Джей Добинс, Нилс Джонсън-Шелтън
No Angels (4) (Изтерзаният ми поход към вътрешния кръг на Хелс Ейнджълс)

Птичи песни

25-26 юни 2003 г.

Тими се бе облегнал небрежно на един от задните калници на моя Мъркюри Кугър, с мобилен телефон на ухо и усмивка на уста. Кретенът, както обикновено, беше спокоен. Дванайсет месеца вече бяхме партньори, в напечени ситуации и извън тях, заедно, поотделно, а той никога не даваше вид да се тревожи. Хладнокръвен като петел в кокошарник — пълната ми противоположност.

Аз крачех пред него и репетирах какво ще кажа на братята ни от Хелс Ейнджълс. Тръснах кутията Нюпорт, от нея се подаде последната цигара.

— Да го еба. — Запалих, смачках кутията, пуснах я. Десет сутринта и вече бях изпразнил първата кутия от стека, купен тази сутрин.

Тими приказваше по телефона:

— И аз те обичам, тортичке. Ще съм си вкъщи скоро. — Пета минута бъбреше подобни приказки.

Улових погледа му и казах:

— Айде бе, жребец. Кви са тия работи?

Тими вдигна пръст и продължи:

— Добре. Трябва да бягам. Обичам ви всичките. Окей. Ще се видим довечера. — Затвори капачето на телефона си. — Къде е драмата бе, Пиле? Работата е опечена.

— А, нищо. Никаква драма. — Посочих към мъжа, проснат по лице в краката ни. — Само че, ако не се вържат, ще свършим като тоя гъз.

Там, в плитката канавка насред пустинята, лежеше сивокос белокож мъж, главата му разцепена чак до сивото вещество. Купчинка мозък се бе процедила на земята, където Тими беше оставил деветмилиметровия на Джоби. Капчици кръв, пръснали по пясъка и пръстта, образуваха малки тъмни съзвездия. Сините дънки на мъртвия бяха осеяни с лилавеникави петна с размерите на 25-центови монети. Китките и глезените му бяха омотани с тиксо, ръцете му — отпуснати. Вече надвишаваше 100 градуса^[1] и обещанието на кървавите струпеи и оголеното месо беше започнало да привлича мухи.

Носеше черно кожено яке, чийто горен рокър гласеше МОНГОЛИТЕ.

— Дали е мъртъв? — попитах.

— Така изглежда. По-мъртъв от диското. Да еба, виж му мозъка, ей там в пръстта. — Тими се наведе да го огледа по-отблизо. — Да, бих казал, че е бая мъртъв. — Той блъвна слюнка с апломб в храсталака зад гроба.

— Пич, айде без ебаване. Ако ще се връщаме и ще показваме на момчетата, че сме убили Монгол, по-добре да сме сигурни, че няма да стане на крака.

Тими се усмихна.

— Спокойно, Пиле, работата е опечена. Както пее Лайнъл Ричи, ведри сме като неделя сутрин. — И после запя. Зле.

Защо, чудя се,

някой ще ме оковава?

Платил съм си цената за успеха.

Всички искат аз да съм

каквото искат те да съм.

Преструвките не ми понасят!

У-у

Затова съм ведър. Мда.

Ведър като неделя сутрин.

Усмихнах се и му казах:

— Прав си, прав си. А и да не си, не виждам кво значение има. Твърде далече стигнахме.

Той помисли миг върху това.

— Така си е.

Хвърлихме няколко лопати пръст върху трупа и направихме няколко снимки. Свалихме му монголското яке и го натъпкахме в кутия на ФедЕкс.

Качихме се в колата и се запътихме към вкъщи, към Финикс.

* * *

Караше Тими. Аз завъртях няколко телефона.

Запалих цигара, докато чаках някой да вдигне в клуба.

Вдишай. Задръж. От другата страна изтрополи слушалка.

Обади се глас:

— Скъл Вали.

— Боби, Пилето е.

— Пиле. Какво, бе, да еба майка му?

— Теди там ли е?

— Сега го няма. — Гласът на Боби Рейнстра беше безрадостен и кух.

— Пътуваме обратно.

— Кои ние?

Вдишай. Задръж.

— Аз и Тими.

— Без Татенце?

— Без Татенце. Остана в Мексико.

— Значи си е отишъл. — Чух го как запали цигара — беше ги почнал едва след запознанството си с мен.

— Да, пич.

— Еха. — Боби дръпна. Задържа.

Казах:

— По-добре да говорим после за това, не мислиш ли?

Той излезе от унеса.

— Да. Да, естествено. Кога се връщате?

— Скоро. Ще звънна като сме обратно в долината.

— Окей. Прибирайте се по живо по здраво.

— Ще. Нямай грижи. Ще се видим утре.

— Окей. До после.

— До после.

Затворих мобилния и се обърнах към Тими.

— Захапа. Смъртта на Татенцето би трябвало да е в наша полза.

Тими кимна едва забележимо. Сигурно си мислеше за жената и децата. Преди всичко друго, Тими беше свестен. Плъзнах поглед покрай него. Асфалтът и кафявите калифорнийски борове, обагрените в късноследобедни цветове електропреносни стълбове на Финикс, Аризона се движеха зад него като бягащ филмов декор.

На следващата сутрин Джей Джей, Тими и аз ядяхме в Пица хът. Все още не се бяхме видели с Боби или някого от другите. Искахме напрежението да ги държи.

Иззвъня телефонът на Джей Джей. Тя видя кой се обажда, после погледна към мен. Свих рамене, натъпках парчето с пеперони в устата си и кимнах. Тя вдигна.

— Ало? — Ухили се. — Здрасти, Боби. Не, не съм го чувала. А ти? Тъй ли? Кога? Какво каза? Какво е казал?! Боби, да го еба, какво ми казваш? Татенцето е… мъртъв?! — Тя понижи глас и почти изкашля думите, заеквайки уплашено. — Боби, плашиш ме! Нямам представа какво става, по дяволите. Знам само, че тая сутрин вкъщи пристигна пратка от ФедЕкс. От Ногалес, Мексико. — Дръпна телефона от ухото си и вкара в устата си парче зелена чушка, отпи малко студен чай. — Няма начин, Боби! Никакви кутии не отварям. Забрави. Не и преди да се е върнал Пилето.

Страхът на Джей Джей беше убедителен и ефективен. Планът като че ли работеше.

Облегнах се назад в тапицираното сепаре. Не бяхме обикновени на вид ченгета — не бяхме обикновени на вид дори за ченгета под прикритие. Представлявахме странна гледка. Аз и Тими имахме плешиви темета и много мускули и татуировки. Джей Джей беше сладурана, цицореста, съсредоточена. Очите ми — сини, вечно пламтящи, тези на Тими кафяви и мъдри, на Джей Джей — зелени и нетърпеливи. Всеки от дългите ми костеливи пръсти беше брониран със сребърни пръстени, изобразяващи работи като черепи, нокти, мълнии. Аз и Джей Джей носехме потници, а Тими — черна тениска без ръкави, на която над сърцето пишеше „Скъл вали — гробищна шайка“. Имах зелени камуфлажни къси панталони и джапанки, а те двамата — дънки и ботуши за каране. Открито носехме поне по едно огнестрелно оръжие. В Аризона е разрешено, тъй че що не.

Джей Джей продължи:

— Няма начин, Боби. Няма да се прибирам с тая кутия. Чакам Пилето да си дойде. Добре. Добре. Чао.

Ухилих се и казах:

— Ей сега. Всеки момент!

— Супер! Не мога да чакам!

Засмяхме се и довършихме обяда. Вече месеци търчахме по работа до изнемога и бяхме на финалната права. С късмет, Тими и аз щяхме да станем пълноправни Хелс ейнджълс, а Джей Джей — истинска ХЕ-дама.

С късмет.