Ридли Пиърсън
Подводни течения (18)

18

Болд позвъни в офиса. Нищо в кухнята, малко по-късно трябваше да се присъедини към Боби Гейнис, която го беше помолила да се срещнат в една сладкарница на Североизточния маркет в Балард.

Тя не носеше мушама днес. Беше с черен панталон и кафяво червено-черна риза с подплънки на раменете. Носеше голяма чанта от мачкана кожа, провесена тежко на рамото, с пуловер на ръка.

Нейната гъста руса коса беше с преднамерено разрошен вид. Тя беше някак си чувствена, без ослепителна, синтетична красота — тип жена с голям апетит, висок глас и, ако се съди по походката, с безпогрешна самоувереност. Тя се качи на стола до Болд и се намести.

Той се почувства възбуден — едно окуражаващо чувство.

Централната стъклена витрина, с няколко редици сладкиши и бонбони, привличаше вниманието на клиентите. До нея касата и бар с шест места за сядане. Това е божествено, мислеше си Болд. Той поръча някакви странни на вид бисквити с пълнеж от череши и кафе без кофеин, с мляко. Гейнис си поръча черно кафе и шоколадови дребни бисквити с бяла глазура, като каза, че като жена не би трябвало да прави това. Той й каза, че се съмнява дали тя е от този тип жени, които се страхуват от такива неща, които вероятно искат да изпитат. Съдейки по нейната реакция, той реши, че това наистина е така. Погледна към стената и вниманието му беше привлечено от окачен лист със знаци, които се сменят ежедневно, показвайки какво е най-прясно. Кошница хляб с еднодневна свежест — торбичка за долар, според написаното на ръка — стоеше вляво от касовия апарат. Две багети, подобни на револвер с две цеви, сочеха негостоприемно към Болд. Той погледна случайно към тях и му стана неприятно от тяхното натрапничество.

— Съжалявам, че ви обезпокоих! — каза Гейнис.

— Няма проблеми. Искам да съм в течение, за да ускорим работата. Вие знаете това.

— Казахте ми да звъня.

— Слушайте, Боби, няма проблеми, наистина. Какво става?

— Намерихме три възможни кандидатки за Джейн Доу — започна тя. — Подбрани са от две дузини рапорти за безследно изчезнали. Следственото управление не е открило лодка. Медицинският център смята, че тя е на около двайсет и пет години с ръст един и трийсет до един и трийсет и пет. Три инцидента във вода отговарят на тези данни. Ако не ставаше дума в рапортите за такива произшествия и жертви, не бих ви безпокоила.

— Добре — каза Болд. — Няма смисъл да правим случая по-сложен, отколкото е.

На тази основа, мислеше Болд, работата може да потръгне добре.

— Трите са Лидестри, Норвак и Бандучи. Мисля, че дори можем да изключим Лидестри от списъка. Говорих с нейната майка. Тя е плавала с приятели и е паднала зад борда при шквал^[1]. Била е облечена в бял панталон, с мушама и гуменки. Не е знаела да плува. — Тя замълча, видимо притеснена от някаква мисъл.

Келнерката — неуморима жена с лице като на Злата магьосница — без много да му мисли допълни чашката на Болд с истинско кафе и той го остави настрана.

— Да й кажа ли? — попита Боби, забелязвайки грешката.

— Не…

— Извинете — каза Боби и стана от стола.

Болд се пресегна и я дръпна надолу.

Келнерката се обърна. Боби й каза:

— Вие наляхте истинско кафе в тази чашка, а той го пие без кофеин.

Тя се нацупи и попита Болд:

— Вярно ли е?

— Декофеинизирано, да — каза Болд. Изражението на досада на лицето на тази жена го накара да се почувства виновен за това, че е прав. История а ла Крамер.

— Той би искал ново кафе — напомни й Боби.

Келнерката не се зарадва на това.

— Моля! — добави Боби малко изкуствено.

Болд започна да възразява, но Боби го стисна за ръката, за не говори повече. Тя беше доста силна за нейния ръст.

Сервитьорката донесе ново кафе.

— Съжалявам! — извини се тя.

— Няма проблеми — каза Болд.

Когато тя се отдалечи достатъчно, за да не може да чува техния разговор, Боби продължи.

— Аз съм сервирала в колежа. Няма извинение за такива грешки. — Тя вече гризеше своите бисквити.

Болд сръбна от горещото си кафе. „Да, не й липсва амбиция“ — мислеше си за Боби.

Тя каза:

— За изчезването на Бетси Норвак е съобщил нейният приятел миналата сряда. Нейната кола и сърфът й са изчезнали. По неговите думи тя е била „фанатична спортистка и сърфистка особнячка“. Физическите й характеристики са най-близки до тези на намерения труп.

— Нашият последен обект е Карла Бандучи — добави. — Удар в кораб при водни ски, нейният съпруг бил на кормилото на теглещата лодка. Позвъних на местоработата му. Те посъветваха да проверя в неговата предпочитана бърлога. Това е един бар, недалеч от тук. Не е бил на работа през последните десет дни и обичал водката. Зная, че имате по-важни задачи, но инструкцията препоръчва поне един партньор за такива случаи, а ние нали сме партньори. Бих могла да тръгна и сама, но…

— Няма проблеми. Установихте ли дали той е там?

— Да. Позвъних преди нашия разговор. Барманът каза, че той бил там, но не бил във форма да разговаря с полицаи. Казах му да запази в тайна нашия разговор и той обеща. Така че със сигурност мога да кажа, че е бил там.

— Да хвърлим един поглед! — Болд избърса брадичката си, сръбна остатъка от кафето и остави двайсет и пет цента бакшиш.

Боби грабна монетата и му я подаде при вратата с думите:

— Не насърчавайте такова обслужване — скара се тя и му отвори вратата. — Освен това кафето ви не беше прясно.

— Откъде знаете това?

Тя посочи с пръст слепоочието си.

— Зорко око!

— О! — Той с жест й даде път и тя мина напред.

Много добре, мислеше си. Най-малкото, има поне амбицията да постигне нещо.

 

 

Джо Бандучи седеше на столче пред бара в „Солт и Уинд“. Заедно с бармана и още двамина гледаха телевизия с изключен звук. Автоматичният грамофон блъскаше някаква песен.

Лу Болд представи себе си и детектив Гейнис на Бандучи, след което попита дали не биха могли да седнат по-настрани, където е по-спокойно. Бандучи имаше доста червена боя, като Ла Моя, черна коса, постоянна брада и кафяви очи, но отпуснатият корем и слисаният поглед на изцъклените му очи издаваха неговото хоби.

— Разбира се! — каза Бандучи, като ги поведе към най-отдалечения ъгъл, където не се чуваше грамофона. — Във връзка с Карла, нали?

— Да, господине — отвърна Гейнис.

Болд й кимна, което значеше да продължи. Той седна по-назад и се приготви да слуша.

— Тук сме, за да ви зададем някои въпроси — каза му тя.

— Изненада — отвърна Бандучи.

— Вие попълнихте рапорта за изчезналата…

— О, не! Аз уведомих Бреговата охрана, че съм загубил жена си при каране на водни ски. Тя падна, както знаете. Единственото, което направих, беше да се върна да я прибера. Това беше следващият ми кръг. — Гласът му заглъхна, потънал в нетрезва печал. — Следващото нещо, което зная… Боже, Исусе!

— Подписахте рапорта за изчезването.

— Попълних всички видове формуляри. Голяма работа. С това не можех да я върна, нали?

— Вие сте написали в рапорта, че жена ви е била висока пет фута и осем и половина инча, и че е тежала сто и трийсет паунда.

Той не чу достатъчно ясно.

— Аз завих силно надясно и изключих от скорост. — Той затвори очи. — Аз чух това. Чух, че я удари, знаете. Почувствах го с краката… — Той отвори своите зачервени, жълтеникави очи. — Какво искате? — попита, като че я виждаше за пръв път. — Вие сте полицай?

— Правилно — отвърна тя, поглеждайки към Болд, който само й кимна.

— Вие хващате направо за гърлото — захленчи Бандучи. — Полицай ли сте? — попита недоверчиво.

Нейният тон стана по-агресивен.

— Не беше ли малко студено за водни ски, господин Бандучи?

Той поклати глава.

— Ние бяхме на езерото „Лейк Юнион“. Възползвахме се от хубавия следобед. Топъл септемврийски ден.

— В рапорта е казано, че тя е била с непромокаем костюм. Бихте ли ни казали, моля, в какво беше облечена жена ви по време на инцидента.

— Този ден?

— Точно по време на инцидента, моля!

Той затвори очи и се олюля на една страна.

— Инцидента?

— Правилно. В какво беше облечена тя?

— Облечена? — Той отвори очи и се наклони още повече. — Непромокаемият костюм отгоре и нейният бански костюм, както винаги.

— Каква беше направата на костюма?

— Направата? Същата като на моя костюм. Купих и двата за Коледа миналата… Не, по-миналата година.

Боби се обърна към Болд, показвайки, че няма никакво сходство.

— А банския костюм? От какъв тип беше той?

— О, не знам. Мисля, че беше син. Много мъничък. Знаете, като всички други.

— Беше цял, или…

— О, не. Бикини, нали знаете. Сини бикини. Все едно нищо. Много мъничко нещо. Тя видя такива бикини в моето спортно илюстровано списание. Множество крака и бузи, вие знаете.

— Сини бикини, казвате — повтори тя, записвайки в някакво бележниче. — А каква беше кройката? Висока или ниска? Френска или къса?

— Вие знаете — каза той, като очерта върху себе си линия. — Като на всяка друга жена. Тя ги видя в моето списание.

— Не са същите — каза тя на Болд.

Той кимна и попита, след като погледна подадения му рапорт.

— Господин Бандучи, можете ли да опишете някакви рани по тялото й, каквито сте забелязали?

Бандучи кимна, но не каза нищо. Започна да плаче и прикри очите си с ръка.

— Видяхте ли я, или не, след инцидента? — повтори Болд.

— Тя може би се опита да се гмурне, като ме видя, че идвам. Главата и носа й бяха смачкани — каза той. — Ако си бях помислил, че бихме имали някаква трудност, то щях да настоя да си постави спасителния пояс. Вие знаете, че поясът държи тялото над водата. Видях я за секунда над водата. Видях я на повърхността. Помислих, че водолазният костюм ще я задържи. Може да го е съблякла, не знам. Трябваше да съм в състояние да я намеря. Но никъде не я намерих.

Боби каза:

— Господин Бандучи, много жени, които носят висока кройка бански, обикновено бръснат не само краката, ако следите мисълта ми. Долнището е много тясно между краката. Жена ви не си ли премахваше космите на пубиса?

Той я погледна озадачен. После насочи погледа си към Болд.

— Отговорете на въпроса, моля! — посъветва го той, без много да се замисля.

— Какво говорите, госпожо? Вие как го правите? Бръснете ли се на онова място?

Тя се изчерви.

— Внимавайте какво говорите… — предупреди Болд.

— Д-да!

— И отговорете на въпроса.

Той вдигна ръце.

— Не зная. Може би да. Предполагам, че да. Казахте, че трябва да го е правила, значи го е правила. Какво мислите за по едно питие?

Болд погледна към Боби и показа, че трябва да си вървят. Тя го разбра и малко по-късно бяха вече на улицата, примигвайки на дневната светлина.

Без да погледна към Болд, тя каза:

— Да! Джейн Доу не е Карла Бандучи. Жената, която намерихме, носеше „Боди Глав“ водолазен костюм и „Спидо“ цял бански.

— Коя е следващата?

— Бетси Норвак, сърфистката.