Маргарет Милър
Сезонът на бедите (21)

21.

По някое време през изминалия час откъм пустинята от другата страна на планината бе задухала „Света Ана“ — горещ, сух, задушаващ вятър, който превиваше дърветата, вдигаше пушилка по градските улици, прогонваше хората по домовете им или по входовете, където те се свиваха, кашляйки и прикривайки очите си с длан. Разни боклуци се търкаляха нагоре-надолу по паважа като нахални птички, залепваха сгърчени по предните стъкла на колите за секунда и отново отлитаха.

Вятърът разкъсваше града на парчета, изпразваше улиците, оголваше дърветата — полудял, объркан, духащ едновременно във всички посоки. Шарлот се почувства като част от него, и двамата изпаднали в същото диво объркване. Не знаеше къде се намира Луис или как да го намери. Не беше сигурна даже дали е жив.

Луната се зъбеше през листата на гигантските дъбове, забулена, предизвикателна като наполовина призната тайна: „Жив ли е? Може би. Къде е? Някъде, тук или там“. Шарлот нямаше нито надежди, нито планове, но все отнякъде трябваше да започне. Отиде с колата си до сградата, където се намираше кабинетът му. На втория етаж през частично затворените венециански щори светеше. Луис често работеше нощем и тя го бе чакала, седнала в колата или във фоайето долу, правейки се, че чете указателя на етажите до асансьора. Х.М. Морис, електролиза. Асоциация на наемодателите в Салинда. Ч. Чарлс Томлинсън, брокер. Балард и Джонсън, адвокати…

Асансьорът бе заключен за през нощта. Един възрастен негър с бяла вълниста коса с формата на шапка миеше пода, бършейки на едно и също място, сякаш мислите му са много далеч, заети от доста по-нежни неща, отколкото плочките.

— Здравей, Том.

— Да, госпожо.

Разбра, че не я помни. Хората влизаха и излизаха, разменяха си имена, лица, носеха дрехите на другите — те бяха толкова много, че изгубваха самоличността си в главата на Том и той изтриваше отпечатъка от стъпките им с парцала си.

— Хубава, ясна вечер, госпожо — каза Том.

Независимо дали валеше, дали градът бе захлупен от мъгла или блъскан от пустинния вятър, вечерите винаги бяха хубави и ясни за него. Той стоеше на закрито, спеше в мазето и се хранеше седнал на стол с висока облегалка в килера за метлите и парцалите, четейки Библията или поне държейки я отворена на скута си. („Той не може да чете — бе й казал веднъж Луис пред самия него. — Но е много набожен и обича да намира думите, които познава, като например Бог и рай.“

„Бог и рай са хубави думи.“ — поясни Том с достойнство.)

— Том…

— Да, госпожо.

— В… виждал ли си господин Балард тази вечер?

— Не, госпожо, не помня такава работа.

— В кабинета му свети.

— Може. Не съм си спомнил да я загася.

— Ще се кача и ще проверя.

— Асансьорът е изключен, госпожо. Пеша ще трябва да качиш.

— Няма нищо, Том.

— Стъпалата мокри, да внимаваш.

— Добре.

Коридорът горе беше слабо осветен и миришеше на сапун и хлор. Вратата на кабинета на Луис беше наполовина отворена и се виждаше част от приемната — луксозното двойно канапе, тапицирано със златист сатен, и тропическият аквариум, вграден в стената. Лампичките му бяха запалени и миниатюрните рибки плуваха безмълвно зад стъклото — нашарени на ивици, кадифеночерни и ярко светещи, дребни като кабарчета.

Още щом видя, че в аквариума свети, разбра, че не Луис е в кабинета. Той не обръщаше внимание на рибките — те принадлежаха на Върн Джонсън, който ги хранеше и се суетеше около тях със същите грижи, отделяни от госпожица Шилър за котарака й.

Тя почука на вратата и извика:

— Върн?

— Кой е?

— Шарлот.

— Ами влизай, влизай, Чарли.

Тя влезе и затвори зад себе си. Върн Джонсън беше едър мъж с лице като луна и дебели рогови очила, които му придаваха фалшиво изражение на отнесеност. Познаваше го от години, беше съученичка със сестра му и бе отхвърлила неговите донякъде пиянски и братски предложения. Именно на едно от неговите събирания за пръв път бе говорила насаме с Луис, седмица след като Гуен ги запозна.

 

 

„Знаете ли, помолих Върн да ви покани, госпожице Кийтинг.“

На нея не й беше харесало началото. Каза резервирано:

„Нима?“

„Да. Исках да поговоря с вас. От два дена мисля какво да ви кажа, само че сега забравих всичко. Ала идеята най-общо беше да ви впечатля с ума си.“

„Защо ви е да го правите?“

„Откъде да знам, освен че изглеждате толкова компетентна и превъзхождаща другите, та и на мен ми се иска да ви покажа, че и аз съм същият.“

Произнесе думите с някаква тъжна откровеност.

„А такъв ли сте, господин Балард?“

„Винаги съм си го мислил.“

Тогава тя смени темата с преднамерена внезапност.

„Госпожа Балард не е ли с вас тази вечер? Надявам се, не е болна.“

„Не. Не е болна.“

Той се обърна и я остави, а след малко Върн дойде и й съобщи, че си е заминал.

„Какво толкова му каза?“

„Ами нищо, съвсем нищо.“

„Той е много свястно момче, Чарли. Което е цяло чудо, като се има предвид жена му.“

 

 

— Седни, Чарли — покани я Върн.

— Благодаря.

— Луис ли търсиш?

— Аз… Да.

— Значи ставаме трима. Гуен се обажда целия ден.

Шарлот не седна. Каза:

— Няма да ти преча, ако си зает, Върн.

— Не съм. — Той взе една малка стъклена купа от масата и я вдигна към светлината. В нея имаше черна рибка, не по-голяма от два-три сантиметра. — Виждаш ли тази малка госпожичка? Не й личи особено, но се кани да стане майка. Проблемът е, че инстинктът й за хранене е значително по-силен от майчините й инстинкти, ето защо трябва да изчакам и да се погрижа да не изяде поколението си.

— Върн… кога си го видял за последен път?

— Преди три дни.

— Обаждал ли се е по телефона?

— Вчера сутринта. Беше пиян.

— Пиян?

— Така ми се стори. — Той върна купата на масата, но продължи да наглежда рибката, докато, говори. — Какви ги върши Луис между другото?

— Не мога да ти кажа.

— Не искаш.

— И двете.

— Строго секретно, а? Обзалагам се, че Гуен вдига пушилка, понеже е разбрала за вас двамата с Луис. Нашата Гуен не е толкова тъпа, колкото изглежда. Дъската й хлопа, но не е сто процента глупава.

— Не е разбрала. Това няма нищо общо с нея. По-… по-сериозно е.

— Ясно.

— Върн, когато се обади, той каза ли ти къде се намира?

— Не. Знам само, че разговорът беше градски и не се обаждаше от уличен телефон. Чуваше се доста шум — приказващи хора, тракане на чинии, дрънкане на касов апарат. Сигурно е бил в някое кафене или бар, където няма отделна телефонна кабинка.

— Не го ли попита къде се намира?

— Разбира се, че го попитах. Но той не ми отговори. Очевидно нещо се беше скарал с Гуен, понеже ме помоли да й се обадя и да й се извиня от негово име, но да й кажа да не се опитва да го търси. Аз й позвъних, но тя вече се бе обадила в полицията. Гуен притежава невероятен талант да върши точно това, което не трябва.

Една от рибките роди първата си рожба. Приличаше на половинсантиметрова тясна черна кадифена панделка, но беше жива и завършена. Веднага заплува из аквариума, абсолютно безразлична към майката, както и тя към нея, прекарвайки първите минути от живота си по начина, по който щеше да изживее и последните — в търсене на храна.

Лицето на Върн се оживи.

— А, пак започва. Божичко, не е ли страхотно това мъниче? Знаеш ли, последния път роди двадесет и две. Продължи повече от четири часа.

Шарлот погледна рибката, която току-що им бе демонстрирала с отегчената лекота на специалист чудото на раждането. Помисли си за човешките рожби, самите те рибки, но безпомощни, без кости, слепи и глухи, хранени чрез пъпната връв — растежът им бавен, появата на този свят жестока. А между тези две насилствени събития — шокът от раждането и от смъртта, непредсказуемото им съществуване.

Рибката забеляза рожбата си, направи кръг около нея и загуби интерес, понеже вече бе нахранена.

— Чарли — обърна се към нея Върн.

Тя погледна уморено към него.

— Чарли, вече почти от година насам от време на време ми минава през ум, че би следвало да ти се извиня.

— Защо?

— Май не биваше да си играя на купидонче. Помниш ли първата вечер, когато срещна Луис в моя дом?

— Да.

— Не предполагах, че нещата ще се развият по този начин.

— Никой не е предполагал.

— Мислех си… по дяволите, толкова съм привързан и към двама ви, просто исках да се съберете. Изглеждахте като предопределени един за друг, нали разбираш? И се надявах, ами май всъщност съм се надявал Гуен да вземе да умре или нещо такова. Ама и аз съм един мечтател, а?

— Изживях една щастлива година — успокои го Шарлот. — Би трябвало да съм ти благодарна за нея.

— Недей обаче — рязко каза той. — Чувствам се отговорен.

— Не бива. Бях готова да се влюбя и го направих. Никога до този момент не бях обичала.

Тогава Върн се усмихна с приятелска, но доста тъжна лека усмивка.

— Дори и мен?

— Не.

— Проблемът ми е, че се налага да изчакам появата на някоя жена, която харесва рибки или пък мен самия дотолкова, че да ги заобича.

Видя я да поглежда към вратата и каза:

— Не си тръгвай още.

— Налага се.

— След като не иска да го открият, не го търси, Чарли. Може да си има причини.

— Аз също си имам такива.

— В такъв случай… — Той й отвори вратата. — Все едно, желая ти късмет.

— Благодаря, Върн.

Долу във фоайето старият негър все още миеше плочките по пода и си пееше тихичко, докато работеше.

— Лека нощ, Том.

— Подът е мокър, стъпваш внимателно.

— Добре.

— Хубава, ясна вечер, госпожо.

Тя излезе на прашната улица.

 

 

Вятърът проникваше навсякъде като любопитен призрак, през ключалките, комините, под процепите на вратите и всичко беше сякаш посипано с песъчинки на допир.

Плажът бе осеян с клони от палмовите дървета. В малкото кафене до вълнолома по масите имаше слой фин пясък, който навяваше при отварянето на вратата и постепенно се слягаше навсякъде. Сам, собственикът, обикаляше наоколо, мърморейки си под нос, и правеше безплодни опити да го избърше с една кърпа за чинии.

Шарлот седна на бара и си поръча кафе.

Телефонът си беше на мястото, както го помнеше, на края на плота до касовия апарат. В главата й се появи надежда, че Луис може да се е обадил оттук вчера сутринта на Върн. С него често се отбиваха при Сам за късна вечеря. Храната беше ужасна, а съдовете никога съвсем чисти, но заведението беше от типа, в който и двамата надали щяха да срещнат познати. А и задното сепаре, където обикновено сядаха, имаше малко прозорче, подобно на параходен люк, с изглед към вълните, пълзящи към брега. „Нашият изглед“ — го наричаше Луис с някаква печал в гласа, сякаш иска да каже, че това е единственият, който биха могли да наблюдават заедно от малкото мрачно прозорче.

Сам донесе кафето. Грък от Бруклин, той беше дебел мъж с любопитни очи, клечести крака и тесни, изящни стъпала, които едва издържаха тежестта на тялото му. Приказваше много, винаги шепнешком с крайчеца на устата си като шпионин от филмите.

— Че как така седите тук? Задното сепаре е празно.

— Тази вечер съм сама.

— Морето да ни закриля, не сме ли всички така — каза Сам мрачно. — Аз самият се замислям дали да не взема пак да се оженя. Знам каква жена ми трябва — хубава вдовичка с нещичко настрана в банката и застраховчица. Ама такива трудно се намират, а пък в тая професия заровете са срещу теб. Идва например някоя симпатична вдовичка и какво — вижда ме с мръсната престилка и толкова, не гледа по-нататък. Разбираш ли? Сигурен съм. — Той опря лакти на бара, за да премести тежестта от краката си. — Оня, дето идваш с него, приятелят ти ли е?

— Да. Всъщност именно него търся в момента.

— Да не е станало нещо?

— Не, просто… ами да. Скарахме се. Искам да го намеря и да му се извиня.

— Не е идвал днес. Ей, шик има в него, ще знаеш. Сигурно е от дрехите — тия елегантни спортни костюми, а не омърляна престилка като…

— А вчера?

— Вчера да. Рано-рано дойде да закусва. Изяде две яйца, пийна кафе и помоли да използва телефона. Аз викам, да, разбира се. Въпреки че на теб под секрет ще ти кажа — не насърчавам хората да се обаждат оттук. Откъде да знам дали няма да приказват с леля си Дейзи от град Джърси?

Той направи пауза колкото да обърне няколко хамбургера, печащи се на газовия грил.

— Ами обади се той и после купи един хляб, четвърт мляко и цигари. Не изглеждаше както обикновено. Облечен бе в работен комбинезон и дъждобран. Аз рекох да се пошегувам: „На риболов ли ще ходим?“. Той не отговори. Плати си сметката и излезе. Малко ме гризеше любопитството, та отидох на прозореца и погледнах къде ще отиде. Отпраши като вихрушка към вълнолома, там, дето връзват лодките. Ама в този момент, като мина онова момиче с розовите шорти, нарамило въдица с макара, нали разбираш. Окото ми някак си се отклони. Много се интересувам от въдици и макари. — Сам се изсмя на собствената си шега, подпрял подскачащия си стомах с длани.

Шарлот не го чу. Вече знаеше къде се намира Луис.