Ридли Пиърсън
Подводни течения (52)

52

Тръгна за вкъщи, но в последния момент реши да остане в „Аврора“. След малко напусна. Не след дълго се оказа блуждаещ пред входа на алеята, водеща към неговия дом. Всъщност нейния дом. Елизабет.

Седна в колата, погледна към къщата и си я представи в леглото. Беше точно два часа през нощта. Не си представяше друг мъж в неговото легло, не изпитваше болезнена ревност; представяше си, че той е в леглото, в нейните прегръдки, което през последните месеци не беше се случвало. Тя му липсваше. Опита се да прогони умората от очите си, като ги разтъркваше с ръце, но тя не си отиваше. Опита се да зачеркне последните няколко месеца в паметта си, но те също не го напускаха. В състояние на крайно изтощение, той бе готов всеки момент да заплаче.

Представи си, че е с Дафи — прегръдки, чукане — а после се опита да се убеди, че това не се е случвало. В следващия момент реши, че всичко е било „ол райт“, както бе станало. Но вече нищо не беше „ол райт“.

Реши, че е напълно объркан. Беше погазил всички свои приоритети отдавна, сега се разплащаше скъпо за своите предишни решения. Спомни си чакалнята на доктора. Спомни си как Елизабет молеше да запазят детето. Говореше си сам, спокойно и неразбираемо дори за седнал до него човек. Мъгливи извинения за неща сторени или казани. Ново бледо усилие да промени миналото. Да се промени миналото! Въпреки тъмнината, въпреки студа, привиждаше му се неговият син, който спокойно си играе на ливадата до къщата. Тя искаше детето, а той не.

„Ние много си приличаме, вие и аз.“ Той чуваше далечния глас на Мило Ландж и се питаше дали тези негови думи му подействаха така разстройващо.

Момче, което рита топка! Момче или момиче? Никога няма да узнае. Скъпа рожба, весело навлизаща в живота, която расте и се развива за радост на неговите (нейните) родители. Чупеше пръстите си до болка, едва задържаше сълзите си. Привидението изчезна, както бе се появило — нямаше никакво дете, играещо в двора. Само трева, трева, която се нуждаеше от косене. Празно, тъмно и съвсем тихо!

„Уморен съм — каза си. — Това е всичко. Много съм уморен.“

— Лу? — Чуваше като насън нежния глас на Елизабет.

Слънчевите лъчи се отразяваха в прозорците и той се чудеше къде се намира. Слънцето бе вече високо, а той лежеше пред вратата, с отворена уста и засъхнал език. Като отвори по-широко очите си, разбра, че все още се намираше на нейната алея.

Погледна през рамо и срещна лицето на жена си — разделяше ги само едно стъкло. Тя му се усмихна.

— Да пием по едно кафе? — стигна до него нейният приглушен глас.

Той поклати отрицателно глава. Това я огорчи, тя се отдръпна назад и скръсти ръце на гърдите си, разтърка сънените си очи.

Без да съзнава защо, той помаха с ръка, както учителят бърше черната дъска. „Това никога не е било“ — помисли си. Запали мотора и тръгна.

— Лу? — Тя умоляваше, гласът й бе още по-слаб. — Моля те, Лу!

Той започна да сваля страничното стъкло, спря и заклати глава към нея, оставяйки стъклото между тях, и тръгна бързо на заден ход по алеята. Тя последва колата до улицата, застана и дълго гледа след отдалечаващата се кола. Той я видя в огледалото.

Беше вече доста далече, когато в съзнанието му изплуваха спомени за Джъстин Левит. Именно в този момент той разбра колко много значеше за него това момче, осъзна факта, че цялото емоционално напрежение, което чувстваше преди тяхната раздяла, сега се фокусираше в това момче.

За пръв път за последните единайсет години сега почувства пагубността на аборта, акта, който поиска от жена си, когато тя все още учеше, а той като млад полицай в патрулния екип едва свързваше двата края. Сега почувства нейното дълбоко възмущение, и въпреки че стотици пъти си бе повтарял, че разбира какво преживява тя, едва сега напълно осъзна, че всъщност нищо не е знаел. И никога дори не се е опитвал да я разбере. Тя го бе молила да запазят детето, но той бе отказал твърдо и решително. Твърдоглавец. Все още си спомняше антисептичната миризма в приемната на доктора, както и потта по ръцете, когато четеше — или си мислеше, че чете, разхвърляните стари списания. Като неканени гости в съзнанието му нахлуваха картини от онази приемна. Отново видя сестрата да влиза в стаята, за да му каже, че всичко върви добре. Добре? Зададе си въпроса сега.

Жена му трябвало да полежи около час, бе казала сестрата. Скоро щяла да бъде готова да си върви вкъщи.

Какво му бе дало право? Той бе убил едно човешко същество от неговата собствена плът и кръв в онзи ден. Елизабет не беше отговорна за това; докторът също не бе отговорен. Само и единствено той. Единствено той настоя да бъде прекъснат един живот. След всичко това чудно ли беше, че Елизабет отказа да има друго дете? Беше ли за учудване, че тя се самопогреба в нейната работа и се промени? Чудно ли беше, че в нея все още тлееше чувството за възмущение?

— Не съм сигурен, че ми е приятно да те видя — каза Шосвиц на Болд, веднага щом последният влезе в кабинета на началника си. Лейтенантът го погледна с чувство на изненада. — Изглеждаш ужасно! — добави, оценявайки състоянието на Болд.

— Чувствам се ужасно — съгласи се Болд. — Спах в колата.

— Нови ходове… — каза Шосвиц.

— Трябва да намерим Джъстин.

— Съгласен.

— Как мислиш да направим това? Колко хора мога да имам на разположение?

Шосвиц поклати глава.

— Фил!

— Успокой се! Какво ти е нужно?

— Насочихме се към морските служби, ремонтните сервизи и тем подобни, в непосредствена близост до жилището на Ландж. Но тази кал — по-скоро смес, която намерихме почти на всички места, е нашият ключ, Фил. Една следа с неизвестен край. Намери се на няколко места, дори в неговия апартамент, но все още не знаем източника. Тази кал е единственото нещо, с което разполагаме за сега.

— Значи да проверим „жълтите петна“ за вероятни места?

— Да, това е, което бих направил. Бих проверил „жълтите петна“ и бих съставил една карта на тези места, започвайки от най-близкото до неговото жилище. Оттам ще разширяваме кръга. Ако той разполага с друго място, използвано като скривалище, колко далече би могло да бъде? Съмнявам се, че е много далече. Това не е в неговия стил.

— Би могло да бъде близо до видеомагазина, или до ветеринарната лечебница. Правилно?

— Наистина това е също една възможност. По-малко вероятно е да е близко до видеомагазина. Много е близо до центъра. Но ветеринарния наистина си заслужава труда. Нямаш нищо против да започнем?

— Слушай, ще говоря с капитана веднага щом дойде. Той много иска да намерим детето, както и всички ние. Ако той успее да склони главния, ще разполагаме с допълнителен извънреден фонд и ще можем да включим толкова хора, колкото е възможно и необходимо. Правилно?

— Аз ще започна от неговата стая, а после ще тръгна по външните следи, с които разполагам.

— Навън вали като из ведро — напомни Шосвиц.

Болд вдигна рамене.

— Нищо ново!

Наистина валеше интензивно, макар и не така проливно, както каза Шосвиц. Типичен сиатълски дъжд. Болд паркира пред сградата, в която се намираше стаята на Ландж и задърпа камбанката на входа, докато събуди завеждащия.

— Арестувахте ли момчето? — попита надзирателят. Той бе навлякъл дрехите си набързо и изглеждаше полусънен. — Значи така вашите хора идват в моя дом и обръщат всичко с краката нагоре?

— Имам нужда от достъп до стаята на Ландж. Искам да хвърля и един поглед от покрива също, ако можете да ми осигурите това.

Надзирателят кимна.

— По дяволите, приятелю, вашите хора запечатаха неговата врата, не съм аз. Показах им цялата сграда — от мазето до тавана. Навсякъде пръскаха някакъв прах. Гадно лайно е този прах. Но щом ви служи…

Той отключи стаята на Ландж и вратата на тясната стълба, водеща към една малка мансарда.

Болд отвори вратата на стаята, след като скъса светлооранжевата лента с надпис: „Полицейска забрана — не влизай!“. Стаята изглеждаше както предния ден, само че сега Следственият отдел бе направил много по-подробно проучване. Прах за откриване на отпечатъци имаше навсякъде. Стаята като че беше боядисана с този прах. Болд отиде до прозореца и погледна навън: две по-ниски сгради вляво от него и една по-висока тухлена сграда вдясно. Улукът на покрива на една по-далечна сграда бе пълен с мътна вода. Но иначе, накъдето и да погледнеше, виждаше трева — плътна, зелена трева. Не се виждаха места, откъдето човек би могъл да вдигне кал с обувките си.

Той гледаше през прозореца и мислеше за момчето. Дали е живо? Ще имат ли късмет да го намерят? Ние правим това, което искаме, бе казала Дафи. Сами избираме и създаваме начините и подходите. „Искам да го намеря“, каза на глас Болд в празната стая и гласът му прозвуча странно за самия него.

Тръгна нагоре по тясното стълбище и си спомни за подобно изкачване в къщата на Фабиано. Но тук нямаше убити жени в горния край на тези стъпала, а само бъркотия, пълна с разни кутии мансарда и тук-там петна от пръснатия прах за пръстови отпечатъци по твърдите повърхности. Болд тършуваше из стаята разсеяно, без да е сигурен какво точно търси, и като не намери нищо, стъпи на дървената стълба, изправена до най-далечната стена, под капака на тавана, която водеше към покрива на къщата. Заизкачва се нагоре, трудно мина през отвора на тавана, умората го теглеше надолу; качването, макар и непродължително, сякаш го доизтощи. Валеше още по-силно в този момент, той вдигна яката на дрехата си, огледа отвора и условията за излизане на покрива и връщане обратно. Покривът бе намазан дебело с черна смола и имаше набраздени каналчета, по които се стичаше дъждовната вода.

Болд стъпи в една локва и си намокри десния крак. Изруга и отскочи бързо, но станалото бе станало. Кракът му се хлъзгаше в подгизналата обувка. Придвижи се към края на покрива и погледна. На север се простираше огромно застроено пространство. Безкрайно море от двуетажни сгради, покриви и комини. Дъждът падаше върху тила на Болд и се стичаше във врата му. Нямаше начин да остане сух при такъв дъжд, въпреки че се опита да повдигне спортната си дреха и яката. Не помогна. В източна посока — още повече сгради, на запад — същото. Чувстваше, че бе безсмислено повече да оглежда околностите на къщата докато не погледна на юг, към канала. Видимо Ландж бе вървял някъде там и систематично бе цапал гуменките си с кал, разнасяна по различните адреси на убийствата. Дали тази кал нямаше нещо общо с ритуала на убиеца? Дали имаше някакво скривалище, в което да подслонява поне временно своята експлозивна натура, или стаята му в тази къща беше единствена? „Мога да го намеря, ако поискам — помисли си Болд. — А аз много искам.“

Огледа околността пред себе си много внимателно. Дъждът се просмукваше и мокреше вече раменете му. Краката му бяха мокри от коленете надолу. Започна да потръпва от студ. Оглеждаше къщите на групи и една по една. После свали погледа си и погледна към задния двор на сградата на покрива на която стоеше, и видя нещо интересно. Не беше кал, а ограда с верижни връзки между коловете, и покрай нея тясна пътечка прорязваше бурените.

Болд се забърза към капандурата, отново улучи същата локва, но този път намокри само левия си крак. Спусна се надолу и затвори капака над себе си, после по дървената стълба, докато се намери на пода. В бързането не бе забелязал треските по дрехите от капандурата и от дървената стълба. Мансардата миришеше странно след освежителния дъжд, на нещо като плесен и прах. Заслиза надолу, прескачайки шумно по две-три стъпала, за малко да събори надзирателя, който бе излязъл да разбере какъв бе този шум. Болд не му обърна никакво внимание — продължи да бърза по скърцащите стъпала. Оказа се отново под дъжда и тази влажна, почти наелектризирана миризма на свежест.

Като стигна до края на верижната ограда, се спря. Нямаше тук никаква кал. Пътечката минаваше през избуяли бурени. Той тръгна бавно, с поглед втренчен в пътеката. Въпреки липсата на кал, каквато би желал да види, видимо тази пътека не бе използвана твърде често. Без неговото орлово око, може би никога не би могъл да я забележи. Беше много тясна и следваше покрай оградата, която след малко завиваше наляво. Болд погледна напред за момент и видя, че оградата минаваше зад малка къща, след която оградата и пътеката спираха. Същото направи и той. Дъждът бе още по-силен сега и Болд почувства известно колебание. Водата се стичаше по плътно стиснатите му юмруци и падаше върху плевелите.

Болд не беше следотърсач. Нищо особено не знаеше за търсенето на следи. Но тръгна напред и скоро срещна безцветна ограда от колове. Той вървеше в едно пространство, където се срещаха задните дворове на съседните къщи и си мислеше, че много е вероятно някой да повика полицията на помощ. Нима Ландж е рискувал да бъде забелязан? — питаше се той. Погледна наоколо. Нямаше някакво осветление в задните дворове, а от лявата му страна се виждаше група храсти, на няколко фута зад оградата. Погледна към двете съседни къщи и се прехвърли през оградата, заставайки между нея и храстите. От скока почувства болка в коляното. Остана за малко наведен и нещо му подсказа, че това беше правилно — сигурно така е постъпвал и Мило Ландж, за да не бъде забелязан. После разбра, че това не беше някакво вътрешно чувство, а нещо извън него — миризмата на бензин. Погледна надолу — намираше се върху кална площ, на повърхността проблясваха многоцветни локвички с бензин. Сложи ръката си на земята и натисна силно, калта изскочи нагоре между пръстите му. Приведен се приближи към храстите, където многоцветните локвички образуваха диря. Източникът на тази диря видимо се намираше зад живия плет. Той наведе глава и си проправи път през гъстия плет. Ръкавите му се закачиха и се скъсаха при преминаването. Но той натисна по-силно и се провря през плета. Оказа се в замърсен разхвърлян заден двор. Веднага забеляза един двайсет и пет галонов варел пред себе си. Беше стар и ръждясал, но една дъска, прикрепена здраво към чембера, издаваше неговото предназначение: беше пълен догоре с дъждовна вода, с бензинови петна на повърхността, явно е използван като каца за тестване на извънбордов мотор за лодка. Върху почернялата от времето горна част на дъската ясно личаха местата, където е бил притяган моторът. Варелът, леко наклонен, разливаше отровата си в калта в тясното пространство между оградата и храстите. Болд се върна обратно пак през живия плет, връхната му дреха отново пострада при промъкването. Група следи в калта от обувки с подкосени краища — при пръстите и петите. Придвижи се по-нататък, следвайки живия плет до края.

Болд обърна главата си наляво и видя полуразрушена, полуизгорена, но все още стърчаща къщичка, забутана в ъгъла. Близо до нея, откъм страната на Болд, дървен гараж, скован от дълго престояли под влиянието на атмосферните условия дъски, подобен на колиба. Той забърза през високите, мокри от дъжда бурени, в посока на вратата и спря изведнъж.

Държейки с едната си ръка затворената врата, забеляза, че сравнително неотдавна е поставен катинар, може би само преди няколко месеца.

Лу Болд никога не бе считал, че притежава така нареченото „шесто чувство“ на следователя, за каквато способност претендираха много ченгета. Такова чувство изпитваше и сега, под проливния дъжд, мокър, зъзнещ, с лице към тази врата.

Той вярваше, че момчето е вътре. Почти знаеше това.

Но дали беше живо?

По-късно щеше да си даде сметка, че бе дошъл с твърде висок емоционален заряд. Знаеше, че емоциите нямаха място в една добра полицейска работа. Но добрата полицейска работа не беше сега приоритет за Болд. Джъстин Левит беше неговият приоритет. Момчето. Детето. Затова ритна вратата и влезе, без да чака никакви разрешения за обиск.

Клепета, стеги с пирони се избушиха от полуизгнилото дърво и вратата се отвори още при първото усилие. Вътре беше тъмно, покривът пропускаше вода, на няколко места имаше поставени полуръждясали тенекиени кутии.

Болд чувстваше как кръвта му бие в слепоочията и познатото кълбо в гърдите. Това бе владението на Ландж. Но ако следващата стая бе домът на Исус, то тук бе домът на Дявола. Подът бе покрит с остатъци от готови храни, както и сандъците и щайгите, използвани от Ландж като маса за хранене. Нямаше легло, а само един прояден от плъхове, зацапан с петна матрак в ъгъла. В долната част на матрака, откъм краката имаше няколко скупчени парчета от окървавени дрехи. Видът на тези парчета от облекло напомняха цветните фотоснимки на лицата на много от жертвите, съвсем пресни в съзнанието на Болд. Виещи от страх и болка жени, с изцъклени застинали очи и чорапи или носни кърпи, стегнати около вратовете им. Той почувства недостиг на въздух. Повдигане и гадене. Непоносимо зловоние. Липсващите парчета от техните дрехи! На масата близо до една „Бъргър Кинг“ чанта се виждаше окървавен назъбен кухненски нож. Друг нож лежеше сред боклуците на пода. Болд пристъпи напред и разтвори едно черно вълнено одеяло, провиснато като преградна стена.

Набутан в тъмния ъгъл, със здраво завързани ръце и крака, Джъстин Левит бе втренчил в него пълни с животински страх очи.

Момчето беше живо!