Джей Добинс, Нилс Джонсън-Шелтън
No Angels (32) (Изтерзаният ми поход към вътрешния кръг на Хелс Ейнджълс)

Виж, госпожо!

Не че не ме ебе какво ми приказваш, обаче въобще не ме ебе какво ми приказваш.

Март 2003 г.

Не свърши до там. Алберто, онзи Соло с мръсната уста, приказваше в ухото на Гай Кастилион, президентът за Сан Диего, когото го разследваше Бюрото по наркотиците. (Доказателствата срещу него по-късно го принудиха да се признае за виновен по собствените си РИКО-обвинения.) Алберто продължи да мрънка, че не сме правомерни, че не идваме достатъчно често в Тихуана, че се преструваме на членове, че Руди Креймър е миризливо говно и че така и не сме донесли на Сузуки неговия Харли Еволюшън Спортстър. Гай предал това на Боб, Джоби и Смити, които му лавнали в отговор, че всичко ни е наред, че собственият ни клуб ни изоставя и че Соло Анхелес нищо не струват като организация. Джоби също понесъл какви ли не упреци за стикера на мотора си, но ги удържал и не се отказал от нас. Казал им да почакат и когато ни срещнат, щели да разберат.

Видях се с Боб отново към края на март, насред негово тридневно изстъпление с метамфетамини. Приличаше на мокър парцал, по който е текъл ток. Бари Гиб бе мъртъв. Боб ми каза, че тая разправия покрай Соло Анхелес е съсипала празненството на Ейнджълс. Писнало му беше. Каза ми:

— Трябва да сляза в Тихуана и да пратя оня педераст Алберто в Тихия океан.

Той ми каза съвсем официално, че това е краят. От двадесет и първи април 2003 г. никой Соло нямало да бъде допуснат в Аризона.

— Дори да преминава — изръмжа той и продължи: — Пиле, трябва да спреш да увърташ и да кажеш какви са ти намеренията. — Все едно се женех за любимата му дъщеря.

Горе-долу така стояха нещата, всъщност.

Странно, но гневът и объркването, които Боб и Джоби чувстваха към Соло Анхелес в Тихуана така и не се прехвърлиха към нас. Тревогите около легитимността ни окончателно разрешиха проблемите с прикритието ни. Хелс Ейнджълс бяха получили идеалната възможност да ни разпитат, да ни разгледат добре и да разберат дали сме това, за което се представяме. Бяха чули истината за нас и решиха, че са нагли лъжи и клевети. Чувствах, че са си свършили работата — по онова време знаехме, че са направили поне три независими проверки на историята ни — и чувстваха, че ни познават. А Боб ми каза:

— Подкрепям те напълно, но ми писнаха тия глупости.

Но новопридобитата ни сигурност не ни успокои особено. Всъщност, март ни бе най-нервният месец след август. Нещата се сведоха до това да продължим в непознати води или да приключим всичко преди да е приключило от само себе си.

Стигнахме до неизречено съгласие да продължим. Твърде много бяхме вложили, за да оставим нещата недовършени, само защото Ейнджълс, без да знаят, ни притискаха да действаме. Аз не исках да приключи, защото възможността пред нас беше твърде важна. Слатс не искаше, защото отказваше да се поддаде на слуховете из света на мотористите.

Продължихме играта.

Мак довърши „ръкавите“ ми. Една сутрин по средата на март, докато той привършваше с последните неща, Джей Джей ми се обади. Каза, че е с някакъв тип в местния бар за бързо хранене и закусва. Казах й да го държи там и че идвам сега. Затворих и казах на Мак:

— Искаш ли да изкараш малко пари? Джей Джей е хванала един, от който се опитва да взема пари.

Той остави марлята и иглата си и отвърна:

— Естествено, мамка му.

Мак си свали къта, защото знаеше, че не може да го носи на нещо такова без разрешението на клуба си. Излязохме и Мак заключи студиото.

Докато се качвахме на моторите, аз огледах ръцете си. Бяха черни от мастило, червени около местата, където бе работил току-що с иглата. Лъщяха от тънък слой вазелин. Изглеждаха страхотно. Принадлежаха ми. Принадлежаха ми повече, отколкото преди преобразяването им с мастило.

Отидохме до закусвалнята на Грант роуд. Паркирахме моторите си и се промъкнахме към входа. Мак попита какво да прави, как да се държи, ами ако трябва да бием онзи? Казах му да остане безмълвен, да прави каквото правя аз и да ми помага, ако има нужда. Каза, че няма проблем.

Джей Джей седеше до двадесет и няколко годишен бял мъж на една масичка до прозореца. Тя носеше черен потник и дънки, а онзи — бял анцуг със зелени кантове и слънчеви очила с жълти стъкла. Ние ги приближихме и застанахме над тях със скръстени ръце. Казах:

— Премести се там, скъпа — като посочих другия край на пейката. Онзи само промълви:

— Мамка му.

Седнах до него. Мак седна до Джей Джей. Мак отривисто започна да го тормози с поглед. Джей Джей зяпна масата, в ролята на тъпата мацка, озовала се не където трябва, не когато трябва.

Посочих храната на онзи и го питах:

— Това ще го ядеш ли? — Взех му вилицата от ръката.

— Ядях го — каза той.

— Вече не. — Поиграх си с малко с храната в чинията и се пресегнах през него, взех му кафето и го изпих на една глътка. — Знаеш ли кой съм?

— Имам доста добра идея.

— Добре. Само да ти кажа, че днес си късметлия. — Той изсумтя. — Можеше да изпратят някого, който се представя с оловна тръба в коляното ти. — Посочих Мак с брадичка. Той бавно кимна. — Само че получи мен.

— Страхотно.

— Не се отваряй. — Натъпках устата си с картофени пръжки и измърморих: — Слушай, не приказвай. Ясно?

— Да.

— Добре. Виж колко добре се разбираме. Сега. Трябват ми шибаните пари.

Бях казал на Мак, че типът дължи двадесет и един бона на Големия Лу. Онзи каза, че няма такива пари в момента. Казах му, че се надявам да ги няма в момента — би било тъпо да се разкарва с такава пачка в джобовете. Попитах дали има чекова сметка. Той каза да. Значи имаш чекова книжка? Да. Колко имаш в сметката? Напомних му да не лъже. Той каза, че май около седемнадесет. Казах му, че това е чудесно начало, тръгнали сме в правилната посока. Казах му да започне като напише чек за седемнадесет, но да остави празно мястото за получател. Той каза окей и затършува в джоба си. Казах му да не движи тия ръце твърде бързо. Той ме послуша. Извади чековата си книжка. Чековете му бяха с китове. Фен на зелените. Докато пишеше, го попитах какво още има. Каза, около триста в брой и един пистолет, Зиг Зауер, деветмилиметров. Казах, че ще взема и двете. Наредих му да си държи ръцете на масата и да ми каже къде е оръжието. Отзад на кръста, каза той. Попитах го дали има разрешително за скрито носене на оръжие. Той каза, ъ, не. Казах му, по-спокойно, аз какво, да не съм ченге? Той се засмя нервно. Взех му патлака и го прибрах в якето си. Напомних му за парите в брой. Той извади портфейла си, а оттам — малка пачка. Преброих парите набързо — 314 долара. Оставих на масата двадесетачка за храната, кимнах на Мак и станах.

— И вие двамата. Хайде. — Изправиха се. Излязохме.

Онзи смяташе, че Джей Джей ще тръгне с него, но докато вървяхме през паркинга, тя ме хвана под ръка. Когато типът видя това, се спря. Мак и аз се качихме на моторите, а Джей Джей — зад мен и ме прегърна здраво през кръста. Каза на онзи:

— Ще се видим после, грахче. — Потеглихме и го оставихме да размишлява.

Обратно в Черната роза, дадох на Мак двеста кинта. Казах:

— Видя ли? Десет минути, двеста долара. Ей толкова е лесно да вадиш пари с мен.

Той се усмихна, поклати глава и каза:

— Мерси.

— Няма проблем. Аз ти благодаря. Ще се видим скоро.

— Добре звучи.

Джей Джей и аз си тръгнахме към Финикс.

 

 

Жертвата на рекета беше специалният агент на БАТО Ерик „Видрата“ Рътланд. Представи се перфектно.

Аз и Джей Джей прекарахме нощта във Финикс. Беше почивка. Тими и Татенцето си бяха по истинските домове. Тя ме попита дали искам да отидем да пием.

— Писнало ми от барове.

— Да, и аз.

— Еми, да правим нещо тогава.

Опитахме се да измислим къде няма никакъв шанс да се покаже някой от ХЕ, но въображенията ни бяха сдали багажа. Не ми се ходеше на кино, на Джей Джей не й се вечеряше навън — трябваше да изпуснем малко пара, а не да отидем на някакво жалко подобие на среща, в чийто край нямаше как да се случи нищо. Накрая я попитах дали играе голф.

— Два-три пъти съм играла. Ама не съвсем.

— Да ударим по някоя топка?

— Защо не. Да.

Отидохме в полигона в Скотсдейл. Беше ме излъгала — имаше страхотен замах. Ударихме по стотина топки, пихме бири и си прекарахме добре.

Гуен се обади някъде по средата и искаше да разбере ще се прибирам ли. Казах утре. Напомни ми, че имаме да ходим на барбекю, в дома на стари приятели. Казах, че не съм забравил и че ще успея да стигна.

Бях забравил.

Затворих. Джей Джей се подпираше на един стик седми номер и пиеше бира от кафява бутилка. Погледна ме в очите.

— Гуен ли беше?

— Да.

— Добре ли я кара?

— Едва ли. Писнало й е да не съм наоколо. — Приготвих поредната топка. Защо да обяснявам своя разпадащ се брак с жената, с която се правех, че спя? Дължах на Джей Джей лоялност, лидерство, приятелство и закрила — не обяснения.

— Значи утре сме към Тюсон?

— Да. — Ударих топката. Падна точно преди маркера за 250 метра и се търкулна до около 270-ия.

— Ами хубаво. Аз ще поостана тук. Ще видя дали на Тими му се ходи на кино или нещо такова. — Сигурно щеше да иска. Тими също беше развил менторско приятелство с Джей Джей и двамата също прекарваха време заедно.

Тя остави бирата на земята и удари своята топка. С номер седем, успя да я прати на около 150 метра.

Тя се засмя.

— Леле, Джей. Само чакай жена ти да опита от тия твои ръце.

 

 

Приятелите ни знаеха, че съм полицай, но не знаеха точно какъв. Повечето мислеха, че работя дълго като част от Отдела по наркотиците или по някое убийство. Не се сещам и за един, който да е знаел, че от петнадесет години съм агент под прикритие. Това създаваше леко семейно напрежение. И аз, и Гуен отговаряхме с полуистини и увъртане на въпросите за работата ми. Събирах информация за схема с наркотици, преследвах нелегални оръжия, помагах на разследване върху междущатски трафик. Бях зает. Без подробности. Без приказки как са ме застрелвали, за хората, които разследвам, за това как десетки пъти съм се гледал с дулото на пистолет. Гордостта ми от подобни неща беше нещо лично — или по-скоро нещо, което споделях с тези като себе си.

Тази неохота не ме затормозяваше — живеех в свят на полицаи. Можех да стоя до машината за вода и да приказвам, докато ми се схване езика. Редовно проверявах умственото си здраве с помощта на психолози от БАТО, на стари колеги и приятели като Крис Бейлес. Имах къде да споделям.

На Гуен това й бе по-трудно. В някакъв смисъл, тя също трябваше да живее под прикритие. Не можеше да споделя какъв е съпругът й, защото това можеше да компрометира мен или моите партньори. Близките ни семейни приятели бяха свикнали да не слушат много за мен. Така трябваше да бъде и така ми харесваше.

Обикновено бе най-лесно, ако просто не я поставях в позицията да трябва да лъже. С годините свикнах да й казвам все по-малко за работата си. Имаше неща, които никога нямаше да научи или да й се наложи да знае. Усещах, че няма какво да спечелим, ако тя вникне по-дълбоко в сложностите на съществуването ми. Това, разбира се, не беше вярно. Макар и да не бях загубил доверието й, бях загубил една близост, която някога бяхме имали. Ако й бях разказвал за работата си, може би нямаше да се чувства много по-добре или по-спокойна, но щеше да запази тази близост.

Колкото до татуировките, от години бях приказвал на Гуен за „ръкавите“ — преди много време тя дори нарисува цветята, които Мак сложи на ръцете ми над лактите. Харесваше й какво казват татуировките ми за мен — че не съм просто поредният съпруг от предградията. Тя разбираше защо искам да си направя тези татуировки, но не разбираше защо искам да изглеждам като гангстер. Казвах й, че не би изглеждало твърде тежкарско, ако се изрисувам с Йосемайт Сам, Тасманийския дявол и зайци. Знаех, че тя няма това предвид, но предпочитах да мисля така. Харесваше ми затворническият стил. Що се отнасяше до татуировки, май че не бях по-различен от хората, които преследвах.

Гуен не се изненада, когато й се показах изрисуван, но малко се разочарова.

— И сега какво, просто още един моторист? — Бяхме в спалнята си и се готвехме да ходим на барбекюто. Бях уморен, но събирах сили, пиех Ред бул.

Сръчках я в ребрата и казах:

— Майтапиш ли ме? Знаеш, че не обичам да карам мотори.

— Не е смешно.

— Мисля, че е.

Тя не каза нищо. Отиде в спалнята. Аз седях на леглото и шавах неспокойно за цигара. Когато излезе, изглеждаше страхотно. Тя посочи татуировките ми и попита:

— Тя какво мисли за тях? Сигурно много си пада по тях, а?

— Коя „тя“?

— Жената, с която работиш. Джена.

— Дори няма да…

— Знам какво става, Джей.

— Джи, нищо не става. Дори да исках, а не искам, не бих имал ебаната енергия.

— Не би имал енергията за ебане, имаш предвид? — Аз въздъхнах, може й да съм завъртял очи отчаяно. Гуен повтори: — Не, не би имал, — и се върна в банята.

Това не бе нещо ново. Гуен пускаше нишани вече няколко седмици. Не ги бях удостоил с отговори. Момчетата от екипа също бяха започнали да ни сочат с Джей Джей и да ме ръчкат в ребрата, когато тя не бе наоколо. Казах им истината, че и така съм на ръба на силите си. Казвах:

— Пич, дори да можех да го вдигна, а не мога, — вероятно заради хидроксикътовия си навик, — не бих имал енергията да го използвам.

Сега обаче Гуен за пръв път го споменаваше открито. Опитах се да загърбя темата. Когато пак излезе от банята, аз й казах:

— Виж, ако ще си по-доволна, ще нося риза с дълги ръкави, окей?

— Както и да е, Джей.

Да, както и да е.

Смених я в банята и извадих четири хидроксикъта от чифт дънки, метнати на стойката за хавлии. Глътнах ги с малко Ред бул.

Партито беше недалеч от дома ни. Семейството имаше син на възрастта на Джак, с когото играеше в Малката лига. Бащата притежаваше строителна фирма, а майката беше представител на аптекарски продукти. Имаха още едно момче, няколко години по-голямо от Джак. Когато успеехме да стигнем до църквата, ги намирахме там. Бяха добро семейство.

Качихме се в колата. Караше Гуен. Не продумахме. Не бях в настроение за немоторджийско парти. Не исках да приказвам за спорт, ипотеки, пристройки, хлапета или ваканционни планове, каквито нямах никакви. Не исках да се успокоявам или отпускам. Исках гърнето ми да къкри. Докато карахме през великолепната тюсонска привечер, под небе, изпъстрено с ивици розово, лилаво, синьо и зелено, все повече се напрягах. Коленете ми притреперваха. Исках цигара, но знаех, че не мога да пуша около Гуен. Нямах как да изпусна парата — полуофициално бизнес-парти в предградията не се сравнява с клубна къща на Хелс Ейнджълс. Умът ми все мърдаше към мястото, което насила бях освободил от вниманието си.

Случаят ме поглъщаше изцяло. Мислех какво да кажа на Слатс, как да му продам идеята за членство в ХЕ, как някои от колегите ми бяха казали на ухо, че според тях идеята е много добра. Ядосвах се, когато го правеха. Казвах:

— Супер, но не ми го казвай лично. Аз знам, че е добра идея. Надигни глава и кажи на Слатс.

Гуен прекъсна мислите ми с безобиден въпрос.

— Ще искат да знаят какво мислиш за отбора на момчетата през този сезон.

— Какво? Какъв отбор?

— Бейзболния отбор.

— А. Този. Добре.

— Просто се постарай, окей?

— Добре. Ще се постарая.

Пристигнахме и влязохме. Все едно бях на коктейл на Луната. Някакъв тип ми даде питие и аз набързо го пресуших. Имаше вкус на маргарита без сол, но не бях сигурен. С Гуен се разделихме и аз открих бирата. Преди случая не ме биваше да пия, но вече бях в идеална форма. Лочех като професионалист и макар да ми се щеше да се напия до припадък, знаех, че не бива. Контролирах се.

Поиграх с някои от децата. Лесно беше. Играеха в басейна и все ме молеха да ги хвърля вътре. Оставих бирата и позапретнах ръкави. Започнах да ги мятам във водата, право в средата на басейна. Много им допадна. На мен също.

Домакинята на партито ме приближи, хванала две питиета, едното пълно, другото — полупразно. Подаде ми първото. Носеше розови памучни панталонки, отрязани под коленете, пухкав светлозелен пуловер и виснали тюркоазни обеци. Усмивката й крещеше: „домакиня“. Приех питието и изпих половината на един дъх. Погледна ръцете ми и аз притеснено свалих ръкавите до китките си. От месеци не се бях чувствал толкова на показ.

Не каза нищо за татуировките, но виждах, че й се ще. Попита ме как съм и дали момчетата ще направят добър отбор този сезон. Предположи колко е тежка напоследък работата ми, щом не ме е виждала изобщо. Не я попитах, но ми каза, че Гуен като че ли се държи. Моето участие в разговора бе минимално. Ако утвърдителните изръмжавания можеха да минат в тази обстановка, нямаше да ги пестя.

Обикновено не беше нито груба, нито невежа по отношение на ситуацията ми, но въпреки това продължи да ме разпитва. Може би просто я гризеше любопитството. Сигурно съм приличал на циркова атракция на това парти. Бях на градус и изпод дрехите ми се подаваха пресни татуировки. А и бях единственият гост с петнадесетсантиметрова козя брадичка тип тирбушон.

Можех да мисля само колко ми се ще да съм с момчетата. Не просто Тими, Татенцето и Джей Джей, но и Смити, Денис, Боб, Джоби — с когото и да е от тях. Не ги харесвах повече от тези хора, но около тях не се чувствах толкова шантаво.

Исках да кажа на тази изтупана мама от предградията:

— Виж, госпожо, не че не ме е ебе какво ми приказваш, обаче въобще не ме ебе какво ми приказваш. Ще се видим после.

Вместо това си стоях като истукан, зяпах й обеците и пиех алкохолния си лек.

Горчеше.