Джей Добинс, Нилс Джонсън-Шелтън
No Angels (11) (Изтерзаният ми поход към вътрешния кръг на Хелс Ейнджълс)

Исус мрази путьовците

1 август, 2002 г.

Пет дни след прехода получихме покана да срещнем Лошия Боб в една клубна къща в Меса.

Боб ни очакваше в девет вечерта. Решихме да се срещнем в един паркинг на църква в Гилбърт, Аризона, бивше градче, погълнато от ненаситното разширяване на Финикс. Татенцето, Карлос, Тими и аз бяхме на ей толкова да се насерем в гащите. Имахме чувството, че прехода, където се бяхме запознали с Денис и Костенурката, се беше случил преди месеци. Срещата с няколкото ХЕ през деня в палатка не беше същото като това да слезем от моторите напълно беззащитни и да отидем право в крепостта на бандата.

През нощта.

Бях убеден, че сами се вкарваме в капан. Реших, че сме се издали с нещо и че Руди е просто гадна наркоманска отрепка, която мрази ченгетата и искаше да ни види очистени. Знаех, че не е нужно много един агент под прикритие да бъде убит на работното място.

Седнахме около една маса за пикник под мескитово дърво и зачакахме Руди. Слънцето вече бе залязло, но вечерта още не настъпваше. Татенцето и аз пушехме като за световно. Беше август в Аризона и потта залепваше кътовете ни за нас като втора кожа.

Руди се появи и каза:

— Окей, аз съм шефът, когато влезем, не забравяйте. Ако ми се отворите, всичко приключва. Ейнджълс действат по правилата и очакват същото. Не искам да загубим репутацията, която сме градили. Искам да видя в очите ви гордостта от това, че принадлежите на Соло Анхелес. Освен това, може да се наложи да караме с тия пичове тази вечер. Трябва да знаете няколко неща. Ще сме отзад и ще ги следваме. Трябва да можете да ги следвате. Ако минат на червено, ние минаваме на червено. Ако спрат в задръстване, и ние спираме в задръстване. Стойте на осемнайсет инча встрани от волана на човека пред вас. И стойте назад. Никога, никога не пресичайте линията на волана на пълноправен член. А ако подминете някой от тези типове, не ми се мисли.

Никой не продума. Руди каза:

— Какво бе, да го еба? Готови ли сте? — Спогледахме се, все така безмълвни. Дори коравото старо Татенце, на когото не би му пукало и да му пуснат куршум в главата, беше притихнал. Руди беше отвратен.

— Чуйте, ако ще правим това, трябва да почнем със замах. Ще слезем от моторите си и ще отидем при тия копелдаци, все едно сме най-коравите гъзове на тая земя. Ще ги погледнем в очите и ще им кажем кои сме. Каквото последва, последва. Ще се справим с него. — Той погледна право към мен. — Ако не го имате у себе си, ако искате да си отидете вкъщи още сега и да кажете на съпругата на съседа колко сте корави, да прекратим тия глупости и да си ходим, защото ако искаме това разследване да започне, то трябва да започне сега.

Мълчанието ни продължи, повече срам, отколкото страх.

— Исус мрази путьовците — изтресох. Останалите ме погледнаха, все едно си бях свалил гащите. Продължих: — Това е мантрата за подобни ситуации на стария ми партньор Крис Бейлес. Ако беше тук, щеше да каже: „Значи стомахът ти е вързан на фльонга и искаш да си отидеш вкъщи. Е, стегни си топките и се залавяй за работа. Исус мрази путьовците — ти си агент под прикритие, трябва да правиш каквото имаш да правиш!“ Айде, пичове, не мога да дишам от нерви, но Исус мрази путьовците, нали?

Тими го повтори тихо. Карлос и Татенцето го казаха заедно.

Руди каза:

— Добре тогава. Исус мрази путьовците. Айде сега да се разкараме оттук!

Сработи. Тръгнахме. Да опиша последвалото като напрегнато е все едно да опиша отрязан крак като драскотина. Руди сложи Татенцето и Тими, и двамата опитни, добри мотористи, най-отзад. Карлос и аз следвахме Руди със спрели сърца. Колите профучаваха покрай нас под абсурдни ъгли. Сумракът отстъпи пред вечерта. Фаровете се сляха в петна оранжево, червено и бяло. Тътенът се просмука в краката ни, в задниците ни и в гърдите ни и преди да се усетим, машините сякаш започнаха да дишат. Това беше първото ми истинско каране на мотор, няма съмнение.

Спряхме малко преди да влезем в Меса. Тими и Татенцето отидоха да купят цигари и ред булове.

Карлос рече, на никой конкретен човек:

— Да-го-еба-еба-да-го! Ще си умрем от тия работи. Нали знаеш?

Определено се чувствах така. Тия огромни метални прасета бяха вълнуващи смъртни клопки. И това е.

Руди каза:

— Това беше по-добре. — Потупа ме по крака.

Слатс се обади и също каза „Това беше по-добре“.

Благодарих му и му казах, че се готвим да тръгваме. Той отвърна, че подслушвателните устройства са на място и помощният отряд е на място. Можеха да са в клубната къща, готови да стрелят, до четиридесет и пет секунди. Казах, че това ме устройва и затворих.

Цивилните ни гледаха от крайчетата на очите си. Усмихнах се на една жена и на десетгодишното й хлапе. Тя обърна раменете на момчето, за да не гледа страшните чичковци и го поведе към колата си. За пръв път от дни се сетих за момчето си Джак.

Бях пропуснал много от важните случаи на децата си. Най-зле беше, когато работех по някакъв случай с бомба в казино и пропуснах първите стъпки на Джак. Гуен се обади и остави съобщения, още щом се случи, но аз не можех да отвърна.

Жената с момчето запали колата и бързо се изтегли от тротоара. Повисяхме в паркинга още малко, докато Руди ни каза да тръгваме. Всички си повторихме, че Исус мрази путьовците и отидохме.