Ридли Пиърсън
Подводни течения (19)

19

Собствеността на Бетси Норвак, пет минути на северозапад от Каркийк Парк, граничеше с южния бряг на Холър Лейк. Къщата бе от червени тухли с бял корниз. Дърветата задържаха вятъра, листата шумоляха напевно над главите. От изток се чуваше непрекъснатото бръмчене на автомобилния трафик по Междущатски път №5.

— Спокойно е — каза Боби. Нейните уши бяха свикнали с такива шумове.

Къщата бе добре скрита в плътния ландшафт и отстоеше на около петдесет ярда от най-близкия съсед. Дървена градинска врата водеше към задния двор. Оградата опираше в стълб, боядисан в бяло. Някаква котка скочи от оградата и се втурна към шубраците, пресичайки пътя на Болд. Той благодари на съдбата, че не беше черна.

— Ще проверя отзад — каза на Боби, като мина през вратата, затвори я и сложи резето.

Като зави зад ъгъла, забеляза голяма газова скара. Дворчето беше с тухлена настилка. Над скарата имаше покрив, подпрян на две грубо оформени колони. Дървена количка беше поставена близо до скарата. В нея се намираше голяма маша, а градински маркуч за поливане висеше на стената. Към другия край на къщата се виждаше гараж с отворени врати, към който водеше продължението на алеята. Той надникна през прозореца на долния етаж и видя стая, заета от маса за пинг-понг, игрална маса и две стереоколони. Следващото помещение представляваше пералня с машина за пране, сушилня и дълга релса с множество закачалки. Любопитството на Болд нарасна и той почувства изкушението да нахлуе вътре и да разгледа подробно всичко. Завесите на помещенията на долния етаж не бяха спуснати.

Като използваше носната си кърпичка вместо ръкавица, той отвори една от трите кофи за смет. Рояк мухи се вдигна веднага и миризма на хранителни отпадъци привлече неговото внимание. Учуди го това, че всичкият този боклук миришеше по един и същи начин. Две картонени чинии покриваха черните пластмасови чувалчета за боклук, прегънати на две. Той затвори капака и отвори следващата кофа, после и третата. Бяха пълни с черни пластмасови чувалчета.

Опита се да си внуши страх. Искаше да изпита страха на жертвата, но не можа. Не почувства нищо. Твърде много работа за психиатри — помисли си — защото реши, че нещо тук не е наред, но не би могъл да сложи пръста си и да каже: ето, това е.

Единичната стълба със стъпала от червено дърво завършваше с две високи колони, които носеха големи саксии с цветя. Като изкачи няколко стъпала към горната площадка, погледна към двора и завидя на откриващата се гледка. Той някога се беше занимавал с градинарство през почивните дни, но дворът на Норвак беше просто витрина. Всичко тук се оказваше поддържано безупречно. Две цветни площи във форма на бъбреци, обърнати един срещу друг, а в двата края между тях кръгли градински водни площи. От петнайсетте дървета в плодоносна възраст, нито едно не се повтаряше, всички бяха различни на вид. Ако районът на Сиатъл беше подходящ за него, то това беше градинарството, а Норвак се беше възползвала умело от многообразието на флората, която вирееше в този климат. Зад водната площ следваше зелена морава, осеяна с дървета, а зад гаража се виждаше зеленчукова градинка, видимо обработвана години наред. Плодните дървета бяха поне на десет години, ако се съдеше по височината им и развитите корони, а цялото петно беше оградено с ивица висока мента, чиято миризма се разнасяше от лекия бриз. Той чувстваше мириса там където стоеше. Откриваше се пленителна гледка към Холър Лейк. Представи си Бетси Норвак, разхождаща се бавно по площадката с чашка кафе в ръка.

Остра болка го прониза, когато разбра изведнъж, че Елизабет беше пожелала точно такава къща. Основното бяха къщата и зелената морава, уединението и престижа. Наетата къща му изглеждаше като временно жилище, каквото е била може би през последните трийсет години. Той стоеше и мислеше, опитваше се да прости на Елизабет, но разбра, че това беше трудно, ако не и невъзможно, а тази несполука го нарани силно, тъй като знаеше, че способността да се прощава е човешка добродетел. Чудеше се сега, ако беше допуснал компромис и беше се съгласил за нов дом, дали щеше да се чувства като щастлив семеен човек в този момент? Неговият собствен егоизъм не попречи ли на брака за сметка на службата? Беше ли негова грешката, или нейна? Той погледна отново към двора, чувствайки се унесен, като че някой го беше ударил по главата. Би ли могло бракът му да бъде спасен?

Мислеше, че не е възможно Норвак да е обработвала тези площи сама. Очевидно някой й е помагал. Видимо тревната площ е била окосена преди не повече от два дни. Той си записа това.

— Сержант! — извика го Боби откъм гаража, изправена под ръждясала баскетболна гривна и избледняла дъска. — Може би ще искате да видите това.

Остъклените врати зад него откриваха великолепна кухня. Той погледна през стъклото за момент почти с благоговение и отново помисли за Елизабет. Видя се с нея в кухня като тази: той се занимава със зеленчуците, а тя приготвя основното ядене — рутинна картина от миналото.

— Сержант? — повтори тя.

— Идвам — отговори той.

Като отиде при нея, видя, че тя оглежда вътрешността на гаража. Норвак беше използвала задната стена за закачване на градински сечива и инструменти. Имаше задна врата към градината. Една дъска от сърф беше изправена и застопорена към дясната стена, а под нея се намираха две платна. Пространството, предназначено за втори сърф, беше празно, липсваха и платната за него. От оставените следи от кал и дребни камъчета си личеше, че колата й е била паркирана на лявата страна. Велосипед с десет скорости, плажни и други по-дребни столове бяха окачени също на лявата стена. Тя посочи празното място на липсващия сърф и колата, което потвърждаваше подадения рапорт. Понечи да влезе навътре, но Болд я спря с ръка.

Върху прашната повърхност на циментовия под, измежду неизброимите вече неясни следи от стъпки, той откри очертанията на голяма обувка с две думи, отпечатани в праха: „Вибрам и Рокпорт“.

— Позвънете в Следственото управление — разпореди се Болд. — Говорете с Чък Ейбрамс. Кажете му, че сме намерили още един отпечатък „Рокпорт“. Той ще се досети какво искате да кажете. Ще му трябва разрешение за обиск. Трябва да дойде при нас възможно по-скоро.

Тя го погледна въпросително.

— Сега! — почти изкрещя и веднага съжали за грубия тон.

Огледа обстановката внимателно. Следата от обувката сочеше към празното място на стената, където е бил окачен сърфът. Приклекна на едно коляно и огледа отпечатъка от различни ъгли и осветеност, и откри друга — обратна следа от същите обувки, която водеше от стената към мястото, където е била паркирана колата.

Когато Боби се върна, я остави да караули, а самият той реши да обиколи гаража и да провери за наличието на други следи. Но се оказа, че настилката на алеята не позволява да се открие нищо определено. Като се доближи до градината, погледна към сградата. Вляво от вратата видя обгорял варел и отиде да го огледа. Двадесет и пет галоновият варел беше нарешетен с бормашина за улесняване на горенето. Най-отгоре имаше овъглени остатъци от няколко чувалчета от дебела хартия. Болд не можа да намери наблизо никаква пръчка — мястото беше дяволски чисто. Отиде до градината и издърпа едно колче, което почисти от калта на връщане. С него започна да отгръща отделните пластове пепел. Под горния пласт от изгорели хартии се показа купчина от изгорен плат, старателно разбъркана.

Сърцето му биеше учестено, той изтегли кола внимателно и остави всичко за разследване от Следственото управление. Знаеше, че може да се окаже просто един куп парцали.

На другата страна на гаража имаше още два двайсет и пет галонови варела, в които бяха натъпкани високи оградни колове. Като ги разгледа по-отблизо, откри, че са накиснати в червеникава химическа течност, която миришеше ужасно. Няколко от стълбчетата, складирани покрай стената, бяха покрити с шума. Той се задържа тук още няколко минути, след което дойдоха от следственото.

Чък Ейбрамс, най-добрият техник на Следственото управление, когото Болд познаваше, беше нисък, оплешивял негър на възраст около средата на четиридесетте, с широко чело, големи уши и рядка посивяваща коса. Той срещна Болд пред гаража и остави на земята двете тежки чанти, които беше взел със себе си. Подаде на Болд сгънат лист хартия: „Надявам се, че не сте влизали вътре“ — прочете Болд. Ейбрамс беше педантичен човек на детайла. Това го правеше наистина добър като техник на следствието, но неговата безрезервна привързаност към инструкциите би била убийствена за един детектив. Бяха добри приятели с Болд, но не за сметка на работата.

— Чакахме ви — обясни Болд.

— Нямате право да влизате вътре. Разрешителното ми позволява — единствено на мен — да вляза в гаража, за да заснема отпечатъците на обувките. Но нищо повече. Вратата е отворена, както виждам?

Болд кимна.

— Лу? — Ейбрамс го погледна скептично.

— Повярвайте ми, Ейб! Така я намерихме.

— Добре.

— И още нещо — каза Болд. — Намерих нещо интересно в един обгорял варел. Можем ли да вземем проба?

— От всичко, което е извън сградите, можем. Само „пресичане на прага“ не ни се позволява — обясни Ейбрамс. — Ако установя сходство на тези следи с онези от случая Дехавелин, бихме имали съвсем различна история. Но това ще трябва да се направи в магазина. До тогава няма да пипаме нищо в гаража, нито ще форсираме къщата. В Сиатъл има не един чифт „Рокпорт“ обувки. В това е трудността, Лу. Не можем да форсираме едно жилище, защото някакво момче носи обувки „Рокпорт“.

Ейбрамс отвори торбичка, постави парче от бяла лента на дъното и попита за номера на следственото дело. Боби донесе своите документи по делото от колата и даде номера на Ейбрамс. Той го написа върху лентата.

— Ще ги заснема общо и поотделно, един след друг. После ще ги сравним с отливката, която направихме по делото Дехавелин.

Ейбрамс прави снимки в течение на петнайсет минути, след което Болд го заведе при варела. Ейбрамс бръкна под обгорените картони.

— Прав сте — каза той. — Може би това са дрехи. Но хората обикновено използват старите дрехи за парцали. Не забравяйте това.

— Но не и синтетичните, нали? Те не стават за бърсане на прах.

— Правилно! Щатската лаборатория ще ви отговори какъв тип тъкан е това. Вие смятате може би, че сте открили специфично парче от дрехи? Смятате, че тези отпечатъци ще съвпаднат с онези от случая Дехавелин? Че моето мнение не заслужава внимание? — Ейбрамс имаше навика да се самоподценява. Неговото мнение винаги беше много ценно. Не един път неговото свидетелстване беше единствено решаващо за съдебния състав. Той започна да пълни втора торбичка. — Тези следи от обувки са различна история. Не разполагаме с твърде много. Няма пълни отпечатъци, това е. Може би ще можем да ви дадем ръста, но поради липса на яснота в буквите, което показва износване, може би ще успеем да ги свържем с отливките на моите хора от мястото на Дехавелин. Това би било добре, нали?

Болд знаеше, че някои детективи в управлението съвсем непредпазливо изясняват на Ейбрамс какво им е нужно от Следствения отдел, с надеждата да ускорят следствието. За Ейбрамс такава практика беше досадна.

— Аз искам това, което е. Да поставим въпроса така.

— Добре.

— А намерихте ли отпечатъци върху книжните чинии в сметта?

— О, да, както и на щипците за скарата. Покрихме с прах за отпечатъци по-голямата част от тази печка и дръжките на бравите на стъклените врати, но се оказаха чисти. Може би подозрително чисти, ако следите мисълта ми.

Той завърши взимането на проби от повърхността и продължи по-надолу.

— Това ли е всичко? Още нещо?

— Много скоро ще се справим.

— Ще видя какво мога да направя.

Боби стоеше до ъгъла на сградата. Болд не я беше забелязал, докато не се обади.

— Искате ли да говорите с нейния приятел? Той е попълнил рапорта за изчезването.

— Осигурете го — отвърна Болд. Приближи се до нея, приятелски я потупа по рамото и каза: — Добра работа, детективе! Вие сте на върха на нещата.

— Благодаря, сержант — каза тя.

— Какво, ако ме наричате просто Лу?

— Какво ли? — питаше тя, като го гледаше ухилена, минавайки пред колата.