Джей Добинс, Нилс Джонсън-Шелтън
No Angels (36) (Изтерзаният ми поход към вътрешния кръг на Хелс Ейнджълс)

Искам от кафявата горчица, не онова жълто говно

Април-май 2003 г.

Боби ме придружи до фалшивата сделка на следващия ден. Добра стока: Узи, два Мак-10, един заглушител и два калашника, и двата — напълно автоматични. Джей Джей плати на свръзката ни — Буда, агента под прикритие от екипа ни — пет бона в брой и се разделихме по живо по здраво. Дадох на Боби сто кинта. Рекох му:

— Не е зле за пет минути, а?

— Никак. Хич даже.

Повторих му каквото казах на Мак:

— Ето толкова лесно е да правиш пари с мен, пич.

Той остана впечатлен.

През последната нощ във Вегас решихме да заведем момичетата в „Ню Йорк, Ню Йорк“. Висяхме около казиното, а Стейси и Джей Джей решиха, че искат да ядат. Боби имаше угрижен вид и ме помоли да се разходим. Излязохме навън и спряхме на ъгъла на булевардите Лас Вегас и Фламинго, обградени от туристи, движение и едно увеселително влакче. Един сляп продавач на хотдог стоеше пред количката си и викаше:

— Нажежени до червено, вземете си ги оттук!

Сякаш Боби искаше да свали някакъв товар от плещите си, но като че ли не можеше да намери думите или пък някой да ги чуе. Запалих цигара и предложих една на Боби. Запалих и неговата.

— Хей, Боби, искаш ли хотдог?

— Да, защо не.

Поръчах, взех храната и я подадох на Боби. Той още не говореше. Опитах се да разчупя леда.

— Боби, мислил ли си някога къде ще си след година или пет?

Той ме погледна, все едно съм го напсувал на майка.

— Откъде да знам, да го еба? Де да знам, може да си извадя очите с молив и да тръгна да продавам хотдог.

Платих и двамата започнахме да шарим насам-натам по тротоара. Подходът ми сработи. Каза, че се е чувствал малко неловко около Големия Лу, защото не е знаел как да му каже, че и преди е вършил работа — той изимитира с пръсти натискане на спусък. Малко се изненадах. За пръв път Боби се открехваше на тема предполагаеми убийства. Кимнах сериозно и не го прекъснах. Той каза, че си е спечелил репутацията на „ловец на плъхове“ — убиец на информатори и доносници, — и че трима могат да пазят тайна, само ако двама са мъртви. Обикновено подобни приказки са просто глупости, но на Боби му повярвах. Беше спокоен, прозаичен и не звучеше като да се хвали. Той предполагаше, че и аз съм в неговото положение, и аз не дадох знак за противното. Каза „Някои го наричат идиотщина, но се искат топки да отидеш и да пуснеш един между очите на някого.“ Каза, че някои не можели да се понасят впоследствие, но той нямал този проблем.

— Аз? Аз просто Върша Каквото Трябва. Който ми се пречка, получава заслуженото си. Може да ми отнеме четири-пет години, но си го получава. Аз съм този, който ще стои до леглото ти в три сутринта с талпа, и чака да отвориш очи. — Думите не бяха хипотетични. Той говореше за мен. Каза: — Запомни това. Вътре си и си вътре с мен, затова не се дъни.

На следващия ден, след като глътнах шепа хидроксита, се върнахме в Аризона. Тими и Татенцето се бяха прибрали предната вечер, за да се видят със семействата си, затова бяхме само аз и Боби. Пътят ме хипнотизираше. Опитах си да си представя деня, когато Боби щеше да разбере, че съм ченге, да си представя изражението му. Исках да мога да измеря шока му, защото аз нямах никакъв проблем да си представя как би изглеждал до леглото ми в три сутринта, стиснал грапава талпа.

 

 

Представлението с Големия Лу се хареса на Слатс. Не беше сигурен какво ни е спечелило, но се бе насладил на изпълнението. Въпреки това се безпокоеше. Каза, че номерата ни са започнали да стават твърде засукани и рисковани.

— Да я караме по-полека. Следвайте темпото на тия типове, недейте да го ускорявате сами постоянно. — Напомни ми, че може да дръпне шалтера, когато си поиска. Каза: — Приближете се твърде много до огъня и ще го угася.

— Добре, добре. — Слатс искаше да чуе думите, затова ги казах.

Знаех обаче, че лъжа. Да си висящ, а след това и кандидат в ХЕ не беше лесна работа. Мислех си, че март е бил най-тежкият месец, че дните и нощите ми са достигнали критична маса от напрежение. Грешах. Задачите ни не спираха да се роят. Ако не беше Слатс, бяха Ейнджълс. Ако не бяха и те, беше семейството ми. Ако не беше то, бях аз. Не можех да се разтоваря и за секунда.

Всяка сутрин започваше с хидроксита. Гълтах ги с кафе или Ред були взимах още в следобедите, а ако имах излизане през нощта, имаше и трета доза. Пиех алкохол, докато ми действаха; тренирах отново така, пишех доклади пак с тяхна помощ. Правописът ми замина в кофите, но започнах да карам по-добре. Способността ми да не млъквам също се подобри — нещо, което смятах за невъзможно. Чувствах се на тръни и стомахът ми се свиваше нонстоп. Когато спираха да действат хапчетата, изпадах в дълбока биохимическа депресия. Повечето нощи, след като приключех с докладите и ги скриех сейфа под леглото, лежах и се молех за сън, който рядко идваше. Не беше рядко да плача, докато се мъча да изкопча от тялото си няколко часа почивка. Сълзите идваха от изтощението и от стреса на двойния ми живот. Всеки виждаше все същото Пиле: Пилето рекетьора; Пилето полицая; Пилето, постоянния бъзикчия с остър език. Отвътре обаче бях нещо друго, нещо, което никога не съм бил. Понякога прескачах рязко и тотално от увереност в съмнение, от праведност във вина. Ако бях способен да погледна вътре в себе си в онези дни, може би щях да забележа промените, но тогава нямах капацитета. Можех само да чувствам, да реагирам и да мисля начини, по които да успея в случая с Ейнджълс.

Гледах се в огледалото, бръснех изпосталялото си лице с бръснача и отсреща ме гледаха само студените сини очи на Джей „Пилето“ Дейвис.

Така или иначе, намерихме си място за живеене в Прескот. Сдобихме се с каравана, която паркирахме в ъгъла на една поляна, пълна с други каравани, с трепетликови дървета около нас, зад нас малко открито пространство и маса за пикник точно пред входа. Караваната беше твърде малка и определено не бе уютна.

Мразех да му го призная, но Слатс беше напълно прав за едно — вече не бяхме на свободна практика. Имахме нови задълженията към събратята си, които изискваха много време, прекарано с тях. Още по-лошо, предвид желанието ни да станем истински членове на бандата, всъщност трябваше да търсим колкото се може повече контакт с тях. Дните се сливаха в една непрекъсната ос от хапчета, мотори, каране, оръжия, охраняване, лекции за правилника на ХЕ, и като цяло монотонност. Рядко някой ден се отличаваше от останалите. Запомнях случващото се само с помощта на записите от подслушвателните устройства, както и четенето и писането на ежедневни отчети.

24 април, Църква в клубната къща. Тя се намираше на приятен провинциален път, обграден от ферми и ниви. Боби и Стейси живееха в апартамент на първия етаж, Теди — на втория. Джоби беше превърнал един голям килер в спалня, където да се тръшка да спи. Главното помещение представляваше склад.

Преди да се съберем, попитах Джоби какво да правим, ако някой от нас попадне на Монгол.

— Убий го или го прееби по някакъв друг начин. Питай Теди. Направих го. Той каза: — Да, дългът ти е да го убиеш без да те хванат.

Боби оповести, че Църквата този ден ще е само за членове. Наредиха ни да стоим отвън и да обезопасим периметъра. Беше студено и нямахме достатъчно дрехи по себе си. Духахме в дланите си и потрепвахме с крака. Луната светеше над нас, невидими неща шумоляха в тревата. В някакъв момент Татенцето попита:

— От кого пазим тия типове?

— От зайци, пич. Много бяс разнасят по тия места.

Татенцето се засмя.

— Може би трябва да гръмнем веднъж, колкото да ги стреснем. — Не бях сигурен дали има предвид бесните зайци или Хелс Ейнджълс. Нямаше значение. И аз се засмях. Момчетата най-сетне си имаха прислуга да им върши нещата като охрана, досущ като другите клонове. Посмях се още. Струваше ми се голяма шега. Момчетата вътре сигурно също се смееха, защото знаеха, че няма от какво да ги пазим.

След около час те ни свирнаха от къщата. Влязохме. На масата имаше празна кофа пържено пиле и мръсни чинии, на които бяха пръснати кости; както и три неотворени кутии салата колслоу. Попитаха ни дали наскоро сме имали неприятности със закона, макар да знаеха, че сме нямали. Попитаха дали носим подслушвателни устройства. Излъгахме. Казахме, естествено, че не, мамка му, а през това време си мислехме — „И да носим, какво, «да» ли да им кажем?“ Казаха ни, че засега сме в общи линии бодигардове за пълните членове, че всеки от тях си има различен подход към такива като нас и ние трябва да го уважаваме. Забраниха ни пиенето, наркотиците и всякакви такива глупости, освен след изрично позволение. Казахме, че разбираме. Върнаха ни обратно на студа и продължиха с тежкарската си работа „само за членове“.

В края на месеца се отбихме до Булхед да се видим със Смити и Лидия. Смити ни покани на гости у тях. Беше хубаво да ги видим, да видим двора на Лидия, обсипан със стъклени скулптурки. Носеше уют, който липсваше на всички ни. Скоро след като се настанихме, Лидия стопли на микровълновата яхния с телешко — от тези с мазен сос, картофи и картофи. Помислих си, еха, така живеят истинските хора. Толкова бях свикнал със закусвалните, че бях забравил какво представлява истинската храна, пък било и от консерва. След като ни нахрани, тя каза, че си ляга. Не беше късно. Лидия си лягаше по нормално време — от месеци не можех да си го позволя. Смити запали едно червено Боро, аз един Нюпорт — по някаква причина отскоро бях започнал да ги пуша ментолови, — и той започна да се оплаква и да мрънка за проблемите си. Имал проблеми с подкрепата за клона в Мохаве вали, който се опитваше да започне. Имаше чувството, че хората от собствения му клон — Номадите Ейнджълс — спират да го подкрепят и той не разбираше защо. Наред с тези грижи, се чували неща за Монголи от другата страна на хълма в Кингсмън, копелета, които по чудо с месеци се укривали успешно. Каза ми, че търсел непроследими оръжия, за да очисти със собствените си ръце някои от тези типове.

На първи май опънах платната и се върнах в Прескот, понесен от топли пролетни ветрове и инерцията на енергийни хапчета за отслабване. Джей Джей и аз се видяхме с момчетата в жалкия им стриптийз клуб Пиниън Пайнс. Теди седеше в едно сепаре с кислородните си бутилки и гаджето си Девон, която си почиваше от въртене на стълба. Тя седеше на коляното му и перфектният й задник закриваше бедрото му под две скрити от бикини полукълба плът. Боби се ширеше срещу тях и пушеше Марлборо лайт. Джей Джей се намърда до него, а аз — до нея. Искаха да знаят какво става в Булхед и отново, дали сме имали проблеми със закона. Казах им, не, този път не, но с Джей Джей им разказахме историята за почти-ареста ни през ноември. Казаха, че са чули нещо такова. Теди изхъхри:

— Държа ги под око, да знаете. Опитваме се да наберем инерция и не ща проблеми, но искам и уважение, да знаете.

Боби рече:

— Как да е. Пиле, кажи ни веднага, ако ти се случи нещо, дори глоба за неправилно паркиране. В смисъл, ченгетата и едно здрасти да ти кажат и нищо повече, идваш и ни казваш. — Отвърнах, добре.

Казах им, че Смити има проблеми с установяването на клон в Мохаве вали и че искам да говоря с Джоби по въпроса. Боби отговори:

— Не ги мисли тия глупости. Хубаво е, че Смити ти споделя и прочие, ама това не е твоя работа. — Отвърнах, добре.

— Всички са зеленясали, казвам ти — през усмивка каза Теди. Попитах го какво има предвид. — Имам предвид, завиждат, че те прибрахме при нас.

— Точно така — каза Боби. — Но на никого не го споменавай, окей?

За пореден път отвърнах, добре.

На следващия ден имаше Църква, отново само за членове. Тими, Татенцето и аз пристигнахме по-рано и отидохме при Теди с плик и петстотин долара. Преди да успея да се приближа, за да му го подам, той кресна:

— Какво, да го еба, е това? — Той посочи краката ми.

Носех джапанки.

— Миришат ми пръстите, Теди, обичам да ги проветрявам.

— Заеби тая работа. Какво си мислиш, че е това, някакво си хоби? Нещо, с което убиваш времето? Няма да я бъде. Разкарай тия боклуци. Ако те хвана да ги носиш пак, ще те пратя да купуваш дамски превръзки и кукли Барби. В смисъл, ти сериозно ли? Джапанки? — Обмислих оплакването му и реших, че ще нося ботуши по-често, ако не за друго, то за да не слушам мрънкането на Теди.

Подадох му плика с надеждата да му пооправи настроението.

Той го взе между два пръста, като парче мръсна тоалетна хартия.

— Това ще го взема, Пиле, но не си мисли, че можеш да си платиш, за да станеш член.

— Знам, Теди. Просто правя каквото смятам за редно. Направихме много пари от оръжията на Големия Лу. Помислих, че ще им се зарадваш.

— Така е, така е. Мерси.

— Пък и, Теди, не бих искал да съм член, ако можех да си платя и да вляза.

Тими и Татенцето потвърдиха и Теди каза окей.

След това Боби ни каза, че трябва да им вземем сандвичи от „Събуей“.

Теди натъпка плика в задния си джоб и изръмжа:

— Така. Гладен съм. „Събуей“ звучи добре. Искам един лют, с проволоне и маруля — и домати, ако са червени. Ако имат бяло или зелено или изглеждат меки, без домати. И искам от кафявата горчица, не онова жълто говно. Без шибана майонеза.

Боби каза, че си е променил решението и иска хамбургер и млечен шейк с ванилия и шоколад. Той каза, че ще трябва да го вземем от друго място. Джоуи още не беше пристигнал, но ни казаха да му вземем малка салата без дресинг, понеже бил в „някакъв олигофренски здравословен период“. Докато излизахме, Теди викна:

— И донесете изобилие от напитки!

Изпълнихме поръчката им и се върнахме. Докато Теди дъвчеше сандвича си, каза:

— Добра работа с горчицата.

Боби си смукна от шейка и каза:

— Да, това е готина работа. Току-що си заслужихте няколко бири. — Взехме си студени. Джоуи се появи, дадоха му салатата, също от Събуей, и му се смяха. Той не им обърна внимание и рече, че всъщност точно това е искал. Отиде до хладилника и я удави в сос „Ранчо“. Не ни благодари. Казаха ни да излезем и да обезопасим периметъра.

Отново започнахме да обикаляме край оградата. Докато бяхме навън, Татенцето ни каза, че си е отъркал чепа в сламките им. Опитахме се да не падаме от смях.

На трети май бяхме във Финикс, за да наваксваме с бумащина. Гуен ми се обади и ми каза да окося тревата. Нещата не вървяха много добре за нас — все повече и повече приличах на моторист, а при все настояването ми, че си измисля, тя отказваше да повярва, че нямам връзка с Джей Джей. Казах й, че ще е най-добре да избягвам децата, защото не исках да ме виждат в настоящото ми състояние. Каза, че ще са заети на шести и че мога да намина тогава. Казах окей.

Върнах се у дома, слязох от мотора и отидох отзад.

Дворът имаше нужда от сериозно подкастряне. Запалих косачката, свалих си ризата и започнах работа. Не ми пукаше хич за моравата, но не исках да давам на Гуен допълнителни куршуми, с които да стреля по мен — щеше да е равно и късо. В миналото градинарската ми безкомпромисност идваше от желанието ми всичко да е идеално — сега идваше от омраза. Със собствени ръце бях построил къщата, със собствени ръце бях засадил двора. Някога обичах и двете, а сега ги ненавиждах. Подрязвах добре моравата.

Бях стигнал до средата, когато се появиха майка ми и баща ми. Не ги бях виждал от месеци. Сигурно са чули косачката, защото заобиколиха къщата и застанаха да ме гледат. Не ги виждах. Не ме повикаха, а ако са го сторили, не съм чул. Обърнах се. Изключих машинката. Майка ми плачеше.

— Хей, хора, какво има?

— Какво има? — попита баща ми.

— Да, защо плаче мама? — Виждах, че баща ми знае, почти телепатично, точно защо плаче майка ми.

Тя избърса сълзите си и ме посочи.

— Какво си направил с ръцете си?

Татуировките ми. Не ги беше виждала. Родителите ми бяха свикнали с другите ми татуировки, но с всяка нова мисля, че се молеха да спра. Поне майка ми.

Въздъхнах и каза:

— Нямате представа какво ми е на главата. Правя каквото трябва. Оставете ме да довърша и ще поговорим. — Отново включих косачката. Не ми пукаше за сълзите на майка ми. Двамата влязоха, но докато приключа отдавна си бяха тръгнали.

Времето преминаваше в мъгла. Обратно във Финикс, на осми, тренирах с Дан Данца, ненормалника, с когото се запознах, когато бяхме последно в града още като Соло Анхелес. Той блъскаше с издути вени на врата и споделяше очакването си най-сетне да му изтече гаранцията — след тридесет и един дни. На девети Джей Джей и аз отидохме с Боби да отворим павилион за тениски на един преход. Той сплаши отговорника и получихме безплатни входове и най-доброто разположение на павилиона. Боби каза, че ще изхвърли от там Американския мотоциклетен клуб, ако ги види. Той и Теди се оплакваха как онези не им отдавали нужното уважение и как щели да ги разкарат Американците от района, дори от щата. Както се изрази Боби:

— Пясъчникът ни е пълен с котешки фъшкии. Ще го пресеем.

Руди докара невръстната си дъщеричка. Тя носеше съвсем мъничка тениска с надпис „Подкрепете местния клон на Хелс Ейнджълс“. Никой не й обръщаше внимание. Тя се разплака от жегата. Вдигнах я и я полюлях. Тя не спря да плаче. Смених й памперса на място — изглеждаше сякаш си стоеше от няколко дни. Подрусах я още малко и тя се успокои. Джей Джей продаваше тениски, а Тими, Татенцето и аз се редувахме да пазим момчетата и да висим в павилиона като жива реклама, да плашим и вдъхновяваме хората да се сдобиват с тениски и стикери. На дванадесети пак бях с Данца. Още хапчета, още тежести. Работих за крака. Все така харесвах енергията на Дан, той все така харесваше моята. Отново попита за Монголи в Мексико. Потвърдих, че там долу има такива и че ако видя някога някой от тях, ще го убия. Той добави, че когато му изтече гаранцията, ще дойде с мен. Ще се включим в режим на убиване.

Мина още време. Поглъщах хидроксита все едно бяха захарни бонбони. Мислех си за Боби и неговата талпа. Мислех си за двама Бобита, с две тухли четворки. Мислех си за четирима, обградили леглото ми в три сутринта. Един ден видях Теди, който работеше с чифт клещи по един участък от оградата и незнайно защо, този образ си остана в главата ми. Ставах все по-дързък, докато карах, тъпчех си колана със заредени оръжия, чиято тежест ми даваше увереност. Никога не ме спряха, не можех да разбера защо. Ченгетата би трябвало да ме тормозят дори само от чисто любопитство. На тринадесети отидох в студиото на Мак в Тюсон. Мак искаше да рекетира за мен, да бие хора за мен, да работи за мен. Да върши неща за мен. Каза, че трябва да започна да използвам остен за говеда при събирането на пари. По-късно същата седмица двамата с Джей Джей останахме в къщата на Джоби, докато той работеше като оператор на механичния бик на някакъв панаир. Той живееше в къщичка тип Куонсет в Кингсмън и арсеналът му бе много приличен. Джей Джей и аз изпробвахме всичките му оръжия в пълни с вода кофи и събрахме гилзите за балистичен анализ, надявайки се да открием оръжието, видяло сметката на Хувър или на другите. Нямахме успех. Хапчета, бира, хапчета. Времето минаваше толкова бързо, че загуби смисъл. На петнадесети посетих дома на Стив Хелънд, също от Кингсмън. Той беше типът, който ми предложи осемнадесетгодишната си дъщеря Ейприл на прехода през октомври предната година. Бяха убили сина му при сделка с наркотици и той вярваше, че е открил виновника. Стив каза, че иска да изтезава онзи с горелка и след това да го разчлени. Той ме помоли да помисля дали мога да му свърша работата — не изтезаването, а убийството, основното му желание. Съжалих го. Казах окей, ако наистина ти се ще, но ще го направя както аз си знам. Щях да го баламосвам без да върша нищо.

Докато със Стив стояхме в стаята и обсъждахме как ще извърша убийство за един Хелс Ейнджъл, чух далечния рев на Харли. Сетих се за фантомните Монголи от Кингсмън.

Точно тогава у мен се зароди идея.