Джей Добинс, Нилс Джонсън-Шелтън
No Angels (31) (Изтерзаният ми поход към вътрешния кръг на Хелс Ейнджълс)

Железният тиган

Март 2003 г.

Казах на Джими и Татенцето за спречкването със Слатс. Не можеха да повярват. Тими особено много се ядоса, защото, подобно на мен, това беше кариерата му, а не просто източник на доходи, както за Татенцето. Тими ме попита:

— Защо да си рискуваме задниците толкова за някого, който не смята, че вършим добра работа?

Свих рамене.

— Нали знаеш — прави нещата както трябва и никой не помни, направи грешка и никой не забравя.

— Мамка му, така е — кимна Тими.

Истината беше, че Слатс наистина е под повече напрежение от нас, но нито аз, нито Тими бяхме готови да си го признаем. Чувствахме само собственото си страдание. Бяхме си продали емпатията на търг, още когато поехме работата. Останали ни бяха само гордост, решителност и лоялност.

Горе-долу по това време започнах да гълтам хидроксикът.

Хидроксикът — хапче за отслабване, което потискаше апетита и инжектира енергия като през спринцовка — ми помагаше да се фокусирам върху нещата пред мен. Беше удобно: можех да гълтам хаповете където си поискам и когато си поискам — имаше ги във всяка по-голяма аптека. Препоръчаната доза беше не повече от шест хапчета за период от двадесет и четири часа.

Оттам започнах.

Енергията ми бе нужна, защото не смогвах. Животът на ченгето под прикритие не е никак лежерен. Всяка сутрин ставах в седем и преглеждах бележките от предната нощ или пък преписвах разговори от аудио устройствата си. В тези записки нямаше място за обобщения или минаване на материала по диагонал. След това отчитах разходите си до последното пени. Помнех всичко — питиета, бензин, цигари, кафе, храна, наркотици, оръжия, членски вноски — всичко. След това се свързвах със заподозрените — от които някои спяха в хола ми, докато аз си вършех сутрешната работа зад заключената врата на спалнята си — и уговарях срещите и сделките за деня или седмицата. После звънях на Слатс и минавахме всичко отново. След това се срещах с агент от екипа, за да обменим бележки и доказателства. После започвах да обикалям, да се виждам с момчетата, да посещавам местата — само да си в полезрението на тия хора си е работа само по себе си. После правех уредените срещи, сделките си, наглеждах момчетата, разговарях. Някои дни карах от Финикс до Булхед и обратно, други дни просто навъртах двестатина километра, карайки в кръг около Финикс. През цялото време се чувах не само със Слатс, но и с Лошия Боб, Смити, Джоби или който там беше фокус на разследването в конкретния момент. Докато приказвахме глупости с момчетата, умът ми постоянно работеше на високи обороти, мислех нови схеми, нови начини да си спечеля репутация. Слънцето залязваше, жегата се разсейваше и идваше нощта. Излизах и въпреки пиенето се опитвах да остана достатъчно трезв, за да защитавам себе си, Джей Джей, Тими или Татенцето, ако някой от нас бъде разкрит. Стресът от това да си в почти постоянна смъртна опасност е нещо, което сме обучени да търпим, но излагането на нещо подобно ежедневно може да изпържи нервите на всекиго. Прибирах се, прекръствах се, пушех цигари, пиех кафе, пишех бележки и после се опитвах да поспя няколко часа преди да започна наново на следващия ден.

Не бе случайност, че започнах с хидроксикът след спора ми със Слатс. Бях пренатоварен, но трябваше да продължавам — отдадеността ми, егото ми и хъсът ми не ми позволяваха да се отказвам. Семейството ми започваше да ме мрази — ако вече не ме мразеха — Слатс не ме оставяше на мира, Хелс Ейнджълс — още по-малко, а и бях отговорен за безопасността на хората си. Беше като в онзи филм, „Денят на мармота“, където онзи пич преживяваше един и същи ден отново и отново, само че за разлика от него, ако откриеха какъв съм и ме убиеха, нямаше да има връщане назад и повторение. Хидроксикът ми даваше енергия отвъд трите големи кафета от Старбъкс, двете кутии Марлборо лайтс и половин дузината ред-булове, които поглъщах ежедневно. Знаех, че хаповете не са нещо добро за мен — нищо в навиците ми тогава не бе добро за мен, — и знаех, че с тях приличам на наркоман, но не ми пукаше.

През март ги започнах и заради висящия ни статут сред мотористите. Забраната на Лошия Боб да не носим кътовете си ме караше да се чувствам несигурен. Трябваше да сторя нещо, с което да се усетя отново закотвен към историята си, затова реших да покрия ръцете си с татуировки. Отдавна исках да го сторя, а и знаех, че това ще ми спечели убедителност, защото повечето ченгета нямаха нагласата да се татуират по подобие на затворници.

От няколко месеца наблюдавах работата на Робърт „Мак“ Маккей в тюсонското му студио, Черната Роза. Мак беше много талантлив и знаех, че ще свърши добра работа с мен. Бяхме започнали да обсъждаме моите „ръкави“ татуировки, когато бях срещнал момчетата от Скъл вали в Прескот. Не му казах колко ще съм на далавера — понеже щеше да се води служебен разход, сметките щяха да отидат у Слатс. Казах му, че искам ръцете ми да изобразяват доброто и злото, понеже не съм нито едно от двете. На Мак това му хареса.

Вече имах много татуировки — Св. Михаил на едното рамо, четири сплетени жици бодлива тел на другото, в памет на четиримата агенти на БАТО, загинали при атаката над сектата „Клон Давидов“ в Уако през 1993 г. През раменете ми като мост минаваше думата „Джейбърд“. Татуировките бяха смели, но нищо драматично.

Да си правиш татуировка е странна работа. Винаги изобразява нещо актуално за теб — умира приятел, ражда се дете, получаваш някакво мистично прозрение за живота. И решаваш да се нарисуваш. Докато го правиш, си мислиш, че отбелязваш нещо за себе си, което никога няма да се промени. Мислиш си — ще си остана млад завинаги, ще обичам децата си повече от всичко, ще почитам мъртвите. Истината е, че татуировката може да остава, но човекът под нея се променя.

Например, имах датите на смъртта на всеки от агентите на БАТО заедно с бодливата тел. Но трябваше да ги покрия, защото се боях, че някой — най-вече Скот Варвил от случая Ривърсайд — ще събере две и две и да попита защо съм решил да почета толкова печално известна дата от историята на БАТО. Преди да го сторя, попитах един от агентите, които бяха участвали в престрелките в Уако, какво да правя според него и той ми каза, че ако ми пречеха на уверената работа, убитите агенти определено биха искали да премахна имената им.

Така и направих и това за мен граничеше със светотатство.

Не се замислих особено, когато казах на Мак, че искам ръкавите ми да олицетворяват доброто и злото. Знаех, че дълбоко в себе си съм добър, но че за да оцелявам и да си върша работата добре, трябва да изглеждам зъл. Само че не признах, нито дори пред себе си, че започвах да се поддавам на по-мрачните си импулси. От месеци приглушавах гласа на доброто у себе си. Колкото и иронично да звучи, бях приел у себе си злото, за да мога да го победя.

Аз бях Пилето. Аз бях Джей Добинс. Бях добър. Бях зъл. Бях всичко и нищо от това.

Така. И на двете ръце получих черепи и пламъци и демони, смесени с цветя, облаци и ангели. Подобно на пръстените на всеки пръст, обеците на всяко ухо и гривните на всяка китка, всички тези талисмани се неутрализираха взаимно. Аз бях везната, а те бяха тежестите от двете страни. Вечерите размишлявах как с тези неща по тялото си ще запазя баланса в ума си. Това обаче бяха само приказки. Нямаше как да не съм по-ненаред.

Но Мак беше много добър. Час работехме по едната ръка, час по другата. Джей Джей стоеше в тъмната стаичка и звънеше телефони. Приказваше по работа с Кейси, Татенцето или Тими. Понякога Лидия звънеше, за да проверява какво се случва. Проведохме многобройни кодирани разговори със Слатс, докато иглата на Мак жужеше под ярката светлина на лампата му.

Мак ме разпитва дълго за работата ми със събирането на пари. Казах му, че е доста лесна. Искаше да знае дали ступвах много хора. Казах му нещо максимално близо до истината — че рядко ми се е налагало (по-скоро никога, понеже никога не бях събирал пари от никого). Казах, че в повечето случаи ми стига да се покажа с бухалка, с няколко патлака и с шапката ми с надпис „Сериен убиец“. Искаше да знае колко си докарвам. Казах му, че зависи, но обикновено десет процента. Споделих му, че най-много съм си докарвал петдесет бона. Верно ли, попита ме той. Казах му, верно, а ако не се брои пътят, никога не ми е отнемало повече от двадесетина минути.

Мак каза, че би искал да ми помага, ако някога имам нужда. Казах му, че ще го имам предвид, но с Тими и Татенцето вече бях добре осигурен.

Мак също искаше да знае каква е тая история със Солос. Забраната на Лошия Боб беше гореща тема. Също така — неприятна. Контролът, който Ейнджълс бяха упражнили с тази забрана, беше добър за случая — щеше да укрепи обвиненията по РИКО, — но беше ужасно чувство да се носиш по вятъра така.

А вятърът беше шумен и се промъкваше навсякъде. През целия март отговаряхме постоянно на обаждания от Смити, Денис, Джоби, Дъг Дам, Кал Казиното, Дан Данца и кого ли още не. Питаха ни все същото — какво става с тоя наш клуб. Въпросите на момчетата издаваха по-скоро любопитство, отколкото обвинение. Искаха да знаят защо мексиканските Солос така ни подкосиха. Казахме им истината: не знаем, заели сме се с въпроса. Но най-вече стискахме палци. Не бяхме сигурни дали на Лошия Боб ще му стигат доказателствата, които бяхме му дали, но предвид обажданията му до Джоуни, президентът във Финикс, нещата изглеждаха окуражаващи. Ако обаче Лошия Боб или Джоуни бяха останали недоволни, случаят като нищо щеше да приключи. В случай, че това се случеше, неколцина агенти се заеха да изготвят показания за задържане под гаранция.

При все притесненията ни, случаят продължи. След заплахата от Чико, затворихме дома-прикритие на Ромли роуд и си взехме къща с четири спални на Керъл стрийт — с басейн и всичко останало — в тих квартал, на ръба на територията, контролирана от Кейв Крийк. Стана ми хубаво да заживея отново в покрайнините, в средностатистическа къща. Джей Добинс още живееше някъде в мен.

Говорих с Боб на шести март. Той каза, че са обсъдили нещата с Джоуни и че е убеден. Попитах го мога ли отново да си сложа къта, а той отвърна:

— Вие сте окей, Пиле. Сложете си дрехите. Но онези Солос никак не ме радват. Писва ми да се занимавам с вашите глупости. Не се застъпих за вас, за да съм ви бавачка. Това не е краят.

Той не каза нищо повече, но предположих какво следва.

Щяха да ни бутнат.

На сутринта на седми срещнахме Джоби в Кингсмън, на отбивката за камиони Железния тиган, за да обсъдим бъдещето ни като Ейнджълс.

Седяхме на масичка до прозореца, а навън камионите ревяха мощно. Беше предобед, но слънцето прежуряше и покриваше тънките слоеве облаци с ослепителна патина. Тими и аз седяхме срещу Джоби, Джей Джей пък се бе намърдала между него и Татенцето. Джоби си поръча яйца, наденица, сухар и кафе. Останалите си поръчахме гофрети. Джоби ни попита каква е тая работа с гофретите. Джей Джей го попита, че какво не им е наред? Всички се засмяхме.

Пристигнаха кафетата. Джоби заговори бързо. Покриваше теми като самолет с пестициди — нива. Лафлин: страхуваше се, че скоро ще го арестуват; бил наръгал някакви там; бил направи изкуствено дишане на паднал Ейнджъл на име Фестър и не могъл да го съживи, а под тялото му скрил пистолет; можело да замине за Мексико, ако нещата със закона не потръгнели добре; очаквал да умре в нощта на схватката с Монголите.

— Не мислех, че ще се излезем живи оттам. Може би затова спечелихме. Влязохме с нагласата, че ще ни превъзхождат петкратно, че всички сме мъртви. Затова не се страхувахме, разбираш ли? — Той млъкна. Поклати глава.

Пристигна храната и се заехме с нея. Джоби продължи със Солос. Повтори всичко казано на Свети Валентин, как трябвало да отидем в Скъл вали, как ще ни дадат свобода да си вършим работата, как сме готови. Каза, че възнамерява да ни направи официална оферта за прехвърляне, когато се върне от петдесет и петгодишнината в Берду следващата седмица. Нищо ново. Новото бяха думите му, че нашето членство ще е жизненоважно за укрепване на властта на Ейнджълс в района между Булхед, Вегас и Сан Бернардино, Калифорния. Джоби ни подсказа, че сме им нужни. Това ме окрили. Можех да го използвам, за да преговарям не само с Джоби и ХЕ, а и със Слатс и неговите шефове.

Закуската приключи. Опитах се да платя сметката, но Джоби настоя да е той. Бяхме си направо на любовна среща, еба ти.

Джоби и аз тръгнахме рамо до рамо през паркинга. Попита ме дали имам стикери. Помислих, че пита за червено-бели. Започнах да му напомням, че не нося стикери на чужди клубове, но той ме прекъсна.

— Не. Не от нашите. Имаш ли някои на Солос?

Казах:

— Татенцето май има.

Той попита него. Когато стигнахме до моторите, Татенцето се разрови из дисагите си и намери три-четири, на които пишеше „Подкрепете местния клон на своите Соло Анхелес“. Джоби взе един и отиде при мотора си, разлепи стикера и го залепи на резервоара си, приглади го с длан. Обърна се и ни погледна. Джей Джей се подпираше на хълбока ми, а аз я бях прегърнал през раменете. Тими и Татенцето обкрачиха моторите си. Сигурно сме имали вид на бандата на Сталоун от „Господарите на Флатбуш“. Не можехме да повярваме какво виждаме. Възможно е това да е бил първият път, когато някой член на ХЕ е поставил знак на друг клуб на мотора си. Въобще. И този друг клуб беше нашият.

Джоби знаеше какво прави.

— Не ми пука, Пиле. Тими, Татенце, Джей Джей. — Гледаше всеки от нас в очите, докато изричаше името му. Тировете ръмжаха. — Не ми пука. Вие ме уважавате, а аз ви подкрепям.

Откъснах се от Джей Джей и прегърнах братски Джоби.

— Мерси — казах в ухото му.

Той поклати глава едва доловимо.

— Няма защо. Вие сте мои братя. Ще говорим пак, когато се върна от купона за петдесет и пет годишнината.