Джей Добинс, Нилс Джонсън-Шелтън
No Angels (9) (Изтерзаният ми поход към вътрешния кръг на Хелс Ейнджълс)

Руди искаше да знае къде съм бил на топло

Май 2002 г.

Нашият конфиденциален информатор Руди Креймър беше опитен моторджия и многократно беше престъпвал закона. Досието му включваше производство, дилърство и употреба на амфетамини — така той беше нарушил основното правило на Успешните наркодилъри. Бяха го залавяли и за притежание на огнестрелно оръжие, а фактът, че това бе автомат, само влошаваше нещата. Пред двете алтернативи — да го затворят за много дълго време или да стане сътрудник — той предвидливо беше избрал втората.

Руди не беше Хелс Ейнджъл, но можеше да свърже с имена впечатляващ брой снимки и твърдеше, че се познава лично с поне трима важни членове на бандата в Аризона: президента на клуба в Меса Робърт „Лошия Боб“ Джонстън, президента на клуба в Кейв Крийк Даниъл „Хувър“ Зайбърт и самия Сони Баргър. Руди ни каза, че Сони е заменил удоволствията на алкохола и наркотиците с тези на Пепси и сладоледа. Също така карал с предно стъкло, за да пази дупката от трахеостомия, получена вследствие на рак на гърлото.

Руди също така познаваше Тони Крюз, алчен наркоман, който открито търгуваше с оръжия и забранени субстанции. Крюз беше президент на тюсонските Червени дяволи, клуб-поддръжник на Хелс Ейнджълс. Поддържащите клубове са отделни от основните — имат си собствени списъци с членове, собствени клонове и офицери — но действат само с официално разрешение от клубовете майки и в общи линии правят каквото се иска от тях. Други поддържащи клубове на Хелс Ейнджълс в Аризона бяха Спартанците и Изгубените холандци, но Червените дяволи бяха най-големия и най-опасен. Основно помагаха с войници на Ейнджълс, когато опреше до затвърждаване на позиции, изнудвания и събиране на пари.

Всичко това беше чудесно, но Руди имаше още една подробност в и така шареното си минало, която го правеше толкова важен за нас. Той беше неактивен член на НМБ от Мексико на име Соло Анхелес, чиито главен щаб беше в Тихуана, Мексико. Солос имаха около стотина членове и малък клон в района на Сан Диего — Лос Анджелис.

Знаехме, че Хелс Ейнджълс са параноични, но знаехме също, че не са толкова несигурни в силата си, колкото малките клубове. Ако просто се намъкнехме при тях като някакви лошковци средна категория, биха ни игнорирали, или по-лошо, биха ни гледали на кръв. Трябваше да ни поканят. Въпрос на уважение. В кръга на мотоциклетистите това се подразбираше, както се подразбираше, че небето ще е синьо през деня.

Планът беше да накараме Руди да поиска разрешение от ХЕ да установи номадски клон на Соло Анхелес, а ние щяхме да им кажем, че сме хора на Руди. Това, че клубът беше мексикански идеално се връзваше с твърдението ми, че прекарвам оръжия през граница. Понеже бяхме номади, нямахме нужда от връзка с вече установен клуб на Соло Анхелес, и така разни истински членове на бандата нямаше да ни се пречкат. Също така щеше да положи основите на делото по РИКО, защото щеше да установи със сигурност, че Ейнджълс контролираха незаконните рокерски клубове в Аризона. Все плюсове. Руди щеше да ни е президент. Карлос щеше да е пълноправен член. Моят верен информатор Татенцето щеше да е кандидат, а и Били „Тими“ Лонг — „висящ“. А аз, Джей „Пилето“ Добинс, щях да съм вицепрезидент.

Преди да започнем, трябваше да срещна Руди. Слатс уговори среща в Ембаси Сюитс, хотел близо до международното летище Скай Харбър във Финикс.

Руди не знаеше практически нищо за мен. Слатс нарочно не му беше казал, че съм федерален агент. Искаше първото впечатление на Руди от мен да е колкото се може по-необременено от предразсъдъци.

Пристигнах със своя Харли Дейвидсън Панхед, модел 63-та. Колата на Слатс вече бе паркирана отпред. Не носех видими оръжия.

Почуках на вратата на апартамент 11. Приближиха се стъпки и вратата се отвори. Слатс ме покани да вляза.

На масата вдясно беше седнал едър мъж с късо подстригана кафява коса, който носеше моторджийски очила. Спретнатият му мустак издаваше, че собственикът му сигурно много се гордее с него. Под долната му устна се мъдреше още малко лицево окосмение с триъгълна форма. Дълбока хоризонтална бръчка пресичаше челото му. Носеше черен потник. Цялото му тяло от кръста нагоре беше покрито с татуировки.

Обърнах се към него и забих крайчето на незапалена цигара между устните си. Той дръпна стола си назад и стана. Преминаха няколко секунди, докато се преценявахме.

— Аз съм Пилето.

— Руди.

Изпънах ръка и той пое дланта ми. Ръкостискането беше като между две менгемета. Той погледна раменете и гръдния ми кош, проверяваше татуировките ми. Не пусна ръката ми. И аз не пуснах неговата.

— Къде си лежал? За какво те спипаха?

Усмихнах се на Слатс и се обърнах към Руди.

— Пич, за нищо не са ме спипали, никога не съм бил в затвора. — Нито една от двете ръце не пусна другата, макар че и двете трябва да са болели. Моята — със сигурност.

— Какво тогава правиш с тоя тук, да го еба?

— Гледай сега, пич, не знам какво ти е казал Големия шеф, но съм тук, защото със Слатс имаме работа заедно. — Направих пауза. — Аз съм федерален.

Руди пусна ръката ми и източи врат назад с невярващ поглед в очите. Приятни тръпки преминаха по дланта ми, вече свободна от хватката му. Исках да я изтръскам, но се удържах. Накрая той каза:

— Ебаваш ме.

— М’не. Честно. Пращат ми чек всеки две седмици, за да се обличам и да вися с типове като теб.

Руди се засмя, погледна Слатс и ме посочи с палец.

— Това не е честно. Как да печелим срещу шибаняци, които изглеждат така?

Слатс сви рамене.

— Не бива да печелите, пич. — Направих му знак да седнем. — Затова въобще има типове, които изглеждат като мен — повече, отколкото можеш да си представиш.

Той обмисли това. Може би проверяваше в ума си различни имена и лица.

— Абе, заеби — каза след миг. — Няма файда да ги мисля тия неща сега.

Седнах и свалих очилата си, поставих ги на масата. Поставих цигарата си зад ухото и сплетох пръсти. Пръстените ми издрънчаха един в друг. Постарах се да излъчвам спокойствие. Колкото можех по-благо, рекох:

— Виж. Спипали сме те. Знам какво ти е казал Слатс. Ти си опитен, познаваш играта също толкова добре, колкото и ние. Това е добър шанс за теб, пич, шанс да поправиш грешки, ако искаш. Ако не, знаеш какво те чака.

— Виж, човече, тук съм за работа.

— Браво. Да поговорим.

Разказах му всичко за Пилето и нищо за Джей Добинс. Казах му как съм се запознал с няколко Ейнджълс, които той твърдеше, че познава. Приказвахме за Смити и Лошия Боб. Казах на Руди, че ще е съществен компонент от следващата фаза на операцията. Слатс повтори, че се нуждаем от него. Винаги е добре да окуражаваш така информаторите, особено когато те самите не са наясно на чия страна са. Той попита какво искаме от него. Слатс очерта плана. Руди слушаше внимателно, кимаше и се усмихваше от време на време. Когато Слатс приключи, Руди каза, че е рисковано, особено за него. Каза също така обаче, че е достатъчно ненормално, за да сработи, и че сме избрали правилния човек. Ние му отвърнахме, че никога не сме имали друг предвид.

Запалихме по цигара. Той каза:

— Няма нужда ме ласкаете толкова.

— Може би не — отвърнах. — Но доколкото ще знаят останалите, ти ще си шефът и не можеш да си позволиш да го забравиш. Ако нещата започнат както трябва обаче, трябва да помниш и че аз решавам какво ще се прави — особено на улицата. Ясно?

Той изсумтя. Аз се втренчих в него. Още не бе свалил очилата си. Знаех, че днес няма да видя очите му. Може би се срамуваше от ситуацията си или пък още бе объркан от идеята за нещо толкова смело с негово участие. Не можех да го виня, че крие очите си. Той вече нямаше никакви алтернативи и на негово място и аз не бих искал да гледам право в лицето мъжа, който е поел контрол над живота ти, не и веднага.

— Е? — попитах.

Той не продума цяла минута. После посочи лявата ми ръка и попита:

— Тази татуировка?

— Да?

— Каква е?

— Свети Михаил.

— А.

— Познаваш ли го?

— Май-май. Той е закрилника на ченгетата, нали?

— Точно така. И на продавачите в хранителни магазини.

— Верно?

— Верно.

Той не мислеше, че е забавно. Все тая. Каза:

— Ще трябва да измислиш някаква история на тоя Свети Михаил, ако искаш да си с онези симпатяги. — Той се облегна на стола си и завъртя пръст към шарениите по тялото ми.

— Мамицата му, пич, не мислиш ли, че вече не съм измислил? Аз съм пичът с меча, драконът е пристрастяването ми, което убивам. Имам опит, Креймър, не го мисли.

Доволен, той изсумтя и отвори пердетата.

— А това?

— Мотора ми?

— Да.

— Какво за него?

— Изглежда окей, но няма да изтрае сред хората, с които ще караме.

— Ще изтрае.

— Не и износен Панхед. Може да си бахму и ченгето под прикритие, но аз съм бахму и моториста, така че гледай и се учи.

— Няма да споря с теб, пич.

Не спорих.