Джей Добинс, Нилс Джонсън-Шелтън
No Angels (29) (Изтерзаният ми поход към вътрешния кръг на Хелс Ейнджълс)

Моя ли ще си?

Февруари 2003 г.

Минахме инструктаж на трети и издишахме дълбоко. Откарахме Фути и Гъндо до летището, прегърнахме ги силно и шумно и им благодарихме отново и отново. Никой от нас не можеше да повярва колко добре е минало едноседмичното ни представление.

Джей Джей се върна в Сан Диего с Джеси. Нямаше да ни е на разположение няколко седмици, след което щеше да се върне за постоянно. Беше безценна, дори Слатс не можеше да не се съгласи с това. Беше провел няколко конферентни разговора с висшестоящите й по време на Соло-седмицата и ги бе убедил да я освободят до края на разследването. Тя беше много развълнувана.

След като момчетата си тръгнаха, пооправихме къщурката си. Почистихме Лехата и моторите си и погледнахме внимателно матрицата със заподозрените. Слатс и аз решихме, че при всичките проблеми и разделения в Меса и опасенията на Лошия Боб относно Руди, трябва да променим фокуса си. Решихме, че най-добрата ни възможност е да проверим какво може да добави към случая Джоби Уолтърс. Преместихме снимката му в „активната“ част на таблото. Щяхме да започнем да работим по него веднага след няколко дни.

Тази друга моя къщурка, която уж оглавявах, тази с Гуен, Дейл и Джак, никак не беше в ред. Ама никак.

Прибрах се късно в петък вечер. У дома нямаше никой. Знаех, че няма да са там. Гуен ми беше казала, че ще прекарат уикенда на къмпинг в планините, но ми напомни, че все пак трябва да се прибера, за да оправя двора и да оправя част от покрива на верандата, която все протичала.

Станах рано в събота, проверих каква е работата с верандата и отидох до „Хоум дипо“.

Някакво животно беше разчупило няколко от плочките на покрива. Отървах се от старите, сложих парче импрегнирана със смола хартия и я покрих с нови плочки. Слязох от покрива, изпих една бира до басейна, направих си сандвич с риба тон, окосих ливадата и подрязах растенията в краищата й.

Същата вечер гледах телевизия и се обадих на Смити и Лошия Боб, размазан на дивана вкъщи. Не ми вдигнаха. Оставих им съобщения.

— Хей, Пилето е, просто проверявам… — Беше нещо такова.

Със Смити работехме по една оръжейна сделка, а Боб, е, просто исках да му чуя гласа и да съм сигурен, че не превърта по въпроса с Руди.

Радвах се, че къщата е празна. Дори кучето го нямаше. Нямаше натиск отникъде да се променям, да се превръщам в някого, когото не бях. Можех да си остана Пилето, гост в собствената си къща. Не трябваше да се правя на Джей. Това беше най-лошото нещо около завръщането у дома: нямаше място за лъжа. Ейнджълс знаеха само това, което им казвах и показвах, но Гуен ме познаваше от осемнадесет години. Не можех нищо да скрия от нея, нито пък да я заблудя, че нещо не е такова, каквото е. Животът със семейството ми ставаше по-труден от този с Хелс Ейнджълс. Това не ме натъжаваше, а ме гневеше. Гневеше ме, защото започвах да чувствам, че не е нужно да се променям, че би трябвало просто да имам правото да реша да си остана в образ. Гуен не искаше да ми позволява това и бе напълно права, но тогава не можех да добия нейната гледна точка. Виждах само, че къщата е празна — дори мен ме нямаше в нея, в известен смисъл, — и бях облекчен, че не трябва да чувствам вина, задето не съм Джей.

Обадих се на Гуен в неделя сутринта и й казах, че съм оправил нещата вкъщи. Тя ми каза, че ще се върнат следобеда. Отвърнах й, че в понеделник трябва да започна работа рано, че имам среща с колегите сутринта, а трябва да попълвам и доклади. Тя рече, че липсвам на децата си, аз казах, че и те ми липсват. Не бях мислил в подробности за тях този уикенд — в главата ми съществуваха като абстракции, принадлежащи на персонажа Джей Добинс. Но когато произнесох думите, осъзнах, че наистина ми липсват. Толкова много ми липсваха, че ме болеше. Дори при това положение, казах на Гуен, че едва ли ще се засечем и да им предаде любовта ми. Каза, че естествено ще го направи, и затвори.

В неделя по обяд се върнах във Финикс. Същата вечер, след час-два писане на доклади, сложих си къта на Соло, скочих на мотора и отидох в Шугър Деди в Скотсдейл — едно място, в което знаех, че се отбиват Ейнджълс. Пих бира, играх билярд и се правех на Пилето.

Никой не дойде.

 

 

В началото на седмицата Татенцето ми каза, че Джоби му се обаждал на няколко пъти за онова нещо, за което сме били приказвали — заглушителите.

Обсъдихме проблема по време на понеделнишката оперативка. Нямаше как да свържа Джоби с Тим Холт, стария ми източник на заглушители от операция Ривърсайд в Булхед. Решихме да играем по въжето. Знаех, че Холт още произвежда заглушители, знаех и че Смити е наясно. Обадих се на Джоби и му казах, че Смити ще трябва да го уреди, защото няма да минавам скоро през Булхед. Каза ми окей. И оправихме работата.

Етиката ми ме спираше да продам пряко заглушители на Джоби, но знаех и че нищо не мога да сторя, за да предотвратя това. Простата истина е, че ченгетата не могат да попречат на престъпниците да правят нелегални сделки. Ако можехме, светът щеше да е много по-различно място. Можех да направя избор — да не продам автомат на купувач Х, но какво направя, ако той реши да купи от другиго? Можех да го арестувам след нея, можех аз да купя оръжие от него и да използвам сделката срещу него по-късно, но не можех да предотвратя сделки с трети лица. На този принцип работехме с Джоби и заглушителите, само че малко разширихме правомощията си като го насочихме към Смити, който — така предполагахме — щеше да го насочи към Холт.

Забихме носове в работа през следващата седмица. Тими купи от Кал един Ругер, за който Боб не знаеше, аз и Татенцето купихме още малки торбички прашец от един Ейнджъл от Финикс на име Алдо Мърфи. Живееше близо до къщата ни на Ромли роуд заедно с жена си и тяхната десетгодишна дъщеричка, която целогодишно щъкаше мръсна и недохранена насам-натам и носеше ужасното име Харли Ейнджъл.

Носехме торбичките в щаба за изследване, а Слатс ни крясваше:

— Какво, още едно напръстниче? Писна ми от тия глупости. — Казвахме, че и на нас ни е писнало. Той ни умоляваше: — Дайте ми дилърите, не наркоманите.

Веднъж му напомнихме за онази Кейси, дето доставяше на Меса, а той махна с ръка, все едно чистеше лицето си от паяжини. Каза:

— Добре, добре. Когато Джей Джей се върне, ще я сложа да работи върху онуй нещо с татуировките.

Убеден бях, че не намирахме някакъв голям трафик на наркотици, защото не ни вярваха напълно. Всички, които познавахме, не спираха да повтарят колко много стока движат Ейнджълс и за мен бе смущаващо, а за Слатс — вбесяващо, че не се добираме до нея. Той смяташе, че трябва да се бутаме повече, аз — че трябва да добием повече репутация.

Точно това смятах да направя, когато Джоби ни покани в Прескот на купон по случай Свети Валентин. Каза ни, че там ще са няколко човека, с които трябвало да се запознаем. Попитах дали да нося цветя. Той се засмя и каза:

— Не, Пиле. Само себе си носи.

Прескот се намира между Флагстаф и Финикс, в една долина. Непосетилите Аризона обикновено си мислят за щата като за една голяма пустиня, но места като Прескот бързо променят това впечатление. Прекрасно е. Пасбища, поклащаща се синя трева, конни ферми. Планини на изток и на север, от запад пък приижда пустиня. Тучно и хладно — често студено — и получава добро количество валежи годишно. Колежанско градче е, с библиотеки спортни зали и игрища и барове. Има си и Старбъкс — факт, който никога не пропускам. Често съм си мислел как се пенсионирам и отивам да живея в Прескот. Но градът е малък, а и тъй като вече познавам неколцина там, не мисля, че ще пожъна небивали успехи.

Но тогава не познавах никого там. Татенцето се беше докарал преди Тими и мен. Обади ни се от името на Джоби и ни каза да се срещнем с тях в бар „Десперадос“, единствената дупка в града, която разрешаваше мотористи. Каза, че се намира на главната улица.

Когато с Тими влязохме, Джоби се понесе към нас като домакин на изискано коктейлно парти. Държеше газирана вода. Потупа ни по раменете и ни поведе към бара. Чувствах се като почетен гост.

Татенцето седеше на бара с още петима-шестима от Ейнджълс. Ограждаха ги членове на най-различни други клубове — Вагос, Ветерани от Виетнам, Американци, Пустинни ездачи, Червените дяволи. Кръжаха около Ейнджълс като сателити. Тими и аз попаднахме в центъра.

Не мислех, че е възможно, но Джоби ни представи на четирима Ейнджълс от Аризона, които никога не бяхме виждали. Казваха се Теди Тот, Боби Рейнстра, Джоуи Ричардсън и Руди Джейм. Също така отново ни представи на Робърт Маккей от Тюсон, татуировчика. Условието да не осъществява контакт със събратята си наскоро бе отпаднало от гаранцията му.

Четиримата непознати принадлежаха на клона в Скъл вали. Теди Тот беше президент. Чувах бях за него. Беше бивш Ейнджъл от Източния бряг, от Ню Йорк. Преместил се на Запад, когато здравето му започнало да се влошава. Знаехме малко за него от разузнаваческата работа на Слатс. Теди беше от старата школа, член от тридесет години — един от хората, от които зависеше балансът на силите в клуба, наред с Лошия Боб, Хувър, Джони Ейнджъл и дори самия Сони Баргър. Беше безкомпромисен и действаше стриктно по кода на мъжете извън закона.

Въпреки тази репутация, първото ми впечатление от него беше, че може да умре всеки момент. Носеше с мъка огромни торбички под очите си, а от носа му стърчаха тръбички. Те водеха до кислородна бутилка на колелца, подпряна на бара. Беше дебел и бавен. Знаех обаче, че не мога да имам вяра на външния му вид. Той беше опасен. Подобно на стар мафиот, който вече не се нуждае от здравето си, за да управлява фамилията, с Теди човек трябваше да се съобразява.

Не знаех нищо за останалите трима. Боби Рейнстра, още един от Източния бряг — от Бостън — беше вицепрезидент на Скъл вали. Беше по-млад, по-силен. Имаше лицевата изразителност на пън. Не се усмихна, когато се запознахме. Нито пък аз. Бих ни нарекъл сродни души, само че той говореше тихо и си подбираше думите. Той беше от пословичните тихи води, което у един Хелс Ейнджъл може да е доста ужасяващо. Руди Джейм, от друга страна, пращеше от енергия и усмивки. Беше младши членът и отвсякъде по главата му висяха пиърсинги. Джоуи Ричардсън, последният, имаше вид на обикновен напомпан културист на средна възраст. Наричаха го Яйцеглавия.

Отидох до Теди с картичка за дарения и сто долара. Той ги прие и се прегърнахме. Докато се откъсвахме един от друг, той изхриптя:

— Хареса ми как влезе, с важна стъпка и напращял хуй в ръка. Като същински нюйоркчанин.

— Просто идвам да ви уважа — казах аз.

— Да, чудесно — каза Теди.

Ръкувахме се с всички. Руди попита Татенцето дали иска да се надруса. Татенцето сви рамене и заедно с Руди изчезна в далечния край на бара.

Пихме. Джоби се правеше на домакин. Наскоро се бе преместил в клона в Скъл вали като техен оръжейник. Пичовете така и не се отпуснаха, но за около час приказки добих представата, че никога не се отпускат. Теди и Боби бяха лоши момчета от златните години, които впечатляваха хората с липсата си на хумор. Бяха от тия хора, които само чакаха повод да извадят оловна тръба и да я пуснат в действие върху нечии колене.

Това не ми пречеше хич.

След известно време Джоби ме помоли да излезем и се извинихме на останалите. Стояхме на тротоара, докато край нас се носеха засмени хлапетии-студентчета с бейзболни шапки. Запалих цигара и постояхме така, рамо до рамо. Говорехме от крайчетата на устните си.

— Какво мислиш, Пиле?

— За кое, пич?

— Момчетата.

— На добри момчета приличат.

Той кимна и си дръпна дълбоко от цигарата ми.

— Слушай. Първо, мерси, че ме свърза със Смити за онова нещо с карбураторите. — Това беше код за заглушители.

— Взе каквото ти трябваше, нали?

— Да, май да. Пичът работи по въпроса.

— Браво. Тествай ги, когато ги получиш. Понякога не си вършат работата както трябва.

— Ще. Мерси.

— Няма проблем.

— Гледай сега. Знам, че чувате това-онова за присъединяване, и имам предложение.

— Окей.

— Искам вие, момчета, да дойдете при мен в Скъл Вали.

— Наистина? В смисъл, не ме разбирай погрешно, Джоби, поласкан съм. — Махнах с ръка към града пред нас. — Но защо тук, пич? Много е хубавичко и тъй нататък, но цялото това място е вълнуващо горе-долу колкото съхнеща боя.

— Така е. Това искам да кажа. Знам, че Боб те иска, а между нас казано, от Тюсон също те искат. Мисля, че затова Мак е тук, всъщност. Знам, че Смити вече е гласувал да ви вкара при номадите на Флагстаф. Мамка му, даже Мръсния Дан души около теб, за да те привлече в Кейв Крийк. Ето какво. Отиваш в Меса и трябва да накараш двадесет човека да те одобрят. — Кандидатите получаваха одобрение чрез гласуване. — Ако ядосаш един или нещо не направиш както трябва, си оставаш кандидат за вечни времена, схващаш?

— Да. Да, определено.

— Тюсон са малки, но са корави копелета. Номадите на Смити също са добри и ги обичам, но са нещо като черни овце. Но тук — дойдеш ли тук, само спокойствие, никаква конкуренция. В Скъл вали има пет човека. Вече имаш моя глас, така че трябва да направиш доволни още четирима. Четирима срещу двадесет. Какво ще кажеш, Пиле?

— Джоби, да не се опитваш да ми смъкнеш гащите, бе, пич?

Той се засмя.

— Ами да. Ще се издигна, човече. Тук е лесния път към върха. След това може да се преместиш с мен в онзи клон в Мохаве вали, който Смити организира в Булхед. Аз ще съм офицер там, а Смити ще е президент. Още от началото ще си голяма работа там.

— Ами Тими и Татенцето? Ами Лошия Боб? Имам задължения и към други хора, знаеш. Големия Лу, моите братя по оръжие на юг, братята от Соло Анхелес.

— Боб… с него уговаряме точно тия неща в момента, нямай грижа. Другите Солос — Тими и Татенцето, естествено, са част от сделката. И тях ги обичаме. Когато влезете, можете да зарибявате приятелчетата си, колкото си поискате.

Стъпках цигарата си и запалих нова. Попитах:

— Ами моето кандидатстване, Джоби? Познаваше ме. Не мога една година да играя кученцето, дето носи вестника и чехлите на стопанина си.

Той поклати глава.

— Не се тревожи. Говоря с разни хора, Сони ми помага. Ще ви дадем нашивките бързо. Няма на какво да ви учим, знаете всичко, ако ще и от сън да ви бутнат. Ще сте висящи само няколко дни, а кандидати само три месеца. Ще имате задължения към клуба, но леки. Без въпроси по работа — разбираме, че си имате задачи, свързани с пътувания и нямаме проблем с това. Казвам ти, Пиле, един ден просто ще се събудиш и ще си осемдесет и единица.

— Звучи много добре, Джоби. — Наистина така звучеше. — Благодаря ти, че мислиш за нас, пич, наистина значи много.

— Значи да?

— Силно може би. Съжалявам, не мога просто да кажа да. Отдавна съм Соло и трябва да говоря с момчетата си преди да дам отговор.

— Разбирам.

— Няма да ти връзвам тенекия, окей? Имаш думата ми.

— Добре.

Реших, че представянето на Джоби беше страхотно, така да се каже, много в духа на Свети Валентин. Довърших си мълчаливо цигарата, мислейки си, че сигурно така се чувства някой популярен първокурсник. Върнах се вътре. Джоби крачеше с енергична стъпка, все едно имаше камъче в обувката си. Той кимна на Теди, когато приближи бара. Теди не помръдна. Само изхриптя.