Маргарет Милър
Сезонът на бедите (13)

13.

В пет часа госпожица Шилър се заприготвя да си ходи у дома. Откак бе прочела на обед във вестника за смъртта на Вайолет, не бе спряла да приказва за нея с куп пациенти, като украсяваше от време на време истината: „Стоеше си тя там, на прага, и изглеждаше толкова жива, нали ме разбирате? И все пак аз си знаех, познах по очите й, ви казвам, че има нещо… Това е петно върху репутацията на града, но пък тя не беше местна. От някакво градче в Орегон била, така пише във вестника“.

Богат, пълноценен следобед, развалян само от време на време от някой черен поглед от страна на Шарлот и факта, че някои от пациентите егоистично предпочитаха да говорят за собствените си симптоми.

Сестрата се среса и си сложи мрежичката за коса. С нея изглеждаше, сякаш има не коса, а някаква пухкава сива шапка, под която се крие истинската госпожица Шилър, с плешива като яйце глава.

Купеният по обед вестник лежеше сгънат на бюрото й, така че да може да хвърля поглед на снимката на Вайолет, когато усети, че възбудата й не гори достатъчно силно.

„Госпожа Вайолет О’Горман от Ашли, Орегон, чието тяло бе намерено тази сутрин на западния плаж, очевидно се е самоубила…“

Тя препрочиташе за кой ли път съобщението напрегнато и в захлас, като че ли се отнася за нея, когато Шарлот излезе от кабинета си, облечена за излизане, понесла лекарската си чанта.

Госпожица Шилър бързо обърна вестника и каза с най-деловия си, компетентен тон:

— Да, госпожо доктор?

— Колко посещения по домовете имам да правя?

— Само три. Ето ги.

— Господи — изохка Шарлот. Облегна се на бюрото и затвори очи за момент. Самата мисъл пък дори и за три визити я отвращаваше.

— Не че ми влиза в работата, госпожо доктор, но трябва да ви кажа, че не изглеждате никак добре през последните няколко дни.

— Така ли?

— Изтормозен, направо изтормозен вид имате.

— Благодаря.

— Оня ден беше, като четох, че лекарите умирали по-рано, отколкото хората от която и да било друга професия. Онова билковото лекарство, дето го вземам, наистина е много тонизиращо.

— Сигурно е със страхотно високо съдържание на алкохол. Не е чудно, че ви вдига настроението.

— Алкохол? — Госпожица Шилър пребледня. — О, не. Не биха посмели.

— Хайде, горе главата, няма да умрете от него я.

— Но аз не пия. Противник съм на алкохола.

— Е, тогава може би лекарството ще ви накара да си промените мнението.

Телефонът иззвъня, но госпожица Шилър беше прекалено обезпокоена да го вдигне. В представите си тя вече беше завършена алкохоличка, обречена да свърши в гроба от пиянство, без да има вина за това. Порочната течност дори в този момент се плискаше във вените й, подкопаваше волята й, деградираше характера й. Така им бяха казали, когато полагаха клетвата — че човек не осъзнава как отслабва волята му, докато не стане прекалено късно. Божичко. Зави й се свят.

— Чарли? Бил Блейк на телефона.

— Здравей, Бил.

— В началото на следващата седмица няма да ме има в града. Мислех си, че можем да опитаме да се разменим пак, ако имаш желание.

— Разбира се.

— Стига да нямаш някой много сериозен случай, бих могъл да поема пациентите ти до края на седмицата, а ти ще поемеш моите следващия понеделник, вторник и сряда.

— Устройва ме.

— Чудесно — зарадва се Блейк. — Смея ли да се надявам, че госпожица Шилър е напуснала и е постъпила в манастир?

— Недей.

— Значи ми остава само да я упоя с етер тогава. Ще се видим и благодаря, Чарли.

— Дочуване. — Тя затвори и се обърна към сестрата: — Доктор Блейк ви изпраща най-сърдечните си чувства.

— Наистина ли? — Госпожица Шилър изскочи от гроба си на пияница с целенасочената бързина на заек. — Много съм поласкана, да ви кажа. Доктор Блейк е толкова мил човек.

— Да. Ще наминава през останалите дни от седмицата. Ако има обаждания, прехвърляйте ги в неговия кабинет. А сутринта е добре да се обадите на записалите се пациенти и да ги препратите на доктор Блейк или да им запишете нови часове. Картоните наред ли са?

— Естествено — госпожица Шилър се обиди. — Моля ви. Та аз съм в тази професия от…

— Не исках да ви обидя. — Шарлот взе лекарската си чанта от бюрото, на което я беше оставила, когато вдигна телефона. Видя й се по-тежка от обикновено. Осъзна, че за пръв път от години насам се чувства напълно изтощена. Раздвижи се бавно, сякаш част от мозъчната й тъкан е била разрушена като на болен от церебрална парализа и трябва да обмисля всяко физическо движение, което прави, а мускулите — принудени да се подчинят.

— Какво приятно съвпадение, че доктор Блейк се обади — каза госпожица Шилър. — Сега можете хубавичко да си починете няколко дни. Ходете на плаж и се попечете.

— Може и да го направя. — Почуди се за секунда на „приятното съвпадение“, а после забрави за него още щом излезе на улицата и седна в колата си.

 

 

Беше почти седем часът и на небето изгряваха първите звезди, когато пристигна в дома си. Даже преди да е завила към гаража, чу, че телефонът й звъни, пискливо и високо, а после затихва като квакане на дървесни жаби. Звъненето спря, докато отключваше външната врата, и се поднови след няколко секунди.

Реши, че може да е Луис, и когато вдигна, се опита гласът й да не звучи уморено. Беше му неприятно, когато му се стореше уморена, и винаги стигаха до спора за това, че работела прекалено много.

— Ало?

— До късно работите — каза Истър.

— Ще ми се да престанете да ме безпокоите.

— Кой ви безпокои? Имам нова следа по случая на Вайолет и мислех, че ще искате да я чуете.

— Каква?

— Току-що научих, че е имала по-голяма сестра, която живее в Ашли — вдовица от войната на име Мъртъл Райърлинг. Вайолет може да е споделила с нея за мъжа, когото търсим — нека да го наречем господин Б.

— Защо господин… Б.?

— Без причина. Утре отивам с кола в Ашли, неофициално, да разговарям с госпожа Райърлинг. Искате ли да ме придружите?

— Не, благодаря.

— Помислете си.

— Няма нужда.

— Пътуването ще ви се отрази добре — свеж въздух и така нататък.

— Тук също има свеж въздух.

— Само че орегонският имал терапевтична стойност за нервни жени — нещо като газообразна зеленчукова градина.

На вратата се позвъни.

— Никога не съм била нервна в живота си и звънецът ми звъни.

— Чух го.

— Така че, ако ме извините…

— Ще го направя, макар че не ми се иска.

— Благодаря за поканата.

— Не спирайте да размишлявате — поръча Истър и затвори.

Докато отиваше към вратата, й хрумна, че поканата му странно съвпада с предложението на доктор Блейк да поеме практиката й за няколко дни. Нямаше връзка между двете, разбира се, но все пак това я притесняваше. Запита се за мотивите на полицая — започва да се влюбва в нея, както твърди, или смята, че знае повече за случая, отколкото му казва.

Преди да отвори, погледна през прозорчето на вратата и видя, че посетителят е Луис.

За момент й се стори като човек, когото някога е познавала добре, но не е виждала от години. Лицето му беше сериозно, устата — здраво стисната, горчива линия. Под очите му имаше черни сенки, сякаш петна от сажди.

— Здравей, Чарли.

— Луис… Луис, да не си болен?

— Не. — Целуна я по бузите, дъхът му миришеше на бренди.

Тя се измъкна от прегръдката му и го задържа с протегната ръка, за да го вижда по-добре.

— Да не би да си прекалил с пиенето или нещо такова?

— Нито съм болен, нито съм прекалил с пиенето. — Той прекоси стаята и се хвърли уморено на червеното кожено кресло. Облечен бе със същото палто и шапка като предишната вечер, при срещата им на вълнолома. Отпусна назад глава върху облегалката и шапката му се изтърколи на пода. Но Луис като че ли не забеляза. — Или поне пил съм само с лечебна цел, за да се удържа и да не удуша жена си.

Думите му я разтърсиха.

— Не бива да говориш така.

— Ако не го казвах, можеше да взема и да го направя. Чете ли вестниците?

— Да.

— Това е същото момиче, което беше при теб, нали?

— Да.

— Съжалявам — каза той. — Съжалявам за момичето и че ти си била замесена. — Гуен не беше спряла да говори за случая през цялото време на вечеря. „О, бедното момиче, колко самотно трябва да се е чувствало! Толкова добре знам какво е самотата. Понякога, когато не си тук, Луис, когато те няма с часове вечер, почти имам желанието и аз… и аз да се самоубия.“ — Гуен, седнала на масата срещу него, малка жива кукла с големите кучета, притиснали влажни носове до ръката й, молещи за внимание, за парче месо. Беше усетил убийствена ярост, ужасно желание да спре тези бели, пърхащи ръце, този мек глас: „Бедното, бедното девойче. Помисли си за мъжа, който я е докарал до това положение, какво ли изпитва“.

Покри очи с длани.

Шарлот седна на възглавничката до краката му.

— Опитах се да ти се обадя днес в кабинета.

— Не бях там.

— Знам.

— Отидох на кино.

— Въобще не си представях, че ходиш на кино — каза тя малко лековато.

— Не ходя. Бях уморен. Мислех, че може да заспя от отегчение, но не се получи… Трябва ми някакво приспивателно, Чарли.

— Имам два-три нембутала, ще ти ги дам.

— Благодаря, много ти благодаря.

Тя донесе капсулите от шкафчето с лекарства в банята.

— Вземай ги едва двадесет минути преди лягане.

— Добре.

— Луис, нещо друго да не е наред?

— Абсолютно нищо.

— Радвам се, господин Б.

Той я погледна доста учудено и доволно.

— Не си ме наричала така от много време насам.

— Помня.

— Обичам те, госпожице К.

— Мили, толкова ми е приятно, че пак се усмихваш.

— Позагубил съм практика.

— Знам. Един ден нашите работи ще се пооправят, ще видиш. — Тя му даде цигара и му я запали, щастлива, че му е помогнала в момент, когато е бил уморен. Собствената й умора бе изчезнала. — Вземам си почивка до края на седмицата, Луис.

Пръстите му стиснаха по-здраво ръката й.

— Не е ли малко внезапно?

— Появи се възможност. Реших, че няма да е зле да направя едно малко пътуване с колата може би.

— До къде?

— А, нищо определено. Знаеш, че винаги съм обичала да ходя на нови места.

Той не сваляше очи от нея, даже не беше мигнал.

— Къде например?

— Ами почти не познавам Орегон — поясни тя. — Казват, че било много приятно там през лятото.

— Кой го казва?

— Мислех си, че може би…

— Престани с тия „мислех си“ и „може би“. Вече си взела решение. Винаги е така. Къде отиваш в Орегон?

— Ашли.

— Откъдето е момичето?

— Да.

— Нямаш ли си вече достатъчно неприятности по този повод?

— Моля те, мили…

— Не отивай — помоли я той. — Не отивай, Чарли.

— Но аз искам. И смятам, че трябва.

— Защо? Това въобще не ти влиза в работата.

— Полицията ще ходи.

— Полицията?

— Искам да ги изпреваря. Не ми харесва лейтенантът, който отговаря за разследването, Истър.

— Познавам го — каза Луис. — Опак човек.

— Позвъни ми снощи и ми предложи да го придружа до Ашли, за да говоря със сестрата на Вайолет. Отказах. Струва ми се, че се опитваше да ми постави капан. Знам, че нищо лошо не съм направила, и все пак имам усещането, че по някакъв неясен начин съм много свързана със смъртта на Вайолет.

— Не отивай, Чарли — повторно я помоли Луис.

— Искам. Не се страхувам от Истър. Просто ми е любопитно.

— Просто ти е любопитно? О, боже.

— Пък и като карам, си почивам, пътуването ще ми се отрази добре.

— И на двама ни ще се отрази добре. Страшно добре.

Той се изправи. Когато се наведе да си вземе шапката от пода, леко се олюля и Шарлот се почуди дали е пил повече, отколкото си признава, или само е много уморен.

Луис я целуна на вратата — дълга целувка, която й се стори тъжна и горчива. Изведнъж й се доплака.

— Довиждане, Чарли. Довиждане, мила.

— Луис, нали ще внимаваш?

— Разбира се. Приятно пътуване.

— Почакай. Луис, ако не искаш да ходя, ако имаш причина да…

— Причина ли? — повтори той. — Не. Никаква причина, освен че ще ми липсваш.

— Надявам се.

— Довиждане, Чарли. — В думите му се долавяше някаква окончателност, сякаш не вярва, че отново някога ще я види.

Вратата се затвори.