Ридли Пиърсън
Подводни течения (11)

11

Следващият понеделник сутринта, десети октомври, Болд беше извикан в офиса на Шосвиц. Навън температурата беше четиридесет и осем градуса по Фаренхайт, под частично облачно небе и с изгледи за превалявания. Той подпъхна поизмачканата си риза и пристегна вратовръзката. Възелът не беше вързан както трябва, а опашката беше по-дълга от лицевата й част.

Той каза на лейтенанта:

— Започнах да мисля за тях като за номера. Преди да узная името на Катрин Дехавелин, мислех за нея като за номер десет.

— Случват се такива неща — каза Шосвиц, обръщайки се на въртящия се стол с лице към седналия Болд. — Веднъж разговарях с един треньор. Той мислеше за всички свои играчи с термини, определени от техните лични проценти на попадения. Никога не се обръщаше към тях по име. Наричаше ги две и единайсет, или с други числа, според процента на точните им попадения. Аз започнах да мисля за нашата работа с понятията на бюджета. Както маймуната казала, докато пикаела в касата: „Това се превръща в пари…“.

— Опитвате се да ми кажете нещо?

— Нищо, което вие не сте чули.

— Нямам нужда от допълнителен натиск, Фил!

— Никой от нас не го прави. Получавам го отгоре и го прехвърлям върху вас. Истината си е истина. Използваме много хора по тази задача. Бихме имали по-малко затруднения, ако можехме да създадем повече публичност. Правилно? Обществеността е много по-снизходителна за големите разходи, ако бъде редовно информирана за прогреса в работата.

— Вие знаете не по-зле от мен…

— Спести си това, Лу! Не подлежи на дискусия. Сега ние сме на такъв етап, че се нуждаем просто да „изтекат“ едно-две неща. Хората са изплашени до смърт от последните събития. Нещата стават неуправляеми. Джон има приятел в пресата. Ще възложа на него тази задача.

— Стават? Това нещо е извън контрол от месец април. Ние правим всичко, което е по силите ни.

— Е, това е, което искам да им се каже.

— Ами кажете на „Публична информация“ да пусне нещо полузамъглено. Това е тяхна работа.

— Искам да дадем информация за отпечатъка на стъпките. Знаем, че престъпникът тежи около седемдесет и три килограма. Такава информация не може да ни навреди с нищо.

— Не, няма начин! Дадем ли това, обектът ще захвърли обувките, а те могат да станат най-важната част на този случай. Категорично не!

— Тогава какво?

Болд се опитваше да измисли нещо, но настоятелният тон и допълнителният натиск работеха срещу него. През последните няколко нощи не беше спал добре, беше лежал буден от нервен стомах и тежки мисли. Заспиването означаваше сънища, неприятни сънища. Сънуваше, че Кръстатия убиец е застрелян. Той си мислеше: „Какво беше достатъчно незначително, но би могло да подхрани любопитството на публиката, без да застрашава следствието?“.

— Не виждам нищо подходящо.

— Това ли е вашият отговор?

— Зная, че няма да ви хареса, но аз казвам, че трябва да продължим, както до сега. Събрахме богата информация през последната седмица. Това е ново разследване. Ако и да не сме спечелили нищо, то поне възникнаха цяла нова серия въпроси, които се нуждаят от отговори. Малко по малко нашият човек се подхлъзва. Боже господи, ние можем да имаме като свидетел онова момче!

— Разговаряхте ли с него?

— Не, все още не! По-късно днес. Дафи не смята, че е подходящо да се разговаря в присъствието на родителите. Аз съм съгласен с нея.

— А за Катрин Дехавелин, нашия номер десет? Какво знаем?

— Няма пълно съвпадение, Фил. Ако нищо друго не подкрепя моята версия, то случаят Дехавелин я потвърждава. Само някои от нас знаят пълната информация за жертвите, правилно? Ако пресата я има, убиецът — или убийците — биха били по-внимателни. В случая с Дехавелин няма ясно присъствие на приятел или любовник. Тя е живяла с още две жени, които са отсъствали през уикенда. Това е в противоречие с всичко, което знаем за другите случаи.

— Убийци?

— Не изключвам възможността някой дубльор да е убил Кейт Дехавелин.

— О, недей, Лу! Нали и двамата сме чели рапортите на Дикси? Случаят е идентичен.

— Не е вярно! Тук има нови моменти: лента, с която устата е била залепена, фактът, че по някакъв начин е успяла да се освободи и да побегне, липсата на натъртвания под китките на ръцете. Не забравяйте, че нямаше и червените влакънца. Аз не бих подминал това.

— Надявам се, няма да го кажете на пресата. То ни е нужно.

— Каквото и да дадете на пресата, ще възразявам. Ще напиша това в докладна записка, Фил. Това ще минира цялото разследване.

Шосвиц погледна скептично Болд.

— Боже, Лу!

— Аз защитавам моето следствие.

— Щастлив съм да чуя да го наричате ваше следствие.

— Вие знаете какво искам да кажа.

— Аз говоря сериозно. Винаги и навсякъде съм казвал същото. Това е най-окуражаващото нещо, което чувам да казвате от седмици наред. Но направете ми просто една услуга. Престанете да идвате в такова състояние на работа. Изглеждате така, сякаш спите на стола. Това с нищо не помага. Дори и капитанът коментира това.

Зад тях се чу покашляне, като за прочистване на гърлото.

Те и двамата се обърнаха към вратата на малкото пространство на офиса на Шосвиц. Крамер, със зачервено от гняв лице, процеди през зъби: „Мислех, че това беше наше разследване, или не съм разбрал?“.

Болд погледна към Шосвиц и затвори очи с досада.

Лейтенантът прехапа устни и се опита да измисли нещо да каже.

— Копелета! — каза Крамер и изчезна.