Ридли Пиърсън
Подводни течения (5)

5

Приятелят на Черил Крой, Крег Маркет, работеше като месар в един безистен, на пет пресечки от Четиридесет и пета улица. Болд пристигна в един и петнайсет след обяд и го намери върху товаро-разтоварната площадка точно в момента, когато палеше цигара. Беше Марлборо. Болд забеляза, докато се представяше. Можеше вече да зачеркне това в своя списък. Младият мъж кимна, но не подаде ръка. Болд беше неприятно впечатлен от кървавите петна върху престилката.

— Аз вече говорих с вашите момчета, нали? — оплака се Маркет.

Болд изясни своята роля в следствието и нуждата да чуе някои неща от първа ръка.

— Разбирате ли ме? — И завършвайки обяснението, добави: — В такива случаи като този, жертвите са всичко, с което разполагаме. Те трябва да ни кажат кой е извършителят.

— Това е малко грубо, нали? — изсъска Маркет.

— Виждам, че разбирате идеята! — Болд влезе в същия тон.

В това отношение той не би могъл да изключи никого от подозрение, дори любовника. По физически данни Маркет не съвпадаше с профила на Научния център — изглеждаше здрав и силен — но като месар чирак, по естеството на работата си беше свикнал да гледа кръв и освен това не изглеждаше да обича много полицията.

Той се обърна и изгледа косо Болд с изкривените си зачервени очи.

— Ако вашите тъпи ченгета бяха арестували истинския убиец, сега цялата работа би била съвсем различна. Черил не бягаше вече за здраве заради убийствата. Беше станала предпазлива. Направи дяволски много за това. Но тя се отпусна, след като убиецът беше застрелян в съда. Отдъхна си всеки един, както и целият град, а сега вижте как се преобърнаха нещата. Дрисльовци! — Той изглеждаше по-млад, отколкото предполагаше Болд първоначално.

— В петък през нощта вие сте я видели за последен път жива, нали? — Болд запита, нарочно избягвайки всякакви усложнения заради неговия тон.

— Да, петък! Точно!

— Вечеряхте в „Гидо“?

— Ядохме пай в „Гидо“, върнахме се в нейната къща и гледахме известно време телевизия.

— Нещо необичайно да се е случило, докато сте били в „Гидо“? Странни момчета, нещо подобно?

— Вие смятате, че тези момчета ловуват в ресторантите?

— Ще свършим по-бързо, ако аз задавам въпросите! — изкоментира Болд. — На нас двамата ни предстои още много работа. — Основният маниер на Болд се различаваше — той беше този, който водеше интервюто. С момчета като Маркет — а той беше видял много такива — предпочиташе да пресече всякакви глупости още в началото и да приключи бързо. Представата за това момче, стоварващо касапския нож върху суровото месо, не звучеше добре.

— Нищо необикновено! — отговори Маркет, докато палеше втора цигара Марлборо.

— Кога започнахте да се виждате с Крой?

— Отпреди два месеца. Срещнахме се в къщата на един приятел към средата на лятото. Аз невинаги съм бил месаря, вие знаете. Работех в Боинг допреди осемнайсет месеца, в монтажния състав. Освободиха ме заедно с хиляда и двеста други. Не можах да намеря такава работа, освен в южен Кол. Отидох там, но трябваше да се върна обратно. Като вегетарианка Черил не обичаше моята нова работа. — Той погледна престилката си. — Политиците имат наглостта да говорят, че икономиката отново е здрава. Какво, по дяволите, знаят те?

— Как тя прекарваше времето си, когато не е била с вас? Знаете ли нещо по този въпрос?

— Нещо, да! Работата й заемаше по-голямата част от времето. Този адвокат й вадеше душата. Шейсет работни часа седмично понякога. Правеше нещо със своите приятелки, пазаруваше, нещо от тоя род. Завърши готварски курс…

— Спомнете си къде!

— В университета. Едно от вечерните занятия за хора, които са завършили.

Болд си отбеляза.

— Тя четеше малко. Обичаше филми. Беше съвсем нормална, толкова нормална, колкото и всяка друга, която някога сте срещали. Ние добре си живеехме. Хванете нейния убиец и аз ще спестя на държавата разходите за съдебния процес.

— Би било по-разумно да не правите такива изявления, господин Маркет! Това няма да ви се удаде никъде. Разбирате ли?

— Да, сигурно. Разбрах го! — Той дръпна продължително от цигарата.

— Използваше ли тя възможностите около Грийн Лейк? Например пътеката за бягане, или нещо подобно?

— Естествено. Всеки, който живее наблизо, ползва това нещо. Ние се разхождахме там, нещо такова.

— Беше ли тя, или и двамата сте били заедно на езерото миналата седмица?

— Сигурен съм, че тя — да! Бягаше за здраве всеки ден.

— Искам да помислите върху това много внимателно.

— Казах ви, че съм сигурен.

— Винаги ли пазаруваше тя в едни и същи магазини? — запита Болд, като имаше предвид книгата, която намери под леглото.

— Миналите няколко месеца пазаруваше тук винаги, когато съм бил на смяна. Не зная. Имаше и два магазина близо до нейната къща. В малката бакалия горе, на „Грийнууд“; купуваше сладолед, такива работи. Вие знаете как става това. Пазаруваше в съседни магазини като всички.

— Аз правя досие по хода на работата. Когато го завърша, бих искал да го прегледате и да го допълните, ако има нещо особено. Все ще намерите малко свободно време. Нали нямате нищо против?

— Аз съм за залавянето на престъпника, също като всеки друг. Искате да допълня нещо, ще го направя.

— Тя е купила нова книга в събота. Имате ли представа къде я е купила?

Маркет повдигна рамене и дръпна силно от цигарата.

— Не мога да ви кажа. Както ви казах, тя не обичаше да чете.

— Помислете малко повече върху това, моля ви, Маркет! Къде може да е купила книгата? Някакво специално място?

— Аз мисля.

— Много е важно! — добави Болд.

— Чувам ви. Мисля! — Той всмукна дълбоко от цигарата и поклати отрицателно глава. — Не зная! Бих казал тук. Но тя не идва тук миналата събота.

— Сигурен ли сте?

— Сигурен съм! — Ново всмукване. Дълбока въздишка. — Впрочем не зная, в аптека, може би? Вие сте полицаят. Тя пазарува нещо друго в събота.

— Така ли? — Болд си отбеляза това. — Разбирате ли, вие ми дадохте нова идея.

— Фу! Не преувеличавайте, господин детектив.

Болд сви устни.

— Вие знаете какво би могла да направи тя? Нещо, което предпочита да прави в края на седмицата?

Маркет поклати глава и издиша голямо валмо дим.

— Слушайте, аз бях при нея в петък през нощта. Трябваше да бъда тук в осем в събота. Имахме определена среща през нощта. — Той се обърна с лице към Болд, с натрапващата се кървава престилка. — Какво ще кажете за това?

Болд погледна настрана към някакъв кош с гниещи отпадъци, после се обърна отново към Маркет.

— Какво можете да ми кажете за нейния живот вкъщи? Нейните навици? Например дърпаше ли завесите през нощта?

— Да, сигурен съм!

— А прозорците? Имаше ли навика да ги оставя отворени? Намерихме два отворени на горния етаж.

— Къщата е малка. Става много горещо на горния етаж, когато работи отоплението. Тя доплащаше за отопление всеки месец. Нямаше съквартирант. Държеше задната стая, понеже искаше аз да й стана съквартирант. Както и да е, но за отоплението трябваше да се мисли. Трябваше да се отварят два прозореца, за да се балансира температурата в цялата къща. Долният етаж се нуждае от повече изолация.

— Затваряше ли тя прозорците при дъжд?

— Вие не бихте ли ги затваряли? Разбира се, че да! Чуйте! Тя пускаше отоплението от време на време. Да кажем, когато ме нямаше, тя трудно се справяше. Може би аз съм виновен за всичко това.

Интонацията в гласа на Маркет тревожеше Болд.

— Вие сте много напрегнат, нали? — попита той.

— Разбира се, че съм напрегнат! Вие сте полицай, нали така? Чуйте ме, лейтенант, последният път, когато бях с Черил, двамата бяхме в леглото и гледахме телевизия.

Болд не поправи грешката в званието.

— Следващото нещо, което узнах, беше от вестниците. — Маркет замълча, огледа угарката, после я смачка с върха на обувката си. — Преди две седмици тя ми предложи да се преместя при нея, както ви казах. Отказах. Тя знаеше, че нещата при мен не стояха добре във финансово отношение, а освен това аз не знаех какви са нейните мотиви. Не исках милостиня. Аз съм разведен. Жена ми изчезна, след като загубих работата си в Боинг. Харесвах Черил много, но не бях сигурен, че я обичам. Няма ангажименти. Мисля, че тя се чувстваше по същия начин. Работехме в това направление, проверявахме себе си. Но аз не можех да се преселя при нея. Нямаше да бъде хубаво и за двамата. Но ако бях?… — Той повдигна рамене отново. — По дяволите. Кой знае?

Болд почака малко, преди да постави следващия въпрос.

— Обличаше ли тя нощница за сън? Или някаква роба?

— Вие сте само сърце, ей, лейтенант! Зная, зная, вие имате работа да вършите. Не позволявате да се бавя. — Маркет издърпа последната цигара от пакета и я запали, преди да отговори. — Тя имаше нощница, но я държеше на закачалката в банята и, за да бъда откровен, не я употребяваше често. — Той се усмихна малко глупаво.

— Намерихме бутилка от мляко до нейното легло.

— Нейната закуска. Тя закусваше преди сън — бисквити и мляко — всяка нощ, по навик.

Думата „навик“ привлече вниманието на Болд.

— По кое време? Имаше ли определен час? — Болд забеляза някакво вълнение в собствения си глас.

— Преди лягане. Не зная. Защо?

— В кухнята ли закусваше или горе в стаята си?

— Имаше навика да си хрупка бисквити, знаете ли? Отхапе от бисквитата, пийне мляко — не бързаше. Горе в спалнята. А какво значение има това?

Болд откъсна изписания лист от бележника си и го подаде на Маркет.

— Попълнете каквото можете, моля? Ако го направите тази нощ, бихте ми помогнали много.

— Добре, няма проблеми.

— Позвънете ни. Някой от нас ще спре наоколо и ще дойде да го вземе.

— Какво толкова важно намирате в закуската, лейтенант?

— Сержант! — коригира го Болд и му подаде ръка.

Въпреки опита на Маркет да избърше ръката си с престилката, тя беше мазна и топла.

Миризмата на клано месо преследваше Болд през целия ден.