясни на инспектора Шарлот. — Този мъж просто се опитва да ме забави.

— Все пак съм длъжен да проверя — настоя инспекторът. — Бихте ли ми дали ключовете за багажника, ако обичате?

Тя му ги подаде и той отиде отзад да го отвори.

— До скоро виждане — каза Истър и седна в колата си. Натисна клаксона, докато я подминаваше, и й помаха с ръка.

През следващите сто и петдесет километра стрелката не слезе под сто, но тя не го настигна. Даже не знаеше защо й е нужно, освен, за да му докаже, че ако и да е жена, е също толкова умел и добър шофьор като всеки мъж.

Отказа се от опитите си при Юрека, където спря за бензин и да обядва. Хапна един хамбургер на улицата. Учуди се на себе си, че се опитва да настигне Истър, и на всичките детинщини, които бе извършила и изрекла, откак го срещна. Уравновесеността, самоконтролът, изграждани с години, сякаш изчезваха, когато беше с него, и тя започваше да се държи като ученичка, бързо се изчервяваше и бързо се ядосваше или обиждаше.

След като не мога да го настигна, реши Шарлот, ще изостана. Нека да се чуди какво се е случило с мен. Не, не, това е абсурдно. Дори не бива да си го помислям. Трябва да се държа както обикновено, а не по този полуагресивен, полусвенлив женски начин. Ще си отида у дома нормално, все едно Истър не съществува. Би следвало да стигна до пет.

Наближаваше осем, когато сви към гаража си за две коли.

На светлината на фаровете вдигащата се нагоре врата изникна пред нея като празна бяла стена. Беше затворена, а тя я бе оставила отворена. Страхът изостри сетивата й и пришпори въображението й. Нощният вятър, толкова свеж допреди минута по кожата й, сякаш придоби някаква предателска мекота. Един присмехулник я закачи, кацнал на телефонната жица.

Беше оставила гаражната врата затворена, а сега тя бе отворена. Озадачаващо, но няма повод за страх. Опита се да се убеди, че някой я е затворил — Луис, госпожица Шилър, пощальонът, някое дете, играещо в квартала, може би дори Истър, който се опитва да я стресне, така както я беше изненадал, когато пристъпи иззад дървото при бара на Съливан, но здравият разум й подсказваше, че нито една от тези възможности не е реална. Истър не беше жесток шегаджия грубиян и нито Луис, нито сестрата биха имали причина да дойдат, като знаят, че не си е у дома. Детето, пощальонът — беше се сетила за тях просто защото отчаяно й се искаше да повярва, че затворената врата нищо не означава, не крие тайни.

Остави фаровете включени. Докато отиваше към гаража, си представи показаната й от Истър снимка на Вайолет с покрито в предсмъртна пяна лице. Ала морето е далеч, помисли си тя, даже не се вижда в подобни нощи, а аз мога да плувам. Цял километър, ако се наложи.

За пръв път, откак бе замесена в случая, се уплаши, че спрямо нея може да бъде приложено физическо насилие. Смътните й, отвлечени страхове (от Истър, от старата къща на „Маслините“) се бяха концентрирали в нещо толкова стегнато и компактно, че би могло да се събере на върха на игла и да я прободе.

Вратата не бе заключена и както сега видя, даже не бе напълно затворена. Между нея и пода имаше около десетина сантиметра, сякаш някой в бързината си я е тръшнал, тя леко е отскочила и си е останала там.

С усилие я вдигна, запъхтяна, цялата стегната в очакване на нападение. Но никой не скочи насреща й, в гаража просто нямаше жива душа. Само една кола, паркирана отдясно, където Луис винаги оставяше своята — малък автомобил с подвижен покрив, който бе вдигнат.

Запали лампата и отиде при предницата му. Беше син форд. Често бе виждала такива на улицата, но никой от познатите й нямаше подобна кола и не можеше да си представи по каква причина е бил паркиран в гаража й. Каран бе с висока скорост — по стъклото и фаровете се бяха размазали сиви и жълти петънца от насекоми, а в хромираната решетка се бе оплела една мъртва птичка. Докосна капака на двигателя — беше студен. Колата бе преседяла в гаража известно време.

Форд с гюрук, какъвто Еди бил си купил. Но Вос и той би трябвало да са на километри оттук, навярно вече са извън страната, както възнамеряваха. „С Еди ще отлитаме на юг.“

Седна на предната седалка и включи вътрешното осветление. Ключа го нямаше — предвидено е било да остане тук. Нямаше друг начин да се освободи от нея, освен да я избута, което бе невъзможно, или да се обади в автоклуба да я отнесат.

Извърна се, за да излезе, и долови някакво проблясване на метал с крайчеца на окото си отзад. Наведе се над облегалката и видя, че Еди и Вос са пристигнали в топлите си страни.

Бяха свити на пода като двойка любовници, вкопчени в смъртоносна прегръдка.

Главата на Вос бе забита в гърдите на Еди, нищо не показваше как е умрял. Но лицето на Еди бе извърнато нагоре, притиснато до вратата, а на челото му зееха две чисти, тъмни дупчици. Смъртта е била по-милостива към него, отколкото към Вайолет. Имаше вид на спокойно заспал човек, като се изключи допълнителното око на челото му.

На седалката лежеше най-обикновен нож с извадено широко острие, подобен на този, който Еди бе използвал предишната вечер. Беше го извадил от джобчето на жилетката си, щракнал с острието му и бе си чистил ноктите с него, докато Вос говореше. Сега той лежеше на задната седалка, детинско, безпомощно средство за отбрана срещу сигурната бързина на огнестрелното оръжие. Еди даже не бе успял да го употреби — острието не бе оцапано и проблясваше меко на светлината в гаража.

Тя изскочи, препъвайки се, от колата, почти парализирана не от шока при вида на двата трупа, а от съзнанието, че сега вече по никакъв начин няма да може да се отърве от форда и телата. Те бяха нейни, висяха на врата й като албатроса на моряка. В гърлото й се надигна писък.

Навън присмехулникът все така й се подиграваше от телефонната жица.