Ридли Пиърсън
Подводни течения (50)

50

— Сигурен ли си, че си готов за това? — попита го Дафи. — Изглеждаш страшно уморен. — Кафявите й очи изглеждаха червеникави и малко изцъклени, косата й беше прибрана назад.

— Изтощен съм наистина, но съм готов. Направих и списък на въпросите, които дискутирахме.

— Ти не се нуждаеш от никаква тренировка от моя страна. Ти си най-добрият по криминалните разпити в това управление. Каквото ние, останалите, научаваме в течение на години, ти го чувстваш инстинктивно. Какво става с обществения защитник?

— Този от полицейския департамент е вече тук. Казаха ми, че Ландж не иска да говори за Джъстин. Аз не приемам това.

— Негови правила, Лу. Знаеш това. Той не е длъжен да говори пред нас въобще.

— А защо се съгласи?

— Тук контролът е голям фактор, Лу. Като убива някого, той контролира другите, като се съгласява да говори, контролира нас.

— Какво животно! Не трябва ли да откажем да разговаряме, докато не каже къде да намерим Джъстин?

— Моето професионално мнение? Не. Той има нужда да говори с нас. Може и да промени намеренията си в хода на разговора и да ти каже, каквото искаш да знаеш. Поработи с него. Ти прочете неговото изявление. Използвай го. Благодари му дори за това. Ти си правил тези неща много по-често от нас. Нямаш нужда да ти казвам какво да правиш.

Шосвиц се показа в този момент и Болд веднага прекъсна разговора.

— Как е Боби? — попита Болд.

Шосвиц кимна.

— Ще се почувства съвсем добре. Транквилант за животни, това е всичко. Откраднал го е от ветеринарите. Казаха ми, че бил примесен с алкохол — почти невъзможен за откриване. Но тя скоро ще бъде добре.

— Ние продължаваме — каза Болд, като застана на вратата.

Дафи се усмихна насърчително. Шосвиц кимна с глава.

 

 

Тъмните очи на Ландж пронизаха Болд, щом детективът седна срещу него. Болд включи магнетофона и продиктува данните за време, място и действащи лица.

Той добре знаеше, че най-важното беше да установи непосредствена връзва с престъпника — да го убеди в своята искреност. Имаше опит от десетки подобни разпити. И все пак не бе имал случай като този, припомни си той. Точно сега, в този особен момент, този разпит му изглеждаше най-трудния от всички досегашни. Той каза:

— Предложихте да разговаряте с мен, защо?

— Помислих, че имате въпроси. — Гласът му беше на висок регистър. Говореше меко и безгрижно. — Мислех, че бихте искали да знаете някои неща.

— Да — съгласи се Болд. — Така е. Много добре съм запознат с това, което направихте до сега. Работим върху това от месец април. Успявахте да ни се изплъзнете доста дълго време. — Той преглътна и продължи. — Бяхте много предпазлив. Много точен.

— Да, бях. Господ ми помагаше да го правя — каза гордо и предизвикателно.

— Искам да знаете колко високо — аз по-специално — ценим вашето съгласие да разговаряте с нас. — Той погледна към представителя на полицейския департамент. — Това може да бъде много полезно за двете страни. Мисля, че можем — вие и аз — да извлечем голяма полза от това.

— Доверие за доверие, нали? Да, доверие, на когото държим доверие. Искам да помогна, ако мога. — Ландж замълча, проучвайки Болд съсредоточено.

Защитникът, млад мъж с нов блейзър, се намеси:

— Ние бихме искали да се отбележи готовността на моя клиент за сътрудничество при прослушването в омнибуса и бихме очаквали съдът да покаже известна снизходителност във връзка с това.

Мило Ландж каза:

— Аз пък искам да ви науча каква е разликата между Божията работа и работата на неговите имитатори.

— Това би било добре за мен — каза Болд. — Наистина бих оценил това. Бих искал също да говорим за момчето.

Ландж отправи остър поглед първо към защитника, после към Болд.

— Момчето ли? — учуди се той.

— Джъстин Левит.

— Момче? Не зная нищо за никакво момче!

— За младия мъж.

— О! За младия мъж! — Ландж завъртя очите си така, че за момент Болд видя само бялото на окото, и тутакси стомахът го присви.

Защитникът скочи.

— Моят клиент сега няма да отговаря на въпроси, касаещи Джъстин Левит.

— Животът на едно момче е в опасност!

— Момче? — Мило Ландж отново се учуди и вдигна очи нагоре по същия начин. — Лошо момче! — каза той с почти женски глас. — Лошо момче! — Той постави дланта над очите си и започна да се озърта наляво-надясно.

— Това е извън границите, Лу! Вън от всякакви граници! — протестира защитникът. — В противен случай всичко свършва до тук!

— Вашето изявление — вашата заповед, господин Ландж — повдига много въпроси. Ще ги назова поред. Първо, заявихте, че сте инструктиран да „освободите“ тези жени…

— Бог е моят пастир! — каза Мило Ландж. Сега неговият глас беше съвсем различен от този, който бе използвал в апартамента на Боби Гейнис.

— И че инструкциите са дошли във форма на гласове…

— Неговият глас. Има само един глас. Не съм казал нищо за гласове. Един глас — гласът на Моя Господар!

— Член ли сте на църквата? Член на местната епархия, имам предвид?

Неговите тънки, безцветни устни оформиха широка усмивка.

— Принадлежите ли към местната епархия, господин Ландж?

— Аз принадлежа само на Бога и върша работата само на Моя Господар!

— „Освобождавате“ жени?

Ново кимане с глава.

— Да. Това е правилно.

— Жени, които бяха членове на „Видеомаркет“, където вие работите, както е заявено тук?

— Греховни жени. Аз служа на Него! Освобождавам жените от Дявола!

— Тук не е отбелязано, че поставяте жените под наблюдение, господин Ландж. Следите ги. Наблюдавахте ли тези жени преди „освобождението“?

— Трябваше да чакам, докато останат сами. Трябваше да съм сигурен, че са сами. Той бдеше над мен. Той ми помагаше да правя всичко коректно. Негова работа, нали знаете? Аз изпълнявах Неговата поръка.

— И така, следяхте ги?

— Да, следях ги.

— И как определяхте, че те са сами вкъщи? Как правехте това?

Отново усмивка.

— Той ми помагаше.

— Нуждая се от вашата помощ, господин Ландж. Мислех, че желаете да ми помогнете. Как правехте това?

— Лесно — каза той. — Ако тя се върне и никой не дойде при нея, значи все още е сама.

— Значи вие ги проследявахте?

Той кимна.

— И знаехте, че те са сами.

Той кимна с глава отново.

— Доверие за доверие. Това е Негова работа. Той ми казваше кога са сами. Той никога не греши. — Устните му отново се накъдриха.

— Правехте ли това през нощите, когато сте на работа?

Той вдигна рамене в почуда.

— Правех го, когато Той искаше.

— Но в някои от тези нощи вие трябваше да работите, нали? Бихте ли могли да ми изясните това?

— Няма много доставки след осем. Виждате ли? Имаше вечери, когато трябваше да седя и да чакам с часове. Никаква работа. Той ми помагаше да запълвам времето си. Вършех Негова работа.

Ландж поиска цигара. Защитникът погледна Болд и той му кимна с глава в знак на съгласие. Защитникът пъхна една цигара между устните на Ландж и после я запали. В момента, когато пламна запалената клечка кибрит, Болд си спомни за обгорените хартиени кибритени клечки, намерени под навеса зад къщата на Крой.

Това го накара да помисли за още нещо и той попита:

— Пушите ли трева, Мило?

Ландж заклати глава отрицателно.

— Някакъв вид сънотворни?

Ландж отново заклати глава.

— Казвам, не! — каза на глас и пак със странната си усмивка.

Болд разбираше, че те биха могли да открият това многократно, но показа, че му вярва. По тази точка профилът имаше дефект също. Той попита:

— Вашият бог не ви ли поиска да вземете момчето? — реши да опита повторно.

— Няма начин, Лу! — намеси се защитникът. — Не трябва да отговаряте, Мило, не сте длъжен. — Ландж кимна. — Ще го изведа от тук, Лу! Предупреждавам ви.

— Искате мъртво дете на вашата съвест? — Болд изсъска към него.

Някакъв зумер забръмча на стената, след което се чу гласа на Шосвиц по разговорната уредба.

— Лу, можем ли да поговорим една минута, моля?

Болд не се помръдна. Само сложи ръката си върху слушалката, за да заглуши гласа на лейтенанта. Нямаше нужда да разговарят. Той и Ландж трябваше да разговарят. Болд си пое дълбоко дъх. Беше толкова близо до този мерзавец, че можеше да го убие с голи ръце. Чувстваше такова изкушение.

Болд кимна повторно.

— Откъде сте, Мило?

— Син съм на една блудница — извика той с глас, изкривен от силен гняв. Лицето му смени изражението си коренно, Болд не беше готов за такава промяна. Очите на Ландж гледаха свирепо и напрегнато. Той погледна към своя адвокат. — Казах ви, че няма да обсъждам моята фамилия! Не слушате ли, когато ви говорят? — А обръщайки се към Болд, каза: — Няма да дискутирам моята фамилия!

— Нямам възражения, Мило. Както желаете. Вие тук сте учителят. Аз просто слушам, за да се уча. — Болд овладя своя гняв. Ако заговореше отново за Джъстин, сигурно Шосвиц щеше да му отнеме разпита и да го възложи на друг. При това положение, Болд нямаше никакво желание да седи от другата страна на едно двупистово огледало и да гледа как някой си води собственото му следствие. Той се успокои и реши да извлече всичко, каквото може.

— Аз работя сутрин, следобед и през нощта — каза Мило Ландж, загледан в масата. — Много съм уморен.

Болд говореше изключително меко, опитвайки се да долови интонациите в гласа на Ландж, дори и езика на неговото тяло — два важни фактора за поддържането на взаимната връзка.

— А аз път работих сутрин, следобед и през нощта изключително по вашия случай — каза, преднамерено използвайки думите на убиеца. — Аз също съм уморен — добави и изчака.

— Зная това. Но той ви обърква — каза Ландж.

— Той?

— Другият. Обърква ви, мисля аз.

— Кой „другият“?

— Казах ви! — извика Ландж. — Аз не съм освобождавал всичките. Прочетох във вестниците… — Гласът му заглъхна — беше някъде надалеч в мислите си.

Болд не се колеба дълго — реши да не го настъпва с това „не съм освобождавал всичките“, поне временно.

— Четохте ли вестниците, господин Ландж?

— Викайте ми Мило — каза той съвсем нормално. — Да, вестниците. Всеки ден. Сутрешни, обедни, вечерни. Следях всичко по вестниците. Какво струват уроците, ако никой нищо не възприема? Всеки ден — повтори той. — Знаете ли, че съм прочел Библията шейсет и три пъти? — Той се изкикоти, показвайки страшните си зъби.

— Аз чета вестници всеки ден също — каза Болд.

Ландж кимна с глава.

— Ние с вас много си приличаме.

Болд отвърна с кимане също. Стомахът го преряза като чу тези думи.

— Защо ги освобождавахте, Мило? Можете ли да ми кажете това?

— Наистина мога да ви кажа. Длъжен съм да зная, нали така? — Той събра дланите на ръцете си като за молитва и се замисли. — Те са омърсени — каза с едва доловим шепот. — Греховни жени. Грешници. Аз трябваше да ги уча. Такава беше волята Божия.

— Божията воля беше те да умрат?

— За тях — да бъдат наказани. Да.

— Имаше ли нещо, което да ви подсказва, че специално тези жени трябваше да бъдат наказани?

— Видеокасетите. Тази мръсотия. Това ми показваше кого трябва да преследвам. Знаех кои жени са нечестиви по душа и сърце. Щом ми се кажеше да доставям касети на една жена, аз вече знаех. Аз ги наказвах. И правех това в името на всички нас. Наказвах ги за техните помисли. Освобождавах ги от Дявола.

— Изнасилвахте ги… — Болд се изтърва, все още не искаше да задава този въпрос.

— Аз ги наказвах. Разбира се, че ги наказвах. Не съм ги изнасилвал. Просто ги чуках. Давах им това, което искаха. А те искаха да ги чукат, нали? Защо продължаваха да вземат този филм? Отговорете ми! Да, искаха да бъдат чукани. Искаха, при това много им се искаше. Както момичетата в „Летните рицари“ изгаряха от желание. Точно така е! Не е ли така? Не е ли така, кажете? Сигурен съм в това, повече от сигурен. Ха! Момичета с мръсни мисли. Искаха да се чукат, и аз ги чуках. Всевишният искаше да бъдат убити и аз ги убивах! Изпълнявах Божията воля. Мислех, че и за вас това има смисъл.

— Разбира се, Мило. — Болд една скриваше болката от това ужилване. — Каза, че това не ви правеше удоволствие… това… чукането, имам предвид.

— На мен? Да ми е харесвало? Вие въобще нищо не разбирате, нали? Мислите, че съм ги чукал за удоволствие? Те са мръсни блудници, всичките! Похотливи мръсни блудници! Какво удоволствие бих изтръгнал от една такава жена? Да ми харесват? Разбира се, че не! По-скоро исках да им дам един урок за наказанието за това, че са пожелали нещо, което не би трябвало да желаят! — обясни той и отново пъхна ръцете между краката си и започна да ги разтрива.

— Преди малко отбелязахте, че не сте убили всички вие самият. А колко жени убихте, господин Ландж?

— Убихте!

— Освободихте.

— Осем.

— Осем жени. Точно ли е това?

Той кимна.

— За нуждите на записа, бих бил много благодарен, ако отговорите с думи.

— Осем. Това е точната цифра.

— Помните ли техните имена?

— Имената на ангелите? Че кой забравя имената на ангелите?

— Мога ли да ви прекъсна? — Болд се обърна веднага към защитника, който каза на своя клиент: — Вие не сте длъжен да отговаряте на въпроси, на които не желаете да отговаряте, Мило.

— Искате техните имена? Разбира се, аз зная имената им.

— Да! Бих искал техните имена.

Болд почувства силно изпотяване и стягане в гърлото, като че извършваше тежка изтощителна работа.

— Ангелът на Състраданието. Ангелът на Съдбата. Ангелът на Опрощението…

— О! Техните християнски имена, моля! — прекъсна го Болд.

— Това са християнските им имена сега.

— А предишните?

— Кои?

— Преди да ги освободите.

— Да! Освободих ги. Извърших Божия работа. Казах ви това. Знаете ли, че съм чел Библията шейсет и три пъти?

Болд отпи малко вода.

— В писменото си изявление казахте осем. Казахте, че вестниците лъжат. Защо казахте това?

— Вестниците лъжат. Имена като Савирия, Джордан, Нифън, Дехавелин. Те не са негова работа.

Болд разбра, че той наистина знаеше имената.

— Ами Холмгрън, Редик? — Той искаше Ландж да продължи.

Ландж се изкикоти.

— Холмгрън и Редик не бяха ли Негова работа, господин Ландж?

— Наричайте ме Мило.

Хайде де! Болд просто агонизираше от увъртанията на събеседника си.

— „Негова“ работа, Мило?

— Да! Ванеса Холмгрън, Ян Редик, Дорис Хюстън, Таня Шафълбийм, Робин Бейли, Черил Крой, Даяна Фабиано. Всички са Негова работа.

— А Нанси Левит?

Ландж веднага погледна към защитника си. В погледа му се четеше въпросът: „Кой?“. Защитникът каза:

— Той няма да говори за момчето, Лу!

— Аз не говоря за момчето. Говоря за майката на момчето.

Ландж каза с някакво неудобство:

— Майката на малкото момче е една блудница. Бащата е пияница. Аз спасих малкото момче.

Тишина.

— „Освободихте“ ли малкото момче, Мило? — Болд попита с нетърпение.

— „Момче“? — повтори странно Ландж. И продължи да повтаря тази дума няколко пъти, след което каза: — Аз освободих блудниците. Някой трябваше да ги освободи, Лу. Мога да ви наричам Лу, нали?

Лу Болд се наведе и погледна закачения на ревера етикет от Следствения отдел с неговото име напечатано, но му се стори, че този етикет принадлежеше на още някой. Той кимна бавно с глава.

— Както желаете, Мило, както желаете.

— Аз искам да ви помогна, Лу — каза Ландж. — Тук съм, за да ви помогна. Бог иска да ви помогна. — Той посегна с вързаните си ръце и докосна ръката на Болд. Малката верига издрънча върху плота на масата.

Болд не посмя да си дръпне ръката веднага. Изтегли я бавно. Погледна в огледалото на стената. Лицето му бе бяло като платно. Знаеше, че Дафи и Шосвиц стояха зад това огледало. Отново погледна Мило Ландж. Гледаше го право в очите.

— Имам нужда от детайли — каза с глас, която сам не можеше да познае.