Клайв Къслър, Дърк Къслър
Залезът на полумесеца (4)

3.

Кацнаха на международното летище „Ататюрк“ в Истанбул точно преди да се смрачи. Докато рулираше между огромните боинги, малкият самолет приличаше на комар в пчелен кошер, но най-накрая стигна до свободно място на терминала и спря.

Пит беше сред последните пътници, които слязоха. Още щом влезе в облицования с плочки терминал, една висока привлекателна жена с жълтеникавокафява коса се хвърли към него.

— Най-после! — възкликна Лорън Смит. — Вече се притесних!

Пит я прегърна и я целуна, после каза:

— Имаше някакъв проблем с колесника и самолетът излетя със закъснение. Дълго ли чакаш?

— По-малко от час. — Тя сбърчи нос и облиза устните си. — Солен си.

— На път за летището с Ал намерихме едни корабни останки.

Тя го изгледа укорително.

— Нали винаги си казвал, че летенето и гмуркането не се връзват?

— Така е. Но този комар, с който дойдохме, не се издига на повече от триста метра, така че бях в пълна безопасност.

— Ако хванеш кесонна болест, докато сме в Истанбул, ще те убия — заплаши го тя и се притисна към него. — Останките интересни ли са?

— Да, така изглежда. — Вдигна раницата си и обясни: — Намерихме някои артефакти, които би трябвало да ни разкрият повече. Поканих доктор Рей Рупе от Истанбулския археологически музей да вечеряме заедно. Надявам се, че той може да хвърли повече светлина върху откритието.

Лорън се изправи на пръсти, взря се в зелените очи на Пит и се намръщи закачливо.

— Хубавото е, че още когато се омъжих за теб, знаех, че морето завинаги ще си остане твоя любовница.

— За щастие — той я прегърна с усмивка — сърцето ми е достатъчно голямо и за теб, и за морето.

Хвана я за ръка и я поведе през тълпата, доволен, че няма защо да се реди около лентите и да чака багаж.

Качиха се на такси и поеха към хотела си в централния истанбулски район Султанахмет. След бърз душ и смяна на дрехите взеха друго такси за кратко пътуване до тих квартал на десетина преки от хотела.

— Балъкчи Сабахатин — обяви шофьорът на таксито, щом спряха.

Пит помогна на Лорън да слезе на калдъръма. От другата страна на улицата беше ресторантът, разположен в живописна дървена къща от 1920-те години. Минаха между няколко маси отвън и влязоха в елегантен вестибюл. Един нисък набит мъж се изправи и тръгна към тях с протегната ръка.

— Дърк, радвам се, че можахте да намерите мястото. — И почти смаза ръката му в здраво ръкостискане. — Добре дошли в Истанбул.

— Благодаря, Рей, хубаво е, че те виждам отново. Запознай се с жена ми Лорън.

— За мен е удоволствие — отговори галантно Рупе, докато й стискаше ръката с поклон. — Надявам се, че ще простите на стария копач натрапването тази вечер, но утре сутринта заминавам на конференция по археология, така че това беше единствената възможност да обсъдим с вашия съпруг намереното от него.

— Не, не може да става дума за натрапване. Нещата, които Дърк вади от морското дъно, винаги са ме омайвали — отговори тя със смях. — Освен това ресторантът очевидно е много добър.

— Това е един от любимите ми ресторанти за морски дарове в града — каза Рупе.

Оберкелнерът ги поведе към няколкото трапезарии, разположени в бившия дом. Настаниха се на голяма маса, покрита с ленена покривка, до широк прозорец, който гледаше към задната градина.

— Доктор Рупе, може би ще ми препоръчате някои местни вкуснотии. За пръв път съм в Истанбул.

— Хайде да минем на „ти“. Тук предлагат отличен калкан и костур. Разбира се, аз не се отказвам и от кебапите. — Той се засмя и се поглади по шкембето.

След като си поръчаха, Лорън попита Рупе откога живее в Турция.

— Боже, вече повече от двайсет и пет години. Едно лято дойдох от Аризонския държавен университет да проведа летен семинар по подводна археология и останах. Край Кос открихме стар византийски търговски кораб, извадихме го — и оттогава не съм спирал да работя.

— Доктор Рупе е най-големият специалист по византийски и отомански старини в Източното Средиземноморие — обясни Пит. — За много от нашите проекти в този регион неговите познания се оказаха безценни.

— Подобно на твоя съпруг за мен корабните останки са голямата любов. След като заех шефското място за подводните проучвания в археологическия музей обаче започнах да разполагам с по-малко време за полева работа, отколкото би ми се искало.

— Бремето на управленеца — съгласи се Пит.

Келнерът донесе голямо плато с миди и ориз за ордьовър. И тримата побързаха да опитат дъхавото ястие.

— Може със сигурност да се каже, че работиш в смайващ град — отбеляза Лорън.

— Да, Истанбул наистина отговаря напълно на прякора си Цар на градовете. Роден от гърците, отгледан от римляните, възмъжал при отоманците. Неговото наследство от древни катедрали, джамии и дворци може да омае дори най-обръгналите историци. Обаче като място за живеене на дванайсет милиона души и той предлага предизвикателства.

— Чух, че политическият климат бил едно от тях.

— О, това ли е целта на идването ти, госпожо конгресменке? — попита Рупе с усмивка.

Лорън Смит се усмихна. Макар от години да беше член на Конгреса от щата Колорадо, тя не беше кой знае какво политическо животно според определението на Аристотел.

— Всъщност дойдох в Истанбул само за да се видя с моя опак съпруг. С делегация на Конгреса ходихме на обиколка в Южен Кавказ и реших на връщане да се отбия тук. Един служител на Държавния департамент спомена в самолета, че в Щатите нарастват страховете от засилващия се фундаментализъм в Турция.

— Прав е. Както знаеш, Турция е светска държава с деветдесет и пет процента мюсюлманско население. Повечето са сунити. Обаче под ръководството на мюфтията Батал, чието седалище е в Истанбул, започна да се разраства движението за фундаменталистки реформи. Не съм специалист по тези въпроси, така че не мога да ти кажа каква е неговата действителна популярност. Обаче, както и други държави по света, Турция изпитва икономически трудности, които създават недоволство и нетърпимост към статуквото. Трудните времена помагат на Батал. Напоследък човек може да го види навсякъде да отправя нападки срещу президента.

— Като оставим настрана объркването на западните й съюзници, обръщането на Турция към фундаментализма може да направи целия Близък изток още по-опасно място — отговори Лорън.

— Да, напълно си права. Към това трябва да добавим контролирания от шиитите Иран, който показва мускули в региона.

Поднесоха им вечерята. Лорън получи печен морски костур, а Рупе — печен на скара калкан. Пит си беше поръчал същото.

— Съжалявам, че развалих вечерята с политика, но при мен това е нещо като професионално заболяване — извини се Лорън. — Между другото, костурът е прекрасен.

— Нямам нищо против и съм сигурен, че Дърк е свикнал — успокои я Рупе. След това се обърна към стария си приятел. — Е, ще ми разкажеш ли за вашия проект в Егейско море?

— Проучваме местата с ниско съдържание на кислород в Източното Средиземноморие — отговори Пит между два залъка. — Министерството на околната среда на Турция ни насочи към известен брой места в Егея, където честият цъфтеж на водораслите е унищожил цялата морска фауна. Това е световен проблем, който сме виждали на много места.

— Зная, че се оказа голям проблем за залива Чесапийк, който е, така да се каже, в нашия заден двор — подхвърли Лорън.

— Да, през последните лета мъртвите зони в Чесапийк станаха много по-големи — съгласи се Пит.

— Причината в замърсяването ли е? — попита Рупе.

Пит кимна.

— Да. В повечето случаи мъртвите зони са близо до делтите на големи реки. Обикновено ниското съдържание на кислород се дължи на замърсяване с хранителни вещества. Най-вече под формата на азот в селскостопанските и индустриалните отпадъчни води. В началото хранителните вещества във водата, предизвикват масово нарастване на фитопланктона или цъфтежа на водораслите. Когато водораслите умрат и потънат на дъното, процесът на разложение изсмуква кислорода от водата. Когато процесите стигнат критичната точка, водата остава без кислород и това убива всичко и създава мъртва зона.

— И какво открихте в турската част на Егейско море?

— Потвърдихме съществуването на мъртва зона с умерена големина между гръцкия остров Хиос и турския бряг. Продължаваме да провеждаме проучвания в района и накрая ще картографираме мястото и различните степени на замърсяване.

— Открихте ли източника?

Пит поклати глава.

— Турското министерство на околната среда ни оказва помощ за идентифициране на възможните индустриални или селскостопански замърсители в района. Обаче още сме далече от това да определим източника или източниците.

Дойде келнерът, за да прибере чиниите им, след това донесе табла с купа праскови и три кафета. Лорън се изненада, когато откри, че кафето й е вече подсладено.

— Дърк, корабните останки в мъртвата зона ли се намират? — попита Рупе.

— Недалеч от нея. Всъщност бяхме спрели работа за ремонт на сензорите, когато открихме мястото. Едно рибарско корабче, което изгуби няколко метра мрежи, ни помогна.

— Когато се обади, спомена, че сте извадили някакви неща?

— Да, всъщност ги нося — отговори Пит и кимна към черната чанта, която беше оставил до крака на масата.

Очите на Рупе светнаха и той си погледна часовника.

— Минава единайсет и сигурно прекалено ви забавих. Но музеят е само на няколко минути от тук. Ще се радвам, ако мога да разгледам нещата, освен това може да ги оставите на безопасно място в моята лаборатория. Разбира се, стига да искате.

— Не ставай смешен — успокои го Лорън, за да не би съпругът й да се разочарова. — И двамата умираме да чуем твоята оценка.

— Чудесно. — Рупе засия. — Тогава нека се насладим на кафето и плодовете, а после ще идем да видим какво сте намерили.

След като си изпиха кафето и платиха сметката, излязоха от ресторанта и Рупе ги заведе до един зелен фолксваген „Карман Гия“.

— Извинявам се за теснотията. Зная, че отзад мястото за краката е много малко.

— Харесвам тези фолксвагени — отвърна Лорън. — От векове не съм виждала такъв.

— Да, колата вече е доста стара, но върви прекрасно — гордо каза Рупе. — Открих, че е много подходяща за промъкване из задръстените истанбулски улици. Единственото, което й липсва, е климатик.

— Какъв климатик, като имаш гюрук? — учуди се Пит, който седна на предната седалка, след като Лорън се промъкна отзад.

Рупе се върна в центъра на града, после зави и мина под една огромна сводеста порта.

— Влизаме в Топкапъ, някогашния султански дворец — обясни той. — Нашият музей се намира близо до входа към вътрешния двор. Ако имате възможност, трябва да разгледате двореца. Обаче елате по-рано, защото опашките са големи — много е популярен сред туристите.

Минаха покрай високи исторически сгради и Рупе зави в служебния паркинг зад Истанбулския археологически музей. Съвсем наблизо се издигаше високата стена, която заобикаляше целия първи двор на Топкапъ Сарай.

След като се измъкнаха от тясната кола, Дърк и Лорън последваха Рупе към входа на сграда в неокласически стил.

— Всъщност музеят се състои от три сгради — обясни Рупе. — От другата страна до Павилиона с плочките, който се явява Музей на ислямското изкуство, е Музеят на древния Ориент. Аз работя тук, в главната сграда, която подслонява Археологическия музей.

Рупе ги поведе нагоре по задното стълбище на построената през деветнайсети век внушителна сграда. Когато отключи вратата, ги посрещна излезлият от будката си нощен пазач.

— Добър вечер, доктор Рупе, пак ли извънредна работа?

— Здравей, Дони. Отбихме се за малко с едни приятели и скоро ще си тръгнем.

— Няма за какво да бързате. Тук сме само аз и щурците.

Рупе поведе гостите си по главния коридор, който беше пълен с древни статуи и надгробни плочи. В изложбените зали от двете страни бяха подредени саркофази със сложна украса, донесени от целия Близък изток. Археологът спря и посочи един покрит с барелефи саркофаг.

— Нашият най-известен саркофаг. На Александър Македонски. Сцените по страните му изобразяват прочутите сражения на великия пълководец. Никой не знае кой лежи вътре, но мнозина смятат, че става дума за управителя на Вавилон Мазей, който предава мирно града на Александър Велики след поражението на Дарий Трети при Гавгамела.

— Прекрасно произведение на изкуството — възкликна Лорън. — От кое време е?

— Четвърти век преди Христа.

Рупе ги поведе по страничен коридор до един просторен кабинет, препълнен с книги. До стената имаше голяма лабораторна маса от неръждаема стомана, покрита с разнообразни артефакти в различна степен на консервация. Рупе щракна лампите на тавана и каза весело:

— Хайде сега да разгледаме вашите морски дарове.

Пит отвори чантата и извади металната кутия на Джордино.

— Предполагам, че това е нечия банка за черни дни. Закопчалката си падна самичка — обясни с малко виновна усмивка.

Рупе си сложи очилата и започна да оглежда кутията.

— Да, това наистина прилича на сейф. Разбира се, много стар.

— Съдържанието може да улесни датировката — намеси се Пит.

Рупе вдигна капака и се ококори. Сложи на масата една кърпа и започна да вади монетите.

— Трябваше да те оставя да платиш вечерята — подхвърли шеговито.

— Божичко, това чисто злато ли е? — възкликна Лорън, когато вдигна тежката златна монета.

— Да. И изглежда е излязла от някой отомански монетен двор — отговори археологът, докато оглеждаше щампования надпис. — В империята е имало няколко.

— Можеш ли да разчетеш надписа? — попита Лорън, докато се любуваше на извивките на арабските букви.

— Прилича ми на „Аллах Акбар“, Бог е велик.

Рупе стана, отиде до библиотеката и свали един дебел том с твърди корици. Прелисти няколко страници, докато не попадна на илюстрация, показваща древни монети. Сравни едно от изображенията с монетите и кимна със задоволство.

— Съвпадение? — попита Пит.

— Право в десетката. Съвпада с монетите, които са били сечени в Сирия през шестнайсети век. Дърк, моите поздравления. Изглежда, си открил останките на кораб от епохата на Сюлейман Великолепни.

— Кой е този Сюлейман? — попита Лорън.

— Един от най-успешните и будещи възхищение турски султани. Може би по този показател го изпреварва само основателят на империята Осман Първи. Сюлейман Великолепни разширява отоманската империя в Югоизточна Европа и Северна Африка в средата на шестнайсети век.

— Може би това е било подарък или приношение за султана — предположи Пит, извади и керамичната кутия от чантата и започна да развива хавлията. Очите на Лорън блеснаха, като видя сложната украса в синьо, пурпурно и бяло, която покриваше капака.

— Каква красива изработка!

— Старите мюсюлмански занаятчии са правели чудеса с мозайки и керамика — обясни техният домакин. — Обаче никога не съм виждал подобно нещо — призна той.

Вдигна кутията към светлината и започна грижливо да я оглежда. От едната страна имаше малка неравна пукнатина и той я потърка с пръст.

— Направата наподобява на керамичните съдове, произвеждани в Дамаск. Тази украса е от добре известните грънчарски работилници в Изник, Турция.

Внимателно вдигна капака и извади покритата с мръсотия корона.

— Боже мили! — въздъхна Лорън и придърпа стола си по-близо.

Рупе също беше впечатлен.

— Това е нещо, което не може да се види всеки ден — каза той, докато оглеждаше короната под светлината на една от лампите на масата. Взе малка шпатулка и леко свали част от полепналата по короната утайка.

— Да, лесно ще се измие, иска само здраво търкане. — Огледа короната по-внимателно, намръщи се и измърмори: — Странно.

— Какво има? — попита Лорън.

— От вътрешната страна има някакъв надпис. Успявам да различа само няколко букви, които, изглежда, са латински.

— Латински? — повтори Лорън.

— Да. Е, след почистването и консервирането ще научим повече. Надписът ще ни даде възможност да определим произхода на короната.

— Знаех си, че сме дошли на най-подходящото място — каза Пит.

— Май ще се окаже, че твоите корабни останки крият доста тайни — отбеляза Рупе.

Лорън се помъчи да скрие една широка прозявка.

— О, наистина ви задържах прекалено дълго — възкликна археологът, сложи короната в един сейф в ъгъла, а металната и керамичната кутия и монетите пусна в пълен с вода пластмасов съд.

— Нямам търпение да проучим по-подробно предметите заедно с колегите, но това ще трябва да почака, докато се върна от Рим.

— Бих искал да знам какво търси златна корона с надпис на латински сред отомански корабни останки — замислено каза Пит.

— Може никога да не узнаем, но съм любопитен какво още се крие сред тези останки — отговори му Рупе. — Колкото и да е странно, в Средиземно море са открити много малко останки на отомански кораби.

— Ако можеш да уведомиш турските власти за нашето откритие, ние сме готови да помогнем с каквото можем — каза Пит и подаде на Рупе карта, на която с червено беше отбелязано местонахождението на потъналия кораб. — Доста е близо до Хиос, така че може гърците също да предявят някакви претенции.

— Ще звънна още утре сутринта — обеща домакинът им. — Възможно ли е да предприемете пълно първоначално проучване на мястото?

Пит се ухили широко.

— Нищо не би ме зарадвало повече от това да проверим на какво точно сме попаднали. Все ще успея да откъсна за ден или два кораба от възложената ни задача. На борда имаме и археолог, който ще поеме ръководството на работата.

— Чудесно. Аз съм в добри отношения с турското министерство на културата. Ще се зарадват, когато научат, че останките са в добри ръце.

Пит погледна Лорън, която почти заспиваше.

— О, скъпа, моля да ме извиниш за моите исторически дрънканици. Вече е много късно и трябва да те прибера в хотела.

— Да, защото иначе ще легна в някой от саркофазите отвън.

Рупе заключи кабинета и излязоха от музея. Докато слизаха по стълбите, прогърмяха две приглушени експлозии и изведнъж зазвъняха аларми, отекваха във високите стени на Топкапъ. Тримата се спряха изненадани и се заслушаха в далечните викове и трясъка от спорадичната стрелба, която разкъсваше нощното небе. Чуха се още изстрели, при това сякаш се приближаваха. Пазачът изхвръкна от вратата и ужасено изкрещя:

— Нападнали са двореца! Залата със светите реликви в Топкапъ Сарай е обрана, а пазачите при Баб уш Селам не отговарят. Трябва да проверя дали портата е затворена.

Баб уш Селам, или Портата на поздравите, е един от основните входове към ограденото убежище на Топкапъ. Представлява висока палисада, приличаща на онези в Диснилендските дворци, и пред нея сутрин се редят туристите, за да влязат и да разгледат двореца и градините на отоманските султани.

Сега портата зееше, а наоколо не се виждаха никакви пазачи.

Авни спринтира покрай Рупе през служебния паркинг. На около триста метра от портата мина покрай бял микробус, паркиран край пътя. Двигателят на буса веднага се събуди за живот и изрева.

Фаровете му не светеха, което предизвика някакво неприятно усещане у Пит. Усетил, че нещо не е наред, той инстинктивно хукна след Авни.

— Дърк! — извика подире му Лорън, объркана от неочакваната му реакция.

Пит знаеше какво ще се случи, но беше безсилен да го предотврати. Можеше само да гледа, сякаш виждаше пред себе си киносцена, пусната на бавни обороти. Бусът се целеше в пазача и бързо ускори.

— Авни! Пази се! — изкрещя Пит.

Все още с угасени фарове, бусът настигна музейния пазач и го блъсна. Тялото му отскочи високо и после се стовари с глухо тупване на асфалта. Бусът продължи с висока скорост напред и спря пред отворената порта.

От странната форма на главата на Авни Пит разбра, че си е строшил черепа и е издъхнал веднага, така че го подмина и продължи към буса.

Шофьорът седеше зад волана, вторачен тревожно през отворената Баб уш Селам. Тъй като двигателят работеше, не чу приближаващите се стъпки на Пит, докато той не се изравни с вратата. Обърна се да погледне през отворения страничен прозорец и в този момент две ръце го сграбчиха за яката. Преди да успее да реагира, главата и раменете му бяха извлечени през прозореца.

Пит чу шум от приближаващи се стъпки и мярна някаква сянка с крайчеца на окото си, но се занимаваше с шофьора. Беше забил лакът в шията му и го притискаше към колата. Шофьорът се окопити и се опита да се измъкне от хватката му, опря крака в пода и замаха ръце, но Пит натисна гърлото му още по-силно и усети как тялото му омеква.

— Пусни го — викна женски глас.

Пит се обърна, без да спира да души шофьора на буса. Лорън и Рупе го бяха последвали и сега бяха до трупа. Рупе беше клекнал до него и притискаше с ръка дълбока кървяща рана на челото си, а Лорън стоеше и гледаше уплашено Пит.

До тях се беше изправила ниска жена със скиорска маска. Държеше пистолет, насочен към главата на Лорън.

— Пусни го — повтори жената, — или тя ще умре.