Маргарет Милър
Сезонът на бедите (10)

10.

На „Маслините“ малолетни восовци и едита се тълпяха като стада овце пред баровете и залите за билярд, промъкваха се поединично из уличките като гладни котараци, натъпкани като зайци в мрака между стените на колибите от нуждата за топлина или любов.

Ала хората тук не бяха животни, както изглежда, си мислеше Луис. Шарлот бе посещавала болни на тази улица и през деня, и през нощта, и ги познаваше. Те са човешки същества като мен, само че не са имали моя късмет, помисли си тя, така че им дължа нещо. Дължа им толерантност, разбиране и дори вяра. Вяра във Вос и жена му, в Еди? Не, не, прекалено е късно. Твърде са осакатени, за да бъдат излекувани, вредата е нанесена, мускулите атрофирали, нервите — дегенерирали.

Тя сви по „Джуниперо“ и паркира пред кафява дървена барака. На прозорците нямаше щори и семейството вътре се виждаше — една съсухрена, дребна мексиканка гладеше, а млада двойка танцуваше унесено без музика, забравили за жената и дъската й за гладене, момчето имаше дълга коса, разделена на път и пригладена по средата чак до врата.

Синият кадилак на Луис се плъзна зад нея. В този квартал колата му така биеше на очи, както би изпъквала дребничката мексиканка, ако се озовеше в операта с дъската си за гладене. Шарлот излезе от своята и те се срещнаха на разбития тротоар.

— Нахрани ли… рибките?

— Рибките ли? Не. — Той избягваше да срещне погледа й. — Върн беше там. Отбил се да нагледа една от черните си молинезии. Смята, че е бременна.

Изведнъж в гърлото й се надигна смях като мехурчета и й защипа до сълзи. Тя се отпусна на рамото му и заби лице в ръкава на палтото му.

— Какво толкова смешно има, Шарлот?

— Не знам. Всичко. Върн се тревожи за бременната си рибка… Извинявай. Съжалявам, че се разсмях.

— Ето. — Той й подаде кърпичка. — Изтрий си очите. Само че не се смееше.

— Не е вярно. Смеех се.

— Не мисля така. — Шепнеха, сякаш Вос може да се е скрил зад някое дърво или да се е притаил в багажника на някоя кола и да подслушва. — Готова ли си?

— Да.

— Ела тогава.

Хвана я за ръката, докато пресичаха.

Като се изключи едно квадратно прозорче, в което трепкаше светлина на тавана, къщата на Вос беше тъмна, сякаш е покварено чудовище с едно умиращо око. На верандата миришеше на мокро дърво, а по средата, където дъските се бяха огънали, се беше събрала локвичка вода. През последния час някой бе я мил и още не бе успяла да изсъхне. Шарлот се надвеси пред перилата. Маркучът бе захвърлен в глоговите храсти, без да бъде изваден от чешмата, и от него продължаваше да се отцежда вода през дребните шипчета и листенца. Някой (Вос?) бе измил верандата набързо, а после бе избягал или се бе прибрал в къщата да се скрие на тъмно.

Никой не отговори на почукването на Луис. Той отново потропа и зачака, като ту вадеше, ту пъхаше нервно ръце в джобовете си.

— Луис…

— Да?

— В джобовете си имаш оръжие.

— Изненадана ли си?

— Много — шепнешком отвърна Шарлот. — Много изненадана.

— Нося го да ми повдига духа. — Той отново почука. — Понякога е необходимо.

— Луис, не заплашвай тези мъже, няма да им подейства. Вос е психопат, става опасен, когато го притиснат, уплашат или се почувства по-долу от някого…

— Добре, добре, ще му кажа какъв страхотен тип е, а после ще му поднеса тристате долара като знак на високото ми уважение.

— Ненавиждам оръжията — произнесе с чувство тя. — Мразя насилието.

Той леко сви рамене и се извърна.

— Мрази си ги, но не се преструвай, че не съществуват.

От сенките се измъкна дълъг, слаб, сив котарак и наперено мина по нацепеното перило на верандата, презрително махайки с опашка. Шарлот посегна да го погали. Той изсъска насреща й, скочи долу и изчезна из преплетените стебла на здравеца.

— Само си губим времето — обади се Луис. — Няма никой.

— Да опитаме задната врата.

— Защо да си даваме труд, като никой не си е у дома?

— На тавана свети, пък и тук живеят и други хора, освен Вос и Еди — старият италианец, за когото ти казах. А може би и още. Това би следвало да е пансион.

— Божичко — възкликна Луис.

Очите на Шарлот бяха свикнали с тъмнината и тя виждаше съвсем ясно, докато слизаха по стъпалата и заобикаляха къщата. Тук зловонието на гниещи отпадъци се бореше и задушаваше аромата на жасмина в нощта.

Пътечката към задния двор беше потънала в плевели и обсипана със смет. Сякаш всички наематели и квартиранти, живели в къщата, са изхвърляли боклуците си направо през прозорците и вратите. Купчини от вестници, празни бутилки, прогнили, вонящи консервени кутии, стол без крака, две почернели рамки от снимки, сложени напреко на ръждясали пружини за легло, стар автомобилен фар с разбито стъкло, захвърлен гардероб, чието картонено дъно се бе издуло като шкембе от старост. Имаше следи даже от деца — скелет на хвърчило, кукла (стъкленото й око натикано в главата сякаш от любопитни, изучаващи пръстчета) и плетена бебешка количка без предни колела, като че ли е коленичила и се моли.

Все счупени, безполезни вещи, отпадъците, обелките и корите на живота.

— Божичко — обади се Луис. — Не ти ли стига вече?

— Май да.

— Тогава да се махаме.

— Добре.

Тя се обърна да си ходи и докато се извръщаше, вдигна очи към таванската стаичка с трепкащата светлина. Към стъклото бе притиснато лицето на някаква жена — изкривено, странно бледо и светещо като риба в синьо-черните дълбини на морето.

Изведнъж се чу трясък на счупено стъкло, последван от звънтенето на посипалите се по покрива на верандата парчета.

Жената се развика:

— Помощ! Помощ! Освободете ме оттук! Извадете ме!

— Идваме — обади й се Шарлот. — Спокойно, госпожо Вос, не викайте.

— Освободете ме! Освободете ме! Освободете ме! Освободете ме!

Две момчета, минаващи по улицата, извърнаха за малко глави и продължиха по пътя си. На „Маслините“ често се разнасяха женски писъци, момчетата не бяха толкова глупави, че да се намесят или пък да се навъртат наоколо, ако или когато полицията пристигне.

Задната врата беше открехната. Луис влезе пръв, опипа стената, намери ключа и светна. На масата имаше следи от разпиване — три празни бутилки от мискет, четири изцапани чаши и половин пакетче чипс. По пода бяха разсипани парченца чипс, сякаш някой се е понапил и ги е разхвърлял наоколо като конфети. Масата и поставката за чинии на мивката бяха осеяни с хлебарки.

Писъците на госпожа Вос не спираха, приглушени от дебелите стари стени.

Таванът беше четири етажа по-горе. По някое време е бил преграден, за да се превърне в отделен апартамент. Жената бе затворена в стаичката, която е служила за кухня. Ключът бе оставен в ключалката, извъртян така, че тя да не може да го избута с фиба и да го издърпа през процепа под вратата.

Шарлот отвори вратата. Госпожа Вос млъкна насред един писък с широко отворена уста, притиснала двете си, ръце към гърлото. Седеше на пода с разкрачени крака. Полата й бе сцепена до ханша — дърпала я бе като обезумяла. В един от ъглите на стаята гореше малка, червена свещичка — крушката на лампата бе отвинтена преди месеци или години и в празната й фасонка се разполагаха по царски паяци.

— Аз нямам нищо общо! — писна госпожа Вос. — Нищичко не съм направила! Даже не съм чула нищо, не съм, не съм!

— Разбира се, разбира се — успокои я Шарлот.

— Те не ми дадоха да тръгна с тях, не поискаха да ме вземат, затвориха ме тук да умра! — Тя започна да удря по пода с юмруци и да мята глава. Пламъчето на свещта потрепери, сякаш се отдръпна от уплаха. — Много съм говорела и не съм можела да си държа устата затворена. Истеричка съм била. Аз, аз ли! — Тя си пое дъх на пресекулки. — Не поискаха да ме вземат.

— Не разбирам какво казвате, като викате — меко се намеси Шарлот. — Никой нищо лошо няма да ви направи. Успокойте се.

— Истеричка съм била. Не съм! Не съм! Никога не съм била!

— Хайде, хайде. — Тя се обърна към Луис, който стоеше зад прага. — В колата имам малко бренди. Би ли го донесъл?

— И да те оставя сама с…

— Естествено. Госпожа Вос знае, че съм й приятел и ще й помогна.

— Да! — изхлипа жената. — Да! Да! Вие сте ми приятели! Приятели!

От очите й рукнаха сълзи, сякаш нещо изведнъж се отприщи у нея. Шарлот приклекна и обви раменете й с ръка. Чу как Луис бързо слезе по стълбите, като че ли бърза да се махне.

— Аз нямам нищо общо, наистина… — Тя попи очите си с подгъва на скъсаната си пола. Въпреки всичкото викане и плач лицето й беше все така бяло. — Не могат да ме затворят. Ще умра, ако ме пъхнат в затвора. Пък и съм болна, болна съм.

— Знам.

— По лицето ми личи, че не съм добре. Сигурно ще умра.

— Глупости. Нуждаете се само от хубава, питателна храна и една добра почивка в болница.

— Не, не, от болници ме е страх. Никога не съм лежала там.

— Затова ви е страх… Хайде, подпрете се на ръката ми и ще слезем долу.

Госпожа Вос продължаваше да диша тежко и учестено, но вече не беше в истерия. Събрала бе достатъчно присъствие на духа и дори напомни на Шарлот да изгаси свещичката, преди да слязат.

В огромния празен хол жената легна на кушетката, Шарлот си свали палтото и уви краката й с него.

— Каква е тази работа, дето нищо общо нямате с нея? — попита тя.

— Нищичко не знам.

— Не е вярно. Как да ви помогна, ако не ми кажете?

— Те се дърпаха, спореха долу в кухнята, след като аз се качих горе.

— Кои?

— Еди, Кларънс и старецът.

— Тидълс?

— Да, Тидълс.

— За какво спореха?

— За някаква чантичка. Нещо, свързано с някаква чантичка.

Луис се върна с брендито и Шарлот наля тридесетина грама в половин чаша вода. Не беше сигурна как ще се отрази алкохолът на госпожа Вос — една прекалено голяма доза, неразредена, може отново да предизвика истерия у нея.

— Значи те спореха — поде пак Шарлот — и после какво?

Жената пак се разплака, тихичко и уморено.

— О, не мога да ви кажа. Не зная.

— Нещо се е случило.

— Мисля… мисля, че Тидълс умря.

— Тоест те са го убили?

— Не… о, не знам. Не съм видяла. Просто имаше кръв, много кръв. Чух Еди да говори за това на верандата — него го е страх от кръв. Все повтаряше, че трябвало да я измият. Аз тръгвах да слизам, да видя какво става, ама Кларънс ме забеляза. После ме заведе на тавана и ме заключи. Нямало да ме вземат, така рекоха, защото от устата ми ставало течение. „Сбогом, мила, вика Кларънс, сбогом, животът с теб беше страхотия.“ — Тя извърна лице и го притисна към кафявата вълнена тапицерия, за да прикрие срама и унижението си.

Луис отново бе излязъл в коридора. Шарлот го чуваше как се разхожда напред-назад по скърцащия под като затворник, който размишлява над възможностите за бягство от килията.

— Какво ви кара да смятате, че Тидълс е мъртъв?

— Тишината. Отначало всички спореха в кухнята, а после се преместиха на верандата. И после изведнъж настъпи тишина, продължителна, мъртва тишина, а след това Еди заприказва за кръвта, дето трябвало да се измие с маркуча. Аз тръгнах да слизам и Кларънс ме чу. „Възникна нещо — вика, — с Еди ще предприемем едно малко пътешествие.“

— Според вас къде отидоха?

— Заминаха с колата на Еди, не знам къде. Може да са взели стареца със себе си.

— Възможно е.

— Уморена съм, толкова съм уморена.

— Добре, ще видя какво може да се направи.

Откри телефона в трапезарията и се обади на общинската болница. Когато приключи с разговора, излезе в коридора. Луис беше седнал на най-долното стъпало на стълбището и въртеше незапалена цигара между пръстите си. Изглеждаше мрачно развеселен, сякаш току-що е осъзнал колко смешно е той, Луис Балард, да се намира на подобно място.

— И сега какво? — попита я.

— Мислех си, че можеш да закараш госпожа Вос в общинската болница. Те я очакват…

— Защо аз?

— Аз трябва да отида в полицията. Струва ми се, че е било извършено убийство и е по-добре ти въобще да стоиш настрана от цялата тая работа.

Вече не му беше забавно, а само бе уплашен. Каза: „Господи“, и изтри чело с опакото на ръката си.

— Не е необходимо изобщо да те замесваме — предложи Шарлот, понижавайки глас, за да не я чуе госпожа Вос. — Ще им кажа, че съм пристигнала сама, намерила съм я в истерия, заключена на тавана и съм позвънила на приятел да дойде и да я закара в болницата.

— Да, но твоите думи ще се разминават с нейните.

— Тя е объркана. Може дори да не помни, че сме пристигнали заедно.

— За бога, надявам се да е така.

— Мини от задната страна на болницата — там има врата с надпис „Бърза помощ“. Дежурният лекар е мой приятел. Казала съм му какво да прави. Просто я закарай там. Не оставай да чакаш, а се прибери у дома колкото може по-бързо.

— Божичко.

Тя се върна в дневната и обясни на госпожа Вос, че ще я закарат в болницата.

— Не искам да ходя там — изхленчи жената. — Не искам. Страх ме е.

— Няма от какво да се страхувате. Ще се наспите добре нощес, а утре сутринта аз ще дойда да ви видя. Ще гледаме да ви възстановим.

Луис докара колата си пред къщата и двамата с Шарлот почти пренесоха на ръце госпожа Вос и я сложиха на задната седалка.

Жената отново се разплака, скрила лице в шепите си. Сбогом, мила.