Даниел Стийл
Развод (9)

Глава 8

След завръщането на Парис от Калифорния сеансите с Ан Смит сякаш станаха по-трудни. Психоаналитичката я притискаше по-силно, като я караше да вникне по-дълбоко в самата себе си, и обсъждаше с нея много болезнени теми. Парис плачеше почти всеки път. На всичко отгоре работата й като доброволка с изоставени деца беше силно депресираща. Нямаше никакъв личен живот. Продължаваше да упорства като муле по този въпрос. Не излизаше никъде и не се виждаше с никого, освен от време на време с Виржиния и Натали. Но й се струваше, че вече има много по-малко общи неща с тях. Въпреки че децата им бяха на една възраст с нейните, двете жени си имаха съпрузи, живот, изпълнен със задължения, човек до себе си, с когото да споделят дните и нощите и да се грижат за него. Парис си нямаше никой. Можеше само да звъни по телефона на Уим и Мег в Калифорния. Но продължаваше упорито да настоява да остане в Гринуич. Според нея мястото й беше тук и не искаше да се мести.

— Какво мислиш да започнеш работа? — притисна я отново една сутрин Ан.

Парис въздъхна безпомощно.

— И какво да мисля? Според теб какво мога да правя? Да аранжирам цветя? Или да давам вечери? Може би да карам съседските деца на училище с колата? Та аз не знам да правя нищо друго, защото вършех това през целия си живот.

— Имаш диплома по бизнес администрация — напомни й строго Ан.

Тя поддържаше огъня под краката на пациентката си постоянен и той здраво пареше, но Парис й бе благодарна, макар че от време на време й идеше да я намрази. Седмица подир седмица връзката и приятелството, както и уважението между двете се засилваха.

— Не бих могла да завъртя какъвто и да е бизнес, дори ако от това зависи животът ми — отвърна Парис. — Никога не съм го правила. Всичко, което учих в бизнес училището, беше на теория. Нямам практика. Откакто завърших, съм била единствено съпруга и майка.

— Да, доста перспективна кариера. Значи е време да се заемеш с нещо друго.

— Не искам да правя друго! — Парис демонстративно скръсти ръце на гърдите си и сърдито седна на стола. Изглеждаше като обидено, нацупено хлапе.

— Харесва ли ти животът, който водиш, Парис? — попита по-спокойно Ан с безразлично изражение.

— Не! Не ми харесва. Мразя всяка проклета минута от него! — Струваше й се, че от сега нататък само това ще прави — ще мрази.

— Тогава, преди да се срещнем отново, ще трябва да измислиш какво би искала да правиш. Не ме интересува какво ще е то. Но все пак трябва да има нещо, което ще ти бъде приятно да вършиш, дори ако никога преди не си се занимавала с подобна дейност. Или не си го правила от сто години. Например да плетеш, да бродираш, да караш кънки, да играеш хокей, да готвиш, да правиш снимки, да майсториш кукли или да рисуваш. Каквото и да е. Ти решаваш. Засега забрави за работата. Нека да открием нещо, което обичаш да правиш.

— Не знам какво обичам — промърмори нещастно Парис. — През последните двадесет и четири години се грижех за другите. Никога нямах време за себе си.

— Точно това имам предвид. Сега ще се погрижим за теб. Така че приятна работа. Мисли за две или дори само за едно нещо, което искаш да правиш. Няма значение колко глупаво ти изглежда.

Парис все още бе объркана, когато си тръгна, и се почувства още по-глупаво, когато взе лист хартия и молив, за да запише каквото й дойде наум. Но не й хрумваше нищо. Ан беше казала нещо в кабинета си, но то се изплъзна от мисълта й и сега не можеше да се сети какво беше.

Лежеше в леглото в тъмното и продължаваше да мисли, когато неочаквано й проблесна. Хокей. Това беше казала Ан. Ами да, пързаляне с кънки. Като дете обичаше да се пързаля и цял живот бе голям запалянко на фигурното пързаляне по двойки. Три дни по-късно тя отиде в кабинета на Ан с победоносно изражение на лицето. Продължаваше да ходи по два пъти в седмица и не се чувстваше готова да намали визитите си.

— Ами да! Открих нещо — обяви с усмивка Парис. — Пързаляне с кънки. Обичах го като малка и често водех Мег и Уим на пързалката, когато бяха деца.

— Чудесно! Значи следващата ти задача е да отидеш на пързалката, колкото е възможно по-скоро. Искам да чуя, като се видим, че си била върху леда и си се забавлявала.

Парис смяташе, че това е невероятно глупаво и смешно, но следващата неделя наистина отиде на пързалката „Дороти Хамил“ в Гринуич. И се въртя на прозрачния лед цялата сутрин. Беше все още рано и там нямаше почти никой, освен няколко момчета с хокейни екипи и двойка възрастни дами, които бяха изненадващо добри кънкьорки и се пързаляха от години. Парис прекара само час и половина на леда, но доста бързо възвърна формата си.

Следващата седмица отново отиде във вторник сутрин и изненада самата себе си, като нае инструктор, който да я научи да прави пируети. Часовете на пързалката се превърнаха в любимите й часове през седмицата и когато дойде време децата да се приберат за Деня на благодарността, Парис беше станала доста добра. Онова, което все още отказваше да направи, бе да отиде на гости, на вечеря или на празненство. Откакто Питър си бе отишъл, не бе ходила дори на кино. Беше споделила с Ан, че се чувства много потисната и не може да отиде някъде, където хората знаят какво е станало с нея, а на кино не искаше да ходи сама. Единственото място, където й бе приятно и забавно, беше пързалката. Там никой не я познаваше, нито я гледаше със съжаление.

Мег и Уим бяха силно впечатлени от новото занимание на майка си, когато в деня, в който си дойдоха, тя им разказа за него. Парис се чувстваше като хлапе и дори Уим беше много горд, когато видя какво може да прави.

— Приличаш на Пеги Флеминг — обяви възторжено Мег.

— Глупости! Въобще не е вярно. Но благодаря за комплимента.

Те се пързаляха заедно почти целия следобед. Сетне се прибраха у дома и ядоха печената пуйка, която Парис бе оставила във фурната, докато бяха навън. Но въпреки приятната сутрин, която прекараха заедно, и вълнението от посещението на децата атмосферата беше тягостна и следобедът труден.

Празникът разкри и извади на показ всичко, което се бе променило през последната година. За Парис беше истинско мъчение, че Уим и Мег щяха да отидат да вечерят с баща си на другата вечер. Той също нямаше търпение да ги види, но разбираше, че искат да бъдат с майка си на Деня на благодарността.

Уим и Мег бяха много красиви, когато в петък следобед се качиха на влака за Ню Йорк. Валеше сняг и никой не искаше да шофира в това време. Питър щеше да ги води в „Le Cirque“ — изискан и скъп ресторант, и това беше израз на голяма щедрост от негова страна. И двамата очакваха с нетърпение срещата си с него. Мег бе облякла една малка черна рокля на майка си, а Уим реши да сложи костюм и изглеждаше по-възрастен от годините си.

През трите месеца, откакто бе постъпил в университета, сякаш бе пораснал и възмъжал много бързо. Парис бе неописуемо горда със сина си.

Питър ги очакваше на входа на ресторанта. Беше облечен с прекрасен костюм на тънки райета. Мег си по мисли колко хубав и елегантен мъж е баща й и му го каза. Той бе приятно поласкан да го чуе и много щастлив, че ще прекара вечерта с тях. Беше ги поканил да преспят в града и им бе резервирал стаи в хотел. В събота сутрин щяха да се върнат в Гринуич, а в неделя да отлетят за Калифорния. Вечерта имаха намерение да се видят с приятелите си. Сега, когато родителите им бяха разделени, беше по-трудно да подредят програмата си. Макар че и двамата бяха излезли след празничната вечеря, Парис бе благодарна дори само за това, че щяха да спят в къщата, пък и не искаше да монополизира живота им. Питър също. А младежите се радваха, че отново са в Ню Йорк. Навсякъде имаше коледна украса, елхи и много светлини, а благодарение на снега, който тихо падаше от небето, всичко изглеждаше като коледна картичка.

Мег усети, че баща й е малко напрегнат, сякаш не знаеше какво да говори с нея и изглежда се чувстваше по-спокойно с Уим. Всъщност Питър никога не е бил голям приказливец. Винаги бе разчитал на майка им да измисля теми за разговор и да го поддържа. Без нея нещата бяха сухи и конфузни. Но след няколко чаши вино той явно се поотпусна. Мег беше очарована и приятно изненадана, когато поръча и шампанско към десерта.

— Да не би да празнуваме нещо? — попита тя.

Вече имаше право да пие, затова милостиво подаде чашата си на Уим, и той да пийне една глътка.

— Ами да, всъщност имаме повод за празнуване — отвърна тържествено Питър. Когато погледна децата си, малко се притесни и му пролича, че се чувства неловко. — Имам едно малко съобщение за вас.

Трудно беше да отгатнат какво ли може да е то. Мег се зачуди дали не си е купил нова къща или апартамент в града, или още по-прекрасното — дали няма намерение да се върне при майка им. Не, сигурно не бе това. В такъв случай щеше да я покани да вечеря с тях, а не бе го направил. Те изчакаха, докато баща им остави чашата си и замълча, сякаш очакваше барабаните да започнат да бият „туш“.

Оказа се, че е много трудно да произнесе онова, което искаше да им каже. Беше нервен и му личеше.

— Смятам да се оженя — избълва накрая, а децата му го загледаха онемели и с невярващи очи.

Досега във всички разговори, които бяха провеждали, нямаше и най-малък намек, който да им подскаже дори и смътно за подобно събитие. Питър бе решил да изчака да се съвземат от развода, наивно смятайки, че по този начин ще защити Рейчъл от техните неизбежни и със сигурност неласкави заключения. Никога не му мина през ума какви поражения ще нанесе върху отношенията си с децата, когато я спусне най-неочаквано в живота им, като голямата изненада, паднала от небето, или голямата печалба от тотото.

— Шегуваш се, нали? — попита тихо Мег. — Не можеш да го направиш. — Беше толкова шокирана, че лицето й бе станало бяло като тебешир.

Уим си помисли единствено за майка си. Това според него щеше да я убие.

— Мама знае ли?

И двамата бяха като попарени, а Питър за пръв път почувства паника.

— Не, не знае. Вие научавате първи. Мислех, че трябва да го научите първи.

И за коя щеше да се жени? Те дори не бяха я виждали. Единственото, което си мислеше Мег, бе, че той не може да направи това. И освен това беше убедена, че жената, за която баща й щеше да се жени, беше причината да напусне майка й. Та те дори още не бяха разведени! Как можеше да мисли за брак! Майка им не излизаше от къщи, да не говорим, че не се срещаше с никого! А той щеше да се жени!

— Къде я срещна? — попита Мег, но имаше чувството, че главата й се върти и всеки момент ще се пръсне. Искаше да скочи, да удари баща си и да избяга с писъци от ресторанта, но знаеше, че това е детинско поведение. Вероятно би трябвало да го изслуша. Дължеше му поне това. Може би той току-що се бе запознал с тази жена. Но ако беше така, да се жени за нея бе повече от неразумно. Какво ти, беше си направо чиста лудост. Мег дори се запита дали не е полудял.

— Работи в моята фирма от две години. Тя е много хубава и умна млада жена. Завършила е в Станфорд — обяви тържествено Питър сякаш това имаше някакво значение за тях и щеше да промени нещо. — И право в Харвард. — Искаше да им каже, че е интелигентна и образована. Те трябваше да го оценят. — Освен това има две малки момченца, Джейсън и Томас, които са на пет и седем години. Мисля, че много ще ги харесате.

О, господи! — помисли си отчаяно Мег, хлапетата щяха да й бъдат доведени братя! Виждаше съвсем ясно в очите на баща си, че той има точно това предвид. Явно беше голям глупак този неин баща! Единственото, за което му бе поне малко благодарна, докато го гледаше и не можеше да повярва на ушите си, бе, че беше проявил достатъчно такт и добър вкус да не доведе любовницата си на вечерята. Това подсказваше, че у него все още бяха останали малко чувствителност и дипломатичност.

— На колко е години? — попита Мег със свито сърце. Знаеше, че през целия си живот ще помни тази вечер като един от най-ужасните моменти — втория в класацията след деня, в който майка й се обади, за да й съобщи, че с баща й ще се разведат.

— През декември ще стане на тридесет и две.

— Господи, татко! Та тя е с двадесет години по-млада от теб!

— И с осем по-стара от Мег! — продума неочаквано и нещастно Уим.

Това бяха първите думи, които произнасяше след обявяването от баща му на брака с Рейчъл. Чувстваше се изоставен. Искаше да си отиде вкъщи при мама. Струваше му се, че е отново дете, което се страхува от тъмното.

— Защо просто не ходиш с нея? Защо трябва да се жениш толкова скоро? Та вие с мама още не сте се развели! — Докато казваше това, Мег едва не се разплака.

Но баща й не отговори на въпросите. Той я гледаше строго и упорито, нямаше намерение да се оправдава. Това бе напълно ясно. Мег продължаваше да се чуди дали не си е изгубил ума.

— Ще се оженим на Нова година и искам вие двамата да присъствате на сватбата — изтърси той.

На масата настъпи тягостна тишина. Сервитьорът донесе сметката. Мег и Уим гледаха безмълвно баща си. Нова година бе само след пет седмици. Това беше първото, което си помислиха. Значи всичко беше вече подготвено, работата беше опечена и той им съобщаваше свършения факт. Това бе най-малкото нечестно и непочтено.

— Аз щях да излизам с приятели — промърмори несигурно Уим, сякаш това щеше да го спаси да не присъства на сватбата. Но докато гледаше лицето на баща си, му стана ясно, че няма никакъв начин за измъкване. Всъщност да се прави на строг баща при тези обстоятелства беше проява на пълна глупост от страна на Питър.

— Май ще трябва да промениш плановете си тази година, Уим. Това е много важен ден за мен. Искам да ми бъдеш свидетел.

В очите на сина му имаше сълзи, когато поклати яростно глава.

— Не мога! Няма да го направя! Не мога да причиня това на мама. Ще разбия сърцето й. Можеш да ме накараш да дойда, но няма да ти стана кум.

Известно време Питър не проговори, сетне кимна и погледна Мегън.

— Надявам се, че ти също ще бъдеш там?

Тя изглеждаше много объркана и нещастна като брат си, но също кимна.

— Ще я видим ли преди сватбата, татко? — попита шокирано. Дори не знаеше името на тази жена, защото в объркаността си Питър не им го каза.

— Рейчъл и аз смятаме да закусим утре с вас. Тя иска да ви запознае с Джейсън и Томи. Синовете й са възхитителни малки момчета.

Така, значи се казваше Рейчъл. Да, за времето, за което човек може да си поеме един дъх, баща им се бе обзавел с ново семейство. Мег веднага се сети, че новата булка е достатъчно млада и може да има още бебета. От мисълта направо я втресе. Слава богу, че поне се бе сетил да ги включи в този филм на ужасите. Щеше да бъде много по-лошо, ако не участваха или им съобщеше, че има нова жена и две момченца след сватбата.

— Къде ще се жените?

— В „Метрополитън Клъб“. Ще има само около стотина гости. Не искаме голяма сватба. Рейчъл е еврейка, затова няма да правим и църковен брак. Един неин приятел съдия ще ни венчае.

Дори не можеше да мисли. Картината как баща й се жени за някаква друга жена, без значение колко е красива или умна, направо я побъркваше. Струваше й се, че всеки момент ще започне да крещи истерично. И тя като Уим мислеше как ще се отрази тази новина на майка й. Сигурно щеше да разбие сърцето й. Можеше само да се надява да не бъде смъртоносно. Добре поне че в момента двамата с Уим бяха тук, за да я подкрепят и утешат.

— И кога смяташ да кажеш на мама? — попита предпазливо Мегън.

Уим не бе продумал нито дума и си играеше със салфетката в скута си.

— Не съм сигурен — отвърна уклончиво Питър. — Исках вие двамата да научите първи.

Тогава Мег разбра всичко. Стана й съвсем ясно какво искаше баща й. Искаше те да кажат на Парис. Ето защо ги бе поканил — за да занесат новините у дома. Страхливец! Мег почувства отвращение.

Тримата пътуваха до хотела в пълно мълчание. Питър им каза лека нощ и ги остави сами в двете съседни стаи с врата помежду им. В мига, в който си отиде, Мег се хвърли в прегръдките на брат си и двамата се разплакаха на глас, като деца, загубили се в нощта. Мина много време, докато се откъснат един от друг. Седнаха, издухаха носовете си, избърсаха сълзите и се погледнаха.

— Как ще кажем на мама? — попита нещастно Уим.

— Не знам. Ще трябва да измислим нещо. Може би просто ще й го съобщим.

— Сигурно отново ще престане да яде — премигна объркано Уим.

— А може би не. Сега ходи на психоаналитик. Как може да е толкова глупав? Тя е почти на моите години и има две малки деца! Мисля, че заради нея е напуснал мама.

— Защо така мислиш? — Уим изглеждаше изумен. Той все още не бе направил връзката, но нали беше по-млад и по-наивен.

— Не виждаш ли? В противен случай нямаше да се жени толкова бързо. Разводът още не е приключил. Има две седмици, а той вече всичко е уредил. Не си е губил времето. Може да е бременна и затова толкова да бърза.

При тези думи на Мег, Уим простена, легна на леглото и затвори очи.

След малко се обадиха на майка си, но само за да проверят как е и не й казаха нищо за плановете на баща им. Просто й съобщиха, че са прекарали много приятно в ресторанта и сега лягат да спят.

И тази нощ, за пръв път от години насам, двамата спаха на едно легло, невинно прегърнати, както правеха като деца. Последният път, когато бяха го направили, бе, когато умря кучето им. Оттогава Мег не си спомняше да е била толкова нещастна. А това беше много, много отдавна. Преди хиляда години.

На сутринта баща им позвъни, за да се увери, че са станали, и им напомни, че ще се срещнат в ресторанта на хотела в десет часа с Рейчъл и децата й.

— Нямам търпение — рече с горчива ирония Мег.

Беше зле, имаше чувството, че я гони махмурлук. А Уим изглеждаше дори още по-зле. Изглеждаше като болен.

— Трябва ли да го правим? — попита я той, докато слизаха надолу с асансьора.

Мег бе облякла кафяви кожени панталони и пуловера на майка си, а Уим бе с джинси и пуловер с емблемата на университета „Бъркли“. Това бяха единствените дрехи, която си бе взел, и се надяваше да не го пуснат така облечен в ресторанта. Обаче надеждите му останаха излъгани. Баща им и една млада и много красива жена вече ги очакваха на голяма кръгла маса, а две хлапета с къдрави главички се въртяха на столовете си. Мег веднага забеляза, че Рейчъл е едно по-високо, по-младо и по-сексапилно копие на майка й. Приликата беше очебийна. Сякаш баща им бе върнал часовника назад и бе измамил времето с една по-млада версия на своята бивша съпруга. Това беше ласкателно за Парис, но по ирония на съдбата нелепата ситуация го правеше да изглежда ужасно и много грозно. Защо просто не бе могъл да се примири с възрастта си и да остарее като почтен човек заедно с майка им, като остави нещата такива, каквито бяха? А Уим веднага я позна. Тя беше момичето, с което баща му го бе запознал най-официално в кантората си преди няколко месеца. Това го накара да се замисли кога и как тази жена бе нахлула в живота му и дали не са били наистина свързани отдавна.

Питър представи децата си на Рейчъл и на момчетата. А Рейчъл положи всички усилия да поддържа разговор с тях, но напразно. Мег и Уим почти не говориха. В края на закуската тя ги изгледа и заговори направо за сватбата.

Рейчъл беше умна жена и по принцип не одобряваше, че Питър отлага да съобщи на децата за връзката си с нея, защото си даваше сметка колко трудно ще приемат новината. Но не желаеше повече да отлага сватбата. Според нея бе чакала достатъчно. Просто смяташе, че Питър трябваше да им каже много по-рано. Идеята му да изчака, докато страстите утихнат и нещата се успокоят, след като напусна майка им, според нея беше повече от глупава.

Единственото, което трябваше да направи преди тази съдбоносна закуска, бе да предупреди Джейсън и Томи да не споменават, че Питър живее заедно с тях. Те се съгласиха.

— Разбирам колко ви е трудно да приемете, че ние смятаме да се оженим — започна бавно тя. — Разбирам също, че за вас това е голяма промяна и вероятно пълна изненада. Но аз наистина обичам баща ви и искам да го направя щастлив. Искам също така да знаете, че и двамата сте добре дошли в нашия дом по всяко време. Той е и ваш дом.

Питър беше купил прекрасен апартамент на Пето авеню, с изглед към парка и две стаи за гости. Имаше още три спални за децата и за бавачката. Рейчъл бе казала, че ако забременее и роди още едно дете, момчетата ще спят в една стая.

— Благодаря — каза с изтерзан глас Мег след кратката реч на Рейчъл.

След това Питър и бъдещата му жена заговориха за приготовленията за сватбата, а Мег и Уим ги слушаха. В единадесет и половина, без да продума нито дума през цялото време, Уим скочи и съобщи, че трябва да хванат влака.

Двамата прегърнаха доста хладно баща си, преди да тръгнат. Питър напомни на Уим, че на сватбата ще трябва да бъде с официално облекло и вратовръзка. Той само кимна, след което изтича със сестра си навън. След едно набързо сбогуване с Рейчъл и децата й, двамата се метнаха на едно такси. Уим не каза нищо на сестра си. Само гледаше през прозореца, а тя държеше ръката му. И двамата знаеха, че тази Нова година ще бъде убийствена не само за майка им, а и за тях самите. Предстоеше им тежката задача да й занесат новината. Но Мег предпочиташе да го направи сама, защото не искаше баща им да разстройва майка им. За нея той беше подъл страхливец! Беше й причинил достатъчно много мъка досега.

 

 

— Как мина според теб? — попита Питър.

Той плати сметката, докато Рейчъл помагаше на момчетата да облекат палтата си. И двете хлапета се държаха много прилично, макар че нито Уим, нито Мег им казаха една дума.

— Мисля, че и двамата бяха в шок. Прекалено голям залък им даде да преглътнат на тази закуска. Мен, момчетата, сватбата. На тяхно място аз също щях да изпадна в шок.

Всъщност точно това се бе случило, когато баща й бе сторил същото в нейното семейство, като се бе оженил за една нейна съученичка от Станфорд около година след като завършиха. Тя не му проговори цели три години. Тази негова постъпка създаде постоянна бариера между тях, особено след като пет години по-късно почина майка й. Официално от рак, но според Рейчъл от скръб. Историята й беше до болка позната, беше я преживяла с всичките й отрицателни последици, но това не я отказа да направи същото с Питър. Защото бе отчаяно и безнадеждно влюбена в него.

— Кога смяташ да кажеш на Парис? — попита го тя, когато излязоха на улицата и наеха такси, за да се върнат в апартамента на Пето авеню.

— Няма нужда да й съобщавам. Мег обеща да го направи. Мисли, че така ще е най-добре — отвърна той и се почувства като истински страхливец, но въпреки това изпита благодарност, че няма да се наложи да говори с жена си и да срещне очите й.

— Щом така мислиш — рече не особено уверено Рейчъл.

Той каза адреса на шофьора и таксито потегли. Тя за пръв път се замисли що за човек седеше до нея. Питър обгърна с едната си ръка раменете й, а с другата разроши косите на момчетата. Изглеждаше облекчен. Единственото, което му оставаше, бе да прогони Парис завинаги от мислите си. Нямаше друг избор. От шест месеца непрекъснато си повтаряше, че онова, което направи, беше правилно. За всички. Това бе една илюзия, разбира се. От сега нататък, до края на живота щеше да му се наложи да се придържа към нея, за добро или за лошо. Кой знае?