Ридли Пиърсън
Подводни течения (6)

6

Съдебномедицинската служба на графство Кинг се помещаваше в сутерена на Медицинския център „Харбър Вю“. Болд идваше тук доста често. Не му харесваше, но идваше предимно, за да наблюдава аутопсии или да дискутира детайли по някакво следствие. От началото на серийните убийства, при всяко посещение му оставаха единствено напразните надежди.

Доктор Роналд Диксън, главният патолог, имаше дълбок, силен глас, но говореше меко и небрежно. Едър мъж, с големи и винаги чисти ръце. Като придирчив човек, Диксън изпитваше удоволствие да си почиства постоянно ноктите. Носеше сив панталон и бяла лабораторна престилка със значката на Следствения департамент върху джоба. Ръкуваха се с Болд и той хлътна в едно кресло, което сякаш го погълна.

— Дяволски лош късмет! — каза той.

— Да! — отвърна Болд.

— Нищо особено, по дяволите, не мога да ви кажа за Крой. Умряла е от задушаване — удушване, като предишните. Регистрирах раните в гърдите като „перимортем“. Този път са повече на брой — седемнайсет. Бих искал да ви кажа кога точно са нанесени, но не мога. Смъртта е настъпила по някое време през нощта в неделя. Това е почти най-доброто, което мога да направя. Ние получихме тялото след два дни, както знаете. Няма начин да се уточни времето на смъртта и на нанасянето на раните. Изпратихме ръчните чанти в лабораторията, не сме докосвали нищо върху пръстите и ноктите.

— Няма ли червени влакна?

— Върху нея? Не! — Диксън се замисли. — Ейб ми каза, че е взел проба от същата кал от изтривалката пред вратата.

Болд кимна.

— Смес от бензин и масло е в основата на тази кал. Вероятно е от двигател на моторна лодка. Би могло да бъде от още сто различни машини. Не помага много.

— Намерихме малко сперма в нейните каналчета. Нищо вагинално. Въз основа на рапорта приемам, че е от нейния приятел.

Болд си записа да се провери кръвта на Маркет.

— Мисля, че тя е закусвала — някакви бисквити — малко преди инцидента. Може ли да се каже колко време преди? Това може да ни помогне за определяне времето на убийството.

Диксън се извини за момент, и когато се върна, каза:

— Ще узнаем скоро!

— Нещо ново, Дикси?

— Не, нищо ново! Все същото, както в миналите случаи!

— Не би ли могло това да е работа на някой подражател?

Този въпрос накара Диксън да се позамисли.

— Трудно е да се каже, предполагам. Зависи. Според мен в случая имаме работа със същия човек, както преди. Сегашното е девето поред убийство, нали? Ние с вас знаем, че две, може би три от тях бяха малко по-различни, но не толкова различни, че да повдигаме нови подозрения. Всеки би могъл да научи нещо от вестниците, но не всичко, не и специфичните особености. Биха могли да знаят за кръста, но не могат да узнаят точно как той изглежда, дълбочината, ъгъла на разреза. Биха могли да знаят, че очите се залепват отворени, но това не е лесно да се направи, а това момче всеки пъти го прави по един и същи начин. Същото е и със завързването, с момента на нанасянето на раните в гърдите. Не мисля, че е възможно, Лу!

Болд кимна. Между другото той проверяваше дали се знае за откритите червени власинки върху стъпалата на входа и дали е стигнало това до съдебномедицинската служба. Беше доволен, че това не е станало. Един от големите проблеми на това следствие е изтичането на информация към пресата. Шосвиц се опита да затвори каналите и да намали възможностите за изтичане. Видимо системата работи добре.

Диксън каза:

— Наистина имаме една многообещаваща улика, но все още не са дошли лабораторните резултати.

— Какво е това?

— Ройс, един от моите асистенти по аутопсия, имаше подозрението, че убиецът може би е късал със зъбите си лепенката от ролката. Ние отлепихме лентата много внимателно този път и я изпратихме в лабораторията. Ако имаме късмет, върху нея може да се открият косми от лицето.

— Лабораторията би трябвало да помисли за това. Добра идея!

— Аз ще мина натам. Тези нови момчета се нуждаят от ръчкане. Имат нужда от нещо. Този департамент третира персонала по абсурден начин. Слабо заплащане, работни условия — лоши, а те ме имат за техен началник.

— Съотношението е едно към три в тяхна полза, Дикси. Те получават по триста допълнително от бейзбола.

— Вие общувате често с Шосвиц. Започвате да говорите като него.

— Не говорете! — каза Болд. — Принуден съм да слушам за този бейзбол всеки ден.

— Чухте ли новия албум на Хамилтън? — Също като Болд, Диксън беше много ентусиазиран по джаза.

— Дори не зная нищо за нов албум.

— Добре ли се чувствате, Лу?

— Уморен!

Диксън кимна. Умората беше нещо, което той добре разбираше.

— Искам да ви кажа нещо ново. Страхувам се, че не е кой знае какво. Убиецът е носил латексови ръкавици, както по-рано. Няма никакви отпечатъци от пръсти.

— И все още няма обяснение защо завързва жертвите си първо с лицето надолу?

— Не, не от мен! Не от моя департамент. Ние открихме следи от оскубани коси. Но нямаме други тела на разположение, за да направим сравнение. Можем да ексхумираме, но, боже мой… Може би ги завързва с лицето надолу, а после скубе косите им. Нещо подобно. — Той вдигна рамене. — Не зная дали това ще ви помогне с нещо?

— Има ли признаци за изнасилване?

— Няма следи. Нищо вагинално, както ви казах. Бих искал нещо повече, но… — Той замълча. — Между другото, семейството на Крой настоява да освободим тялото. Зная, че искате да го държим един месец, но не виждам смисъл в това за този случай. Аз им казах да почакат още седмица най-малко. Какво мислите вие?

— Тя е доказателство. Искам да остане тук все още.

— От медицинска гледна точка няма причини за това. Извършили сме всичко необходимо. Но ако вие искате, нямам нищо против. Но няма да продължи много, нали? Пространството ни е много ограничено.

На вратата се почука и се показа глава на мъж. Той имаше сравнително сближени сини очи и тъмни сенки. Носеше чифт слушалки от „Сони Уокмен“, окачени на врата. Чуваше се предаване на концерт на Моцарт. Изглеждаше уморен не по-малко от Болд. Той каза:

— Майк провери. Храната е останала в стомаха. Не би могло да е консумирана повече от двайсет до трийсет минути преди смъртта.

Диксън кимна и благодари.

— Лу Болд, това е Джеймс Ройс, за когото ви казах.

— Добро хрумване за лентата! — каза Болд, като стана прав и се ръкува енергично, напомняйки за загадката, която подхвърли Диксън. — Това ни окуражава с възможност да използваме повече информация.

Ройс му благодари. Изглеждаше притеснен.

— Няма как да се разбере какво точно е яла — добави.

Болд се страхуваше да не започне някаква лекция по този повод.

— Много е разложена храната, но по отношение на времето сме сигурни.

Болд кимна доволен, че сътрудникът не се впусна в детайли. Той не харесваше работата на Съдебномедицинската служба.

— Това ще ви помогне ли с нещо? — Ройс попита Болд с надежда.

— Всяко нещо помага в тази работа — беше отговорът на Болд.

Ройс кимна с глава и затвори вратата, оставяйки ги сами. Диксън обработваше нокътя на малкия си пръст.

На връщане към своя офис Болд се опита отново да възстанови обстановката и да анализира различни възможности. Дали Черил Крой случайно е оставила завесите разделени при събличането си? Тогава е била забелязана от някакъв крадец, който е пропълзял пред отворения на долния етаж прозорец и я е проследил, когато се е изкачвала по стълбите нагоре със закуската. Или пък е била видяна пред незавесения кухненски прозорец докато е вземала среднощната си закуска. В такъв случай тя би имала достатъчно време да изяде закуската си и да се изкачи в спалнята, преди убиецът да я нападне. Дали е влязъл през прозореца или през входната врата, и ако е така, защо на входните стъпала се намери червената власинка? Знаел ли е убиецът, че тя закусва всяка нощ? Бил ли е убеден твърдо в нейния навик, за да планира убийството? Дали и другите жертви не са имали подобни навици, които не са били открити от Болд и неговите помощници? Няма ли някаква обща нишка, която е пропусната?

Или Крег Маркет е убил Крой? Благодарение на червената копринена власинка Болд изключваше такава вероятност, освен ако Маркет не е самият сериен убиец, който е убил своята приятелка в старанието си да се прикрива от полицията. Такава маневра би била единствена по рода си до сега. Документирано е, че някои психопати се стараят да бъдат колкото е възможно по-близо до следствената полиция, като следят хода на следствието по информацията във вестниците, често се завръщат на местопрестъплението преди завършване на разследването. За някои от тях публичната известност и „играта“ на криеница са толкова важни, колкото и самото убийство. Където и да обикаляше, Болд съзнаваше болезнено, че часовникът на убиеца беше тръгнал отново. С изключение на пропуснатия месец септември след смъртта на Йергенсен, интервалите между предишните убийства бяха някоя и друга седмица. Очевидно нямаше някакво разписание. Все още на свобода, убиецът бе подвластен на някакъв психологически стимул, който би го подтикнал към следващо убийство. Би избрал жертвата си първо, би я издебнал и убил.

Като всеки детектив, който се занимава с разследване на убийства, Болд обикновено работеше под напрежение. Но сега не можеше да понася чувството за безпокойство, което го владееше. Колко време оставаше до следващото позвъняване, с което щяха да му съобщят за откриване на нова жертва? Фотографските снимки на белязаните с кръст жертви проблясваха като филмова лента в неговите очи. Пулсът му се усили. Колко още? Ако беше пияч, може би щеше да се напие и да забрави безпокойството. Но той не беше такъв. Неговият баща беше умрял пиян. Болд избягваше алкохола по всякакъв начин. Съзнаваше, че искаше да задвижи разследването много по-бързо. Понякога то му се струваше бавно, като в кошмар, сякаш краката му тежаха стотици килограми. Наистина ли имаше нещо повече, което трябваше да продължи, освен смътната психологическа схема и малкото червени копринени власинки? Съвсем недостатъчно, преценяваше той. Почти съвсем нищо.

Джон Ла Моя работеше в цивилни дрехи и носеше къдрава коса. Имаше мустаци, квадратна брада и шоколадови очи. На трийсет и три години беше новак в разследването на убийствата. Болд го беше използвал преди десет месеца в разследване на убийство, отделяйки го от местоработата, където са били пренебрегнати неговите таланти. Той беше помогнал на Болд в решаването на случай и оттогава работеше в отдела по убийствата. Висок, силен и способен, горд с италианския си произход, той имаше навика да третира всяка жена в офиса като сегашна или бивша любовница. Дойде направо в кабинета дързък и самоуверен, какъвто си беше.

Двамата мъже се срещнаха в преградено за Болд офис пространство, две прегради по-навътре от тази на Крамер. Болд подаде на Ла Моя фотокопие от малката касова бележка.

— Искам да разберете от кой магазин е тази бележка. Нашият департамент сне вече добри отпечатъци от нея. Написал съм заглавието на книгата. Някакви въпроси?

— Искате от мен да намеря магазина? Слушайте, тъкмо доведохме една двойка „полички“ от отдела „Специални нападения“. Защо не вземете една от тях за тази работа? Ние с Томи все още работим над пробите, взети около къщата на Крой. Това е много по-важно…

— Някакви други въпроси? — попита Болд.

— Книга? Вие знаете колко много магазини биха могли да продадат тази книга!

— Имаме бележката. Знаете къде тя живее. Вземете от издателя списъка на дистрибуторите. Разберете в кои магазини е изпратена книгата. Тя е „бестселър“, така че се продава най-малко в двайсет.

— Бих казал в двеста!

— Той може да я е забелязал там, разбирате ли? А може би работи зад щанда. Това трябва да се извърши много внимателно, ако не поискаме да го уплашим. Аз избрах вас нарочно, Джон. Не искам да задавате никакви въпроси на персонала. Искам да се дължите като купувач. Маркирайте магазините върху една карта и започнете от най-близките до нейната къща. Разберете от нашите момчета какъв е типът на регистъра, който пуска този вид бележки. Това ще ви спести много време. Ако магазинът работи с такъв тип регистър, купете нещо съвсем евтино и вземете бележката. Преценете доколко прилича на тази, която имаме. По този начин ще можем да намалим броя на магазините до един малък списък и най-малко ходене. Разбирате ли какво искам?

— Да, но не виждам защо аз!

— Не ми създавайте трудност, Джон. Трябва да определим как той намира своите жертви. Те всички са живели в почти един и същи район. Могли са да пазаруват в едни и същи магазини. Книгата е нещо, с което започваме.

Ла Моя кимна с глава.

— Мога ли да взема една от „поличките“ за компания?

Болд поклати отрицателно глава.

— Не! Направете го сам. Така ще изглежда съвсем нормално. Искам също да не изпускате от око всеки, който има прилика с профила, разбирате ли?

— Да, разбрах!

— Запишете си фамилиите и приятелите на жертвите. Проверете дали за всяка от тях има копие от списъка на вероятните магазини. Искам да зная дали някоя от жертвите е пазарувала каквото и да е в тези магазини. Следите ли мисълта ми?

— Ще се оправя!

— Добре! Съжалявам, Джон, но всичко трябва да бъде изпълнено перфектно. Това би могло да бъде връзката, която търсим. Проверявайте всяко ъгълче. Вие сте добър по тази част. Той ги намира по някакъв начин, нали? Но къде? Как?

— Имате ли нещо против, ако ви кажа, че не изглеждате добре, сержант?

— Да, имам против! — отсече Болд сърдито. „Трябва да бия вече!“ — помисли си той.