Джей Добинс, Нилс Джонсън-Шелтън
No Angels (18) (Изтерзаният ми поход към вътрешния кръг на Хелс Ейнджълс)

Сбогом, Карлос

Септември 2002 г.

Е, скапана работа. Знаехме, че Карлос е под наем, но бяхме сигурни, че ранните ни успехи ще убедят повече от всичко друго нашите специални агенти, че той ни е нужен. Не стана. Връщаше се у дома и това не му харесваше. На никого от нас не му харесваше.

Бяхме сигурни, че са ни преебали както понякога разни шефове в БАТО преебават агентите на улицата: местеха Карлос, само защото някой задник имаше властта да го стори.

Истината, оказа се, не бе много различна. Слатс, понеже бе работил в Маями, беше в добри отношения със специалния агент начело там. Но нашият асистент-специален агент не беше. Той написал молбата на Слатс за продължаване на партньорството между Карлос и нашите хора в някакъв груб имейл, който не се понравил на тамошния специален агент начело. Не само че молбата ни била отхвърлена, ами и връщането на Карлос било ускорено за 1 октомври 2002 г.

Предстоящото му напускане веднага създаде проблем — как да го разкараме от случая без да изглежда прибързано или непасващо си с образа му?

Екипът седна за една брейнсторминг сесия. Карлос можеше да е паднал от мотора си — всички знаеха, че не го бива особено, точно като мен, — но да го сложим в болница щеше да изисква сума ти грим и усилия и едва ли щеше да оправдае отсъствието му от Аризона. Можехме да го арестуваме, но не измислихме как да го сторим без да арестуваме и останалите Солос. Можехме да кажем, че важните Солос от централния клон са решили да го преместят в Тихуана, но понеже вече знаехме, че съществуват неясни канали на комуникация между тях и останалия моторджийски свят, това би било твърде рисковано.

Няколко дни бяхме в задънена улица.

За да се разсеем, с Карлос решихме да изпълним задачата с онзи Портър, която Смити ни беше възложил.

Слатс предложи да го направим на работното му място, за да сме на открито и да има минимален риск нещата да се скапят, което не можехме да си позволим. Като агент под прикритие трябва да правиш всичко възможно да контролираш ситуацията, докато създаваш на тези отсреща впечатлението, че те я контролират.

Решихме да се покажем няколко човека. Така щяхме да сме още по-впечатляващи. Взехме двама от агентите от разширения екип: Никълъс „Буда“ Сусурас, чиито гънки на врата приличаха на самуни бял хляб, и Крис „Елвис“ Хофман, огромен мъжага от полицията в Темп.

Портър работеше в компания, занимаваща се със строене на домове. Когато го приближихме, той извади чука от колана си с инструменти и го завъртя, така че острата част да е първа при сблъсъка с нечий череп. Смелчага.

Всички носехме оръжия открито, а Карлос носеше моята бейзболна бухалка.

Портър и аз говорихме. Той повтори каквото ми бе казал Смити, както и че проблемът опирал до съда. Не разбираше защо трябва да дава пари, които строго погледнато още не дължеше. Също така нарече жената, за която уж му искахме пари, „Лудата Каръл“. Беше спокоен и корав, особено предвид че доколкото му беше известно, се опитваше да си спести пребиване или нещо по-лошо. Реших да му повярвам и казах, че ще се обадя на шефа си, за да разбера дали да го посещаваме отново, или не. Той каза, че разбира, благодари ми и даже се ръкувахме. Ако можех, щях да го черпя бира.

По-късно същата вечер се обадих на Смити от убежището ни на Верано съркъл и му предадох думите на Портър, както и че не се е посрал. Казах, че му вярвам и го оставихме на мира. Казах му, че мога да отида да посетя Портър отново, ако иска. Той ми отвърна:

— Не, вярвам ти, Пиле. Оная Каръл и бездруго е ненормална стара пръдня.

Никога повече не чухме нищо за Портър, но думите на Смити ехтяха в главата ми:

— Вярвам ти, Пиле.

На следващата сутрин Слатс седеше с чаша кафе и Аризона рипъблик в ръце и се натъкна на статия за някакъв озеленител от Финикс, който бил арестуван в Чикаго за контрабанда на наркотици. Фамилията му беше Хименес.

Доколкото Ейнджълс знаеха, фамилията на Карлос беше същата.

На 26 септември се уговорихме да се срещнем със Смити в бар Инферно, за да пием. Той седеше на бара с Лидия, когато Карлос, Тими и аз влязохме. Лидия беше отпуснала длан върху бедрото на Смити и очите й бяха големи като чинийки за чай. Казахме по едно здрасти. Тя се усмихна като момиченце, на което дават лимонови бонбони. Не знаеха какво щяхме да им кажем.

Смити рече:

— Какво става, момчета?

Посочи Денис, който играеше билярд. Денис вдигна в поздрав бутилката си бира. Настанихме се на бара и поръчахме по едно за всички там.

Карлос седеше до Тими, а Тими и аз — до Карлос. Смити ни пита кви ги вършим. Казах му, че аз и Тими сме били по работа във Вегас и че сме излезли бая на зелено от нея. Тими допълни, че за двамина, които изглеждат като нас, събиранията на пари били твърде лесни. Карлос само си зяпаше питието. Аз продължих:

— Срещнах една девойка, дето иска да й върша малко работа. — Това беше така. По време на операция Ривърсайд се бях натъкнал на една жена, която искаше да убия съпруга й. Явно я биел и й смъркал кокаина, а тя се уморила от него. — Най-добрият й приятел е част от върховното жури по случая Лафлин и аз говорих с нея. Той ми даде един списък с имена и се натъкнахме на твоето.

И това беше вярно, донякъде. Наистина бях срещнал този мъж и наистина той бе най-добрият приятел на жената, която ми бе поръчала убийството. Само че не ми беше казал нищо.

— И? — нетърпеливо рече Лидия. Върховното жури се бавеше безбожно. Имаше десетки свидетели, а недоброто качество на записите от камерите ги правеше труден материал за работа. Случаят уж беше много ясен, но прокурорите също се мотаеха с призовките. Искаха подплатени отвсякъде федерални дела преди да се стигне до съд. Също така искаха да видят с какво нашето разследване може да допълни папките им. По това време нито един от Ейнджълс не бе обвинен. Всички, участвали в мелето, чакаха да падне и другата обувка, да се появят шерифи пред домовете им със заповеди за арест и пушки. Отвърнах:

— Еми, това е. Имаше само имена, нищо повече. Спомена Пийт от Дего и още двама, Калвин Шейфър и Джордж Уолтърс. — Като федерален агент знаех това, но се престорих, че са ми го подшушнали тайно.

Смити каза:

— Шейфър е Кал Казиното. Той застреля някои от ония кучки, Монголите. Джордж е Джоби. Мършав. С осемдесетарска прическа.

Помнех го от Фламинго. Заека Куики.

— Е, казах му да се добере до каквото може за теб и Пийт. Може да му кажа да се ослушва и за другите, ако искаш.

— Да. Направи го.

— Какво мислиш, скъпи? — попита съпруга си Лидия.

— Мисля, че ако ония копелета ме заклещят с нещо по РИКО, с теб ще се местим.

Още забил поглед в бирата си, Карлос попита:

— Накъде? — За пръв път проговаряше откак бяхме пристигнали.

Лидия обяви:

— Бразилия! — Все едно вече си беше взела билет. След толкова много години в Булхед, имаше всяко право на това, помислих си.

Смити ме погледна и каза:

— Ще ми трябва малко помощ от връзките ти в Мексико, за да го случим. — После се обърна към Карлос и го пита: — Какво ти има, Лос? Ей, Карлос, слушаш ли ме?

— Какво викаш, Смит? — попита разсеяно Карлос.

— Какво ти има, бе, човек?

— Чете ли Рипъблик вчера?

— Не. И утре няма да го чета. — Лидия се изхили.

— Е, там писаха едно нещо за един мой братовчед. Прибрали го преди няколко дни.

— Без майтап?

— Без. — Карлос хвърли изрезката на бара.

Смити я прегледа.

— Съжалявам да го чуя, Карлос. Много съжалявам.

— Няма значение. Беше лайнар. Но беше се забъркал с едни неща, за които му помагах от време на време. — Карлос се престори, че сменя темата. — Бразилия, а?

— Да. — Смити не захапа. Не го и искахме. — За какво приказваш?

Аз се показах зад гърба на Карлос и казах:

— Губим го, Смит.

— Какво? — Смити почти се изправи в пълен ръст на седалката си. Лидия хлъцна. Денис погледна към нас. Малко завиждах. Смити и Лидия наистина обичаха Карлос. Не мислех, че ще реагират толкова бурно, ако аз си заминавах.

Карлос каза:

— Да. Не мога да остана тук повече, Смити. Ченгетата ще ме търсят — просто въпроси, ама все пак… Ще има жега. Ако остана, ще поставя в опасност братята си Солос. И вас също, момчета. Не мога.

— О, миличък — въздъхна Лидия.

Смити не се усмихваше. Седна си обратно. Гаврътна наведнъж поръчаното уиски и поиска още едно. Сложи ръка на рамото на Карлос.

— Така стоят нещата, значи така трябва да сториш. Ще кажа на другите.

— Мерси, Смити — казах аз.

— Да, мерси, Смит — повтори Карлос. — Ще се връщам, когато мога.

— Прави го — сериозно рече Смити. — Не се колебай.

Но Карлос нямаше да се върне.