Клайв Къслър, Дърк Къслър
Залезът на полумесеца (11)

10.

Призивът за сутрешна молитва нахлу през хотелския прозорец и събуди Пит много по-рано, отколкото би предпочел. Той с неудоволствие напусна утешителната топлина на Лорън, отиде до прозореца и погледна навън. Черновърхите минарета на джамията „Султанахмет“ стърчаха в замъгленото небе само на няколко преки от хотела. Пит с огорчение отбеляза, че молитвения призив вече не се отправя от мюезини, викащи от висините, а от високоговорители.

— Не можеш ли да спреш тоя вой? — попита Лорън сънено, без да подава глава изпод завивката.

— Ще трябва да се примириш с Аллах — отговори той.

Затвори прозореца и се загледа през стъклото в извисяващата се джамия и водите на Мраморно море зад нея. Множество товарни кораби вече чакаха реда си да минат през тесния Босфор. Лорън стана, наметна си халата и се присъедини към съпруга си при панорамния прозорец.

— Не се сетих, че тези викове идват от джамията — призна малко виновно. — Много е красива. Кога ли е построена?

— Доколкото си спомням, в началото на седемнайсети век.

— Хайде да закусим и после да идем да я разгледаме. След снощния ужас искам малко спокойствие.

— Тоест не искаш да пазаруваш до припадък?

— Не искам. Искам цял ден да сме само двамата в Истанбул.

Пит — гледаше как един червен товарен кораб се откъсва от брега — каза:

— Мисля, че разполагаме с отлична възможност.

Взеха по един душ, облякоха се и си поръчаха закуска в стаята. Тъкмо преди да излязат телефонът иззвъня. Пит вдигна, поговори няколко минути, после затвори.

— Доктор Рупе се обади от летището. Искаше да се увери, че си добре.

— Бих се чувствала още по-добре, ако ми кажеш, че полицията е заловила престъпниците.

Пит поклати глава.

— Очевидно още не са. Рей е ядосан, че местните вестници обвиняват някакви антимюсюлмански сили за нападението и убийствата. Изглежда, са оставили много скъпоценности недокоснати, но са задигнали Мохамедовите реликви.

— Убийствата?

— Да. При нападението са убити петима пазачи.

Лорън се намръщи.

— Но нали казахме на полицията, че нападателите приличаха на персийци?

— Да, казахме. Сигурно обаче работят по свой сценарий.

Дълбоко в себе си Пит не беше толкова сигурен, но криеше гнева си, благодарен, че жена му се беше отървала невредима.

— Другото развитие, пак според Рупе, е, че не са допуснали новината за нашето замесване и имената ни да попаднат в пресата. Очевидно цари голямо възмущение заради кражбата, на която се гледа като обида срещу мюсюлманския свят.

— След смъртно опасните ни преживелици това е добра новина — отбеляза Лорън. — Между другото, какво всъщност са задигнали?

— Успели са да се измъкнат с бойно знаме, принадлежало на Мохамед. Добре, че си успяла да вземеш другата торба.

— Защо? Какво има вътре?

— Плащ на Мохамед, така нареченото Свято наметало, и писмо, написано от неговата ръка. Част от онова, което е известно като Свещения завет.

— Ужасно е, че някой иска да открадне подобни реликви — възкликна тя.

— Хайде да вървим да разгледаме града, преди да вземе и той да изчезне.

Излязоха и тръгнаха по оживените улици на стария Истанбул. Някакъв мъж с огледални слънчеви очила огледа Лорън с възхищение. Висока, със спортна като на балерина фигура, тя винаги привличаше мъжкото внимание. Сега, с леки памучни панталони и блуза с цвета на аметист, който отговаряше на цвета на очите й, изглеждаше жизнерадостна въпреки тежката вечер.

Спряха пред витрината на един скъп магазин и се полюбуваха на един древен персийски килим, окачен на едната стена. После пресякоха Хиподрума и стигнаха до джамията на султан Ахмед I.

Това е последната от големите истанбулски имперски джамии, завършена е през 1617 г. Представлява извисяваща се каскада от куполи и полукуполи, които се издигат все по-нагоре и стават все по-величествени, завършвайки с огромен централен купол.

Когато Пит и Лорън влязоха в централния двор на джамията, по-голямата част от сутрешните богомолци бяха заместени от размахващи фотоапарати и видеокамери туристи.

Просторната молитвена зала се осветяваше от високи редици витражи. Куполът беше облицован с плочки, покрити със сложни орнаменти в най-различни отсенки на синьото, откъдето идваше и името на сградата — Синята джамия. Пит се загледа в един свод, покрит с керамични плочки с цветни мотиви, произведени в близкия град Изник — струваха му се познати.

— Виж дизайна на плочките — каза той на Лорън. — Прилича много на шарките върху керамичната кутия, която извадихме от морето.

— Прав си, макар оцветяването да е малко по-различно. Поздравления. Изглежда, корабът наистина е потънал около хиляда и шестстотната година.

Удовлетворението на Пит не трая дълго. Докато оглеждаше стената от другата страна на залата — беше облицована със зелени плочки, — той забеляза мъж със слънчеви очила да гледа към тях. Беше същият тип, който се беше зазяпал в Лорън пред хотела.

Без да каже нищо, Пит бавно поведе Лорън към изхода, като предпазливо гледаше да не се отделя от група германски туристи, които следваха покорно екскурзовода си. Оглеждаше хората в джамията уж разсеяно, за да разбере дали Слънчевите очила има другарче. Скоро видя намръщен мъж с персийски черти и огромен мустак, който се размотаваше наблизо. Изглеждаше нелепо сред останалите туристи, които зяпаха тавана. Стори му се невероятно, че крадците от Топкапъ са ги открили толкова бързо, макар че си спомни заплашителните думи на жената във водохранилището. Реши да провери дали предположението му е правилно.

Пит и Лорън последваха германците извън молитвеното помещение, обуха си обувките, които бяха свалили, преди да влязат, и тръгнаха с групата към двора. Пит наблюдаваше скришом как мустакатият също тръгва след тях.

— Стой тук — нареди на Лорън и бързо закрачи по мраморните плочи към мъжа.

Мустакатият незабавно се обърна и се престори, че разглежда една колона. Пит се доближи и се извиси над него, защото мъжът беше с цяла глава по-нисък.

— Извинете — каза Пит, — можете ли да ми кажете кой е погребан в гробницата на Ататюрк?

Мъжът изобщо не го погледна, а се вторачи към изхода от молитвената зала, където беше застанал Слънчевите очила. Чак после, когато онзи леко поклати глава, мустакатият се обърна към Пит и изръмжа презрително:

— Не искам и да знам къде е погребано това псе!

Очите му проблясваха с високомерна заплаха, родена от тежко детство на улицата. Очевидно не беше цивилен полицейски агент. Пит забеляза издайническата издутина на кобур под тънката му риза и реши да не го притиска повече. Изгледа го твърдо и многозначително, след което се обърна и си тръгна. Докато крачеше към Лорън, почти очакваше да получи куршум в гърба, но все пак се надяваше, че тълпите туристи на края на джамията са достатъчна спирачка, за да предотвратят непосредственото нападение.

— Какво стана? — попита го Лорън, когато се върна при нея.

— Просто попитах колко е часът. Хайде, ела да хванем такси.

Германската група бавно се придвижваше към изхода на двора, така че Пит хвана Лорън за ръка и се промъкнаха преди туристите да запушат вратата. Пит не си направи труда да поглежда назад — знаеше, че Слънчевите очила и Персиеца ще ги последват. Извадиха късмет, защото щом стъпиха на тротоара, пред тях спря такси, от което слязоха двама възрастни туристи.

— Към фериботното пристанище „Еминьоню“. Колкото може по-бързо — нареди Пит на шофьора.

— За какво е това бързане? — попита Лорън, леко раздразнена от дърпането и бутането.

— Мисля, че ни следят.

— Мъжът, с когото говори в джамията?

— Да. И един друг тип със слънчеви очила, когото видях пред хотела.

Щом таксито се мушна между колите, Пит погледна назад. Малък оранжев седан спря до бордюра. Вътре имаше само шофьор. Германските туристи все още се трупаха при вратата. Пит се усмихна, когато забеляза Персиеца тромаво да си пробива път през тълпата.

— Защо не отидем в полицията? — попита разтревожено Лорън.

— И какво, да съсипем единствения ни ден за почивка в Истанбул? — засмя се Пит.