Ридли Пиърсън
Подводни течения (26)

26

Когато Болд доближи пътеката, водеща към наетия от него апартамент, Дафи излезе от колата си. Тя все още беше с розовия велурен комплект и изражението й беше мрачно. Беше развалила конската опашка, но пот блестеше в косата й, на слепоочията, а очите и бузите й бяха зачервени. Веднага забеляза грозната синина на челото на Болд и ахна.

— Боже, Лу, какво е станало?

Той я погледна за миг, не отговори, обърна се и тръгна към стъпалата на пода. Отключи пощенската кутия и за своя изненада намери някаква кореспонденция, която му беше препратена, и се удиви на перфектната работа на пощенската система. Дано има същия късмет и с телефона. Той продължаваше да получава повиквания за някаква аптека. Учудваше се кой би могъл да му звъни.

Тя го настигна.

— Лу? — каза умоляващо.

Той се обърна и я погледна. Премисли бързо много неща, които би могъл да й каже, и се изненада от собствените си думи, които произнесе:

— Влез, ако искаш.

Тя се изкачи на площадката пред входа и придържаше вратата — параван, докато той се оправи с ключовете.

— Какво се случи? — Тя повтори въпроса си.

— Имах малък мач по борба. Това е всичко. Нищо особено.

— Не изглежда така.

— Дай ми минутка да се почистя. Веднага се връщам при теб.

— Не бързай. Прекрасен апартамент — каза високо, за да я чуе.

Когато Болд излезе от банята, изглеждаше по-добре, с изключение на синината от натъртването на челото и едното зачервено ухо. Той предложи сода с липов сок, наля и на себе си, същевременно мислейки си, че ако беше пияч, сигурно би налял нещо по-силно в една такава нощ.

— Беше трудно и неудобно тази нощ — започна тя. — Мислех, че трябва да поговорим за това.

— Не е толкова голяма работа — отвърна той, като разтриваше лакътя си и мислеше за Шосвиц и неговите навици.

— Точно така. Няма нищо сериозно между мен и Джон. От време на време уточняваме някои неща, това е всичко. Нищо повече.

— Ти не си моя собственост, Дафи — каза той, нарочно избягвайки нейния прякор. — Не ми дължиш никакви обяснения.

— Ние с теб сме приятели. Приемаш или не приемаш това, ти се засегна, като ни видя заедно тази вечер. Затова и исках да си изясним нещата. Това е всичко.

— Считай, че са изяснени. Благодаря.

— О, Лу! — Тя се насочи към дивана малко обидена, погледът й се плъзгаше по стаята; явно беше, че грижливо избягваше да погледне Болд.

— По дяволите! — каза той, като разгъна вестника и видя снимката на Джъстин Левит на челната страница.

Прочете бегло написаното. В статията се казваше, че момчето е единственият материален свидетел в полицейското разследване по серийните убийства на така наречения Кръстат убиец, и може да се вярва, че в последно време е снабдил полицията с допълнителни данни, които ще помогнат да се стесни кръга на разследването.

— Някой сигурно е видял Джъстин и майка му, когато са идвали към нашия офис. — Той обърна страницата към Дафи, така че да може да прочете. — Това е мръсотия срещу мен.

Тя му каза, че вече е прочела всичко това, след което продължи:

— Ти си играеш с мен, Лу. Моля те, престани. Аз съм тук, защото съм загрижена за теб. Знаеш, че не си ми безразличен. Ти си за мен много повече от приятел. Представляваш интерес за мен, окей? Не бих искала да упражнявам никакъв натиск върху теб, но тъй като зная, че преживяваш трудни неща в този момент, сметнах, че след като ме видя с Джон Крамер, могат да възникнат проблеми между нас двамата. Добре… Това е смешно.

— Съжалявам, ако съм бил груб. Това достатъчно ли е?

— О, боже! — Тя дръпна питието върху масичката и се изправи нервно.

— Не мислех, че психолозите също губят самообладание.

Тя стоеше ядосана, с пламнало лице и стиснати юмруци. Мускулите и вените на шията й изглеждаха опънати като кордите на пиано.

Той не знаеше защо искаше да я отдалечи от себе си, но с нищо не можеше да си помогне. Като разговаряше по този начин, самият се чудеше защо трябваше да отблъсква всичко — и всекиго, когото обича — далеч от себе си.

— А как Крамер реагира на такъв род гняв?

— Ти, копеле — изригна тя, — ти, праведното копеле, дори не искаш да чуеш това, което ти казвам. Ти възприемаш всичко, доколкото то може да се вмести в някаква предварително определена рамка за всяко нещо. Харесва ти да се самосъжаляваш, искаш да седиш върху гърнето на състраданието, знаеш само една посока — напред, Лу Болд. Върви! Върви, щом искаш! Но ти вървиш надолу. Падай по-ниско, колкото можеш…

— Виж какво, ако искаш, излизай с Крамер, ако искаш бъди мой гост. Лично аз го намирам блудкав и банален, но може би това подхожда на твоите вкусове. Аз мога да продължавам да си живея и без неуместните емоции на една жена психолог. Няма да се убия заради това, да знаеш. Един път сме вечеряли заедно. Голяма работа! Голяма работа!

Тя тръгна бързо към вратата, косата й се развяваше назад, бедрата й бяха като напомпани. Удари вратата така силно зад себе си, че завесата падна и провисна върху телевизора като голям флаг при безветрие.

— А, Бейб! — каза той, като използва галеното обръщение, което беше предназначено по-рано само за Елизабет, качвайки същевременно краката си на масичката за кафе и опипвайки моравата бучка на главата си.

Отвън се чу стартиране на кола с мощен рев на мотора. Той си помисли, че тя може да се удари в нещо. Секунди по-късно се чух глух контакт от удар в нещо на паркинга вероятно при опита й да се изтегли твърде бързо.

Помисли си, че би трябвало да се вдигне и да погледне през прозореца, но твърде много го болеше главата.