Джей Добинс, Нилс Джонсън-Шелтън
No Angels (21) (Изтерзаният ми поход към вътрешния кръг на Хелс Ейнджълс)

Пет години в пустинята

25-26 октомври 2002 г.

Двадесет и пети беше ден за разтоварване на мозъка. Това е, когато се опиташ да напишеш в докладите си всичко, което си запомнил. Слатс знаеше, че нощните ни занимания са много активни. Настояваше да изпразним умовете си преди да ги пълним отново.

Лехата жужеше от дейност. Щуреца и Буда работеха по моторите ни. Техничарят ни правеше рутинни проверки на устройствата ни за подслушване. Други обработваха снимки от ареста, досиета и допълнителни снимки от наблюденията и ги добавяха към матрицата със заподозрените. Тими и аз пишехме доклади и преговаряхме планове за действие със Слатс. Слатс имаше добри новини: беше успял да ни осигури услугите на Джей Джей за няколко нощи. Щеше да седи в микробуса за наблюдение и да си води записки, за да навакса. Още не я бяха одобрили за работа на място, но Слатс каза, че сме все по-близо до зелената светлина.

— Супер — казах аз.

Като цяло, настроението в щаба на Черна бисквита беше еуфорично. Планът ни работеше добре. За пръв път в това дело бяхме започнали да надминаваме самите себе си. Увереността ми растеше, а понеже бях един от основните барометри на разследването, растеше увереността и на всички останали.

След докладите се обадих на Гуен. Не искаше да ме чува. На Дейл й беше трудно в началото на учебната година. Все същият проблем с математиката, който не си бях дал труда да разбера. Джак се оправяше по-добре, но си оставаше хлапе, на което старецът му бе нужен повече, отколкото му бе наличен. На Гуен и беше писнало да играе и мама, и тате. Беше под напрежение. Опитах се да й обясня, че и аз съм. Казах й малко от това, което вършех — тя знаеше, че искам да се докопам до Ейнджълс, — но тя си мислеше, че само купонясвам, шляя се с леки жени, карам мотор и се забавлявам. Това ме ядоса и разговорът бързо приключи. Тя каза, че й трябва малко време за нея самата. Аз й казах, че и на мен ми е нужно същото, а животът ми не е рози. Гуен не можеше да го разбере. Тя поддържаше семейството ни цяло само с едната отдаденост и каквото й дойде подръка, а аз съм се бил държал като неблагодарник. Не си затворихме рязко, но не си казахме и чао. Не можах да чуя децата.

След това Тими, Слатс, Щуреца и аз обсъждахме Руди. В някакъв момент от забавата на двадесет и четвърти, Лошия Боб ме попита дали съм се чувал с него. Направих това, което всеки агент под прикритие трябва да се опитва да прави, когато му е възможно: казах му истината — не съм чувал Руди и започвам да се тревожа. Казах на Боб, че е заровил нос дълбоко в торбата и е изчезнал. Лошия Боб ме пита дали Руди произвежда и му отвърнах, че не зная, но ако трябваше да се обзалагам, бих казал „да“. Интересите на Боб бяха смесени. Можеше да има някакви проблеми със сигурността, но също така и гледаше да се възползва. Лошия Боб все си търсеше нещо, с което да се надруса. Така или иначе се направи на притеснен за Руди. Попита ме дали употребявам и аз казах абсолютно не. Дотогава Лошия Боб вече бе видял няколкото татуировки на гърдите ми — отдясно ГДД, а ПНМ — отляво. Знаеше, че ГДД значи „Гъз Дълбоко в Дрога“ (всъщност значеше Гуен, Дейл, Джак), а ПНМ за него значеше каквото и за мен — Починал На Място. Ознаменуваше факта, че Брент Провестгаард ме беше обявил за мъртъв, когато ме бяха застреляли като новобранец. Намира се точно над мястото, където влезе куршумът. На Лошия Боб обаче казах, че означава онзи път, когато почти съм се самоубил от свръхдоза. Казах, че тези татуировки постоянно ми напомнят да стоя чист. Никой не се усъмни в историята ми.

Но, говорехме за Руди. Лошия Боб го каза простичко:

— Трябва да прибереш Руди обратно.

Решихме да последваме буквално съвета на Лошия Боб. Още щом получехме възможността, щяхме да арестуваме Руди Креймър.

Нощ за купон.

Местните ченгета обезопасиха улицата. Беше комично. От едната страна на барикадата имаше полицейски екипи, въртящи се светлини и униформени ченгета в напрегнати пози. От другата страна ги превъзхождаха по брой отпуснали се върху столове Хелс Ейнджълс, кандидати и мотаещите се около тях висящи. Всички те пиеха бира, подпираха се на мотоциклетите си или седяха на тротоара. От гледна точка на Ейнджълс това беше идеалното олицетворение на живота им извън системата. Ченгетата бяха там, за да пазят света от Хелс Ейнджълс, но и за да пазят тях от света. В някакъв смисъл през онази вечер ченгетата работеха за бандата.

Пристигнах четиридесет и пет минути след Татенцето, Тими и партньорката му. Един кандидат, когото не бях срещал, ме спря на полицейската барикада в края на пресечката. Ченгетата ме изгледаха косо, а аз им кимнах с открита подигравка. Бяха свикнали. Цяла нощ търпяха това.

Показах поканата си на кандидата и той ме пусна. На портата на къщата ми удариха щампа.

Беше си съвсем истинска конвенция. Моторите постоянно пърпореха, музиката дънеше безспир. Човек би могъл да върне към живота цяло стадо крави с всичката тази кожа по участниците, или да направи най-големия чифт дънки с целия дънков плат. Присъстваха примери за всяка форма, цвят и дължина на брада. Острият аромат на марихуана се носеше над мястото, сякаш димът се вдигаше от отводнителните канали по улицата, сякаш с всяка крачка човек стъпваше върху дебел цял инч килим от растението. Жени се смееха, мъже се мръщеха; мъже се смееха, жени се мръщеха. Бирата беше водата на живота, уискито — нектарът му. Една циркова палатка, която бяха вдигнали в двора на съседа си с негово разрешение, допълваше сюрреалистичната атмосфера.

Смити беше близо до портата, когато влязох. Прегърна ме щедро. Поздравих него и Ейнджълс и отбелязах, че всичко като че ли върви добре. Той ме придърпа на една страна.

— Пиле. Ще ти кажа нещо, което току-що разбрах. Един от хората ми в полицията на Булхед ми каза, че душат около вас. Искат много да разберат какви ги мъдрите. Прикрепили са някакъв екип към вас, раздават флайъри с вашите снимки и цялата тая работа. Така че, пази се, окей?

Аз се ръкувах сърдечно с него. За пръв път чувах за това и му бях искрено благодарен. Щях да накарам Шон Ууд от аризонския Отдел по публичната безопасност да провери още на следващия ден.

Останах с хората от Булхед за няколко минути, после се извиних и отидох да намеря хората си.

Тими и Татенцето висяха с един Червен дявол на име Джеймс. По-късно Тими ми сподели, че са обсъждали пазаруване на марихуана на едро, сделки с оръжия и контрабанда на откраднати коли. Джеймс беше дал на Тими мобилния си и му бе казал да му се обади след седмица. Тими отвърнал, че определено ще го стори.

Джеймс се отдалечи и ние останахме за малко сами. Застанахме до бара в общата стая. В далечния му край се хилеха една топлес стриптийзьорка със златни бикини и една друга в скъсана, тясна тениска с пищящ орел отпред. Призрака, който си беше счупил крака след „НД“ инцидент, разговаряше с жените заедно с Рокъм и Сокъм.

Доближиха ни Денис, Доли и още една двойка на по около петдесет. Денис ни ги представи като Джо-Джо и Трейси Валенти. Мъжът беше чудовище. Тежеше около 130 килограма, плешивата му глава по-малка от врата, а той — по-малък от предмишницата му. Над дясното си ухо бе татуирал една Глава на смъртта с размерите на поничка. Рошавата му брада можеше да скрие лицето му. Бузите му бяха гладко обръснати. Потеше се и дишаше като дебелак. Беше преминал зенита си, но си личеше, че в най-добрите си дни е представлявал боен чук в човешки облик.

Джо-Джо беше вицепрезидент на тюсонския клон, един от групичката на Дъг Дам и Зъба. Вървеше на патерици. Един от краката му беше гипсиран. Другият беше протеза. Историята на истинския наскоро беше добила печална известност. Джо-Джо си строшил глезена в един мотоциклетен инцидент и го порязал много лошо. Зашили го, гипсирали го, дали му патерици и му казали да пази крака. Той не послушал. Трябвало. Предвид, че бил диабетик, определено трябвало. Не поддържал гипса, оставял го да се мокри в дъжда и под душа, вървял на него, карал, всичко. Всички забелязали, че Джо-Джо нещо се е вмирисал напоследък, но никой не обърнал кой знае какво внимание. Бил дебел, дебелите невинаги миришат на рози. Джо-Джо се оплаквал от болки и силен сърбеж. Един ден, докато седял на тоалетната чиния, от гипса започнала да се процежда кръв. Пръстите на крака му били черни като кожата на къта му. Трейси го закарала в болницата. Когато отворили гипса, излетяло ято малки черни мушици. Раната била пълна с червеи. Лекарите ги почистили, дали му нов гипс и му казали да се грижи по-добре за него. Той обещал.

Нататък срещнахме още Ейнджълс. Един от тях беше Дуейн „Гарвана“ Уилямс, член от Меса, който беше стар и сенилен и измърморваше под нос всяка дума. Винаги бе въоръжен, макар почти да не знаеше какво се случва около него. Жена му го развеждаше насам-натам, току го подпираше на високи столчета пред бара и му носеше питие след питие. По-скоро приличаше на придружителка, отколкото на съпруга. От първия път, когато срещнах Гарвана, той взе да ме нарича Стафидчо. Настоявах, че съм Пилето, но той повтаряше, че това са глупости и че съм Стафидчо. Каза, че съм Стафидчо, защото съм правел най-доброто затворническо вино, което бил пил някога. Месеци след купона за годишнината купих един пистолет Таурус от Гарвана. Преди да ми го подаде, той ми показа петното кръв на дулото. В един от редките си моменти на ясно съзнание ми каза, че се опитал да го разкара, но не можел. Казах му, няма значение, нали е патлак? Той се усмихна и каза, че го кефя, и ми подари малка огърлица с медальон във формата на кама. Попитах го за какво е. Той рече:

— Защото си истински наш човек, Стафидчо. — За хиляден път му казах, че съм Пилето. Той сви рамене и каза: — Е, задръж го все пак.

Месеци след тази случка пък, докато приключвахме случая, Гарвана щеше да е последният член на Хелс Ейнджълс, с когото щяхме да имаме контакт.

Срещнахме Даниъл „Хувър“ Зайбърт, президента на клона в Кейв Крийк. Каза ни да го посетим в бърлогата му, таверната „RBC“. Казахме, че ще се отбием със сигурност.

Срещнахме и Робърт „Мак“ Маккей. Той беше член на клона в Тюсон и в условната му присъда присъстваше изискването да не поддържа връзка с ХЕ под никаква форма — самата присъда му беше дадена, защото пребил бившия президент на клона в Тюсон. Носеше изкуствена дълга сива брада и кафява перука — два тона коса, която принадлежеше на различни глави, — така че ченгетата да не го закачат. Истинската му брада се подаваше изпод фалшивата и с напредването на нощта и на празните бутилки бира, той изглеждаше все по-абсурдно. Не бях сигурен защо носи маскировката си вътре в къщата, където нямаше от кого да се крие. Като всички останала, и Мак каза, че е чувал хубави неща за нас. Аз демонстрирах обичайната си скромност. Той изглеждаше свестен тип, а и както разбрах по-късно, чудесен татуировчик.

Всичко се въртеше като в ураган. В един момент Татенцето ни остави, за да вземе още бира. В някакъв момент един възрастен Ейнджъл — с бронзов тен, в добра форма и с тъмни очила, го хвана за ръката.

Веднага разпознах Ралф „Сони“ Баргър.

За пръв път го виждах на живо. Беше на около шестдесет и пет, но изглеждаше с поне десет години по-млад, невероятно постижение, предвид начина му на живот през десетилетията. Бялата му коса бе късо подстригана, беше гладко обръснат и приличаше повече на военноморски сержант сред новобранци, вместо на човек живял извън закона цял живот. Движеше се с увереността на султан в харема си.

За тези, които не знаят, това е човекът — легендата, — който е направил от Хелс Ейнджълс това, което са. Не би било пресилено да се каже, че Сони Баргър е човекът, създал образа на моториста извън закона. Имал е помощници, разбира се, и имената на спътниците му от края на петдесетте години на миналия век до сега са легендарни в света на мотоциклетистите: Джони Ейнджъл, Тери Скитника, Магу, Джордж Боклучкото, Плесенясалия Марвин, Сиско Валдерама. Заедно, а и с още мнозина, тези мъже са създали представата — кожата, косите и брадите, мръсотията, твърдостта, тишината, непроницаемостта, моторите — всичко, което прави от един моторист това, което е.

Особено моторите.

Без Хелс Ейнджълс не бихме имали моделите Харли, които приличат на окастрени само до най-необходимото ревящи машини. Не бихме имали толкова хром, толкова изобретателни рисунки по метала, толкова стил. ХЕ винаги са били обсебени от скоростта и без тази обсебеност самите мотоциклети нямаше да са толкова бързи, колкото са сега. Нямаха спирачки в стремежа си да отсекат от моторите си всичко ненужно. Формулата беше елементарна — по-малко тегло плюс по-големи двигатели беше равно на повече скорост. С всеки паунд по-малко скоростта се покачваше с две мили в час. И затова наричаха мотоциклетите си „чопъри“. Стореното от тях беше копирано от всички, които искаха да са Хелс Ейнджълс, но не можеха да бъдат.

Като оставим настрани моторите, светът без Сони Баргър би бил почти същият, но света на моториста извън закона, ако въобще би съществувал, би бил изключително различен. Сони е иконата на този тип хора и членовете на всички клубове го смятат за кръстника на своята култура. Уважават го заради личността му, но и заради визията му. Той пръв предвижда, че Ейнджълс може да станат международен клуб, въпреки че корените му са в Америка. Както казах, вярвам, че Хелс Ейнджълс и в по-малка степен всички мотоциклетни банди по света са единственият износ на тази страна в областта на организираната престъпност. Това е дело на Ралф „Сони“ Баргър. Той олицетворява всичко у Хелс Ейнджълс, от репутацията им до съпътстващите я противоречия.

Тези противоречия ме удивляват. ХЕ са отделни от „обикновеното“ общество, но произхождат от него; те не са конформисти, но изглеждат по един и същ начин; те са тайно общество, но и дръзки ексхибиционисти; надсмиват се над законите, но стриктно спазват своите; името им и логото им, Главата на Смъртта, представляват свобода, индивидуализъм, непримиримост и беззаконие, но и името, и логото са защитени търговски марки според всички правила на търговското право.

Начинът, по който тези противоречия се проявяват на практика, ме вбесява. Тези хора не бива да имат най-доброто от двата свята. В смисъл, ако не уважаваш закона, защо ще го използваш, за да се защитаваш? Защо ще правиш благотворителни преходи, за да си вдигнеш репутацията в очите на публиката, ако нейното мнение не те интересува? Кое да бъде? Недоразбрани любители на моторите ли сте, или насилници? Какво ви пука дали някой ви харесва? Когато Ейнджълс се държат като същински престъпници, те олицетворяват всичко, което трябва да олицетворява един човек извън закона: първо се бий и задавай въпроси после. Или направо не задавай въпроси. Взимай каквото искаш: територия, пички, бира, мотори, дрога. Дръж се като насилник и не се извинявай никому. Никога не съм се оправдавал, че съм ченге под прикритие, дори когато това ме е поставяло в ситуации, заплашващи живота или ценностите ми. Никога не съм се извинявал на тези, които арестувам, независимо дали ги харесвам, или не. Никога не съм се извинявал, че съм от другата страна на монетата „Хелс Ейнджълс“.

Подобно на мен, повечето от тези типове имаха да компенсират за нещо — но за разлика от мен, всички си мислеха, че обществото им е длъжно с нещо. Подобно на мен, не ги интересуваха обикновеният начин на живот и кариера. Може би аз ценях повече семейството си и приятелите си — но по техния си начин нима те не ценяха събратята и клуба си? Знаеха, че са отритнати, не можеха ли да са такива заедно? Може би същината на отчуждението им беше въпрос на човешка природа срещу човешко общество. Може би, просто може би, наистина бяха прецакани. Хелс Ейнджълс ли бяха загърбили света, или обратното?

Подобно философстване никога не ми се случи по време на разследването. Докато гледах как Сони доближава Татенцето, си помислих само, уха, ей го Шефа. Шибаният Шеф е тук! С нас! Бях си казал, че няма да се впечатлявам, ако го видя, но грешах. Все едно бях пред холивудска знаменитост.

И Татенцето реагира по същия начин. Всички движения и жестове на Сони притежаваха обаяние. Не можех да го чуя, но по начина, по който Татенцето доближи ухо до него, си личеше, че дупката от трахеостомия на Сони нямаше значение. У нея нямаше нищо смешно. Всъщност, правеше го да изглежда още по-свиреп. Бяха премахнали голяма част от гърлото му преди тридесет години и той не бе намалил оборотите ни най-малко. Сони беше кралят на отритнатите и го знаеше. Всички го знаехме.

Сони разгледа къта на Татенцето, прегърна го братски и се разделиха.

По-късно Татенцето ми повтори думите на Сони:

— Благодаря ви, че дойдохте. Благодаря ви, че показахте уважение. Трябва да ни посетите в Кейв Крийк. Там също имаме клуб.

Номадите на Соло Анхелес имаха благословията на кръстника и това беше страхотно.

Повисяхме още. Лошия Боб приличаше на Бари Гиб^[1]. Косата му беше неподвижна, идеално фиксирана с лак за коса. Дъг Дам ни попита дали искаме още от „онези неща“, имайки предвид оръжия. Смигнах му и му казах, че ще поговорим по-късно. Вратата на бараката за членове се отвори широко пред мен. Вътре, на ниска масичка, имаше кълбо кристал с размерите на бейзболна топка. До нея имаше още кристал, но стрит. Купчинката беше висока няколко инча. Членовете влизаха и излизаха, жените им също (понеже завинаги нямаха право да са членове, можеха да влизат само с разрешение от някой от бандата). Всички се навеждаха над масата и шмъркаха. Излизаха опулени.

В някакъв момент си спомних, че съм донесъл дарение. Открих Лошия Боб и му го подадох. Той погледна в плика и видя пет нови банкноти от по сто долара, както и една визитка на Соло Анхелес. На гърба й пишеше „С обич и уважение, Солос“. Той я сложи в елека си. Ръкувахме се и накрая се запрегръщахме.

Всички бяха щастливи. Те бяха щастливи, защото бяха изтраяли пет години в пустинята, ние бяхме щастливи, защото си мислехме, че няма да изкарат до десетата. Успехът, димът и киселата миризма на бира изпълваха всичко.

Пелената не се вдигна. Партито нямаше да свърши. Нямам представа кога си тръгнахме.