Даниел Стийл
Развод (12)

Глава 11

В понеделник Парис влетя като ураган в кабинета на Ан и заяви:

— Заминавам.

— Къде? Отказваш се от терапията ли?

— Не. Всъщност да, защото ще се наложи. Напускам Гринуич.

Личеше й, че е много ядосана.

— И как стигна до това решение?

— В събота вечер отидох на едно отвратително парти. Бяха намислили да ме запознаят с един тъпанар, без дори да ме попитат искам ли или не. Просто няма да повярваш какво стана. Първо, трябваше да изрина снега от алеята с лопата, сетне той се появи с ярки вълнени панталони и започна да разказва пошли вицове. Напи се до козирката и след вечеря ме потупа по задника.

— И заради това напускаш града? — Ан не беше съвсем сигурна дали пациентката й говори сериозно, или не.

— Не. На връщане към къщи попаднах в пряспа. Колата ми се изпързаля по пътя, защото когато валеше сняг, винаги караше Питър, а аз дори не знам как да се справя. Трябваше да се обадя на пътна помощ да ме извадят оттам посред нощ. Прибрах се вкъщи в един и половина. Ето затова напускам.

— Заради една снежна пряспа и един тъпанар? — Ан никога не беше я виждала да изглежда по-добре. Лицето й имаше цвят, очите й блестяха. Изглеждаше здрава и жизнена. Беше възвърнала контрола върху живота си.

— Не! Заради Питър. Мразя го. За всичко е виновен той. Той ми остави това наследство. Остави ме заради една малка кучка и сега аз трябва да търпя неандерталци като Ралф да ми правят компания, а глупавите ми приятели, които ме съжаляват, смятат, че са длъжни да ми правят подобни услуги. Не, благодаря! Заминавам за Калифорния.

— Защо? — Ан присви очи, докато я наблюдаваше.

— Защото искам да живея там.

— И защо желаеш да е точно в Калифорния? — Тя искаше Парис да направи тази промяна поради разумни причини, а не само за да се измъкне от Гринуич. Ако случаят беше такъв, щеше да вземе всичките си неприятности със себе си, което нямаше да й помогне с нищо. Промяната на местожителството не беше решение.

— Там поне никога няма да затъна в снежна пряспа, нито ще рина сняг по алеята.

— А ще излизаш ли на вечеря и на гости?

— Не познавам никого там, няма кой да ме покани — отвърна Парис и се успокои малко. Относно преместването си обаче беше сериозна. Беше взела решение и смяташе да го изпълни. — Но бих могла да си намеря работа, да се запозная с нови хора. Мога винаги да се върна тук по-късно, когато пожелая. Просто не искам около мен да има хора, които ме съжаляват. Искам да се срещам с непознати, които не знаят нищо за мен, нито са чували за това, което ми се случи.

— Звучи разумно. И какво смяташ да правиш?

— Утре летя за Сан Франциско. Вече си направих резервация. Тази сутрин се обадих на една фирма за недвижими имоти. Смятам да огледам къщи и апартаменти под наем. Обадих се на Уим, но той е много зает. Обеща, че ще се видим чак за вечеря. Не знам колко време ще остана. Зависи от това дали ще си намеря нещо подходящо или не. Но трябва да опитам. Не мога да отида на още едно такова парти.

Такава значи била работата! Злополучният опит за запознанство с неподходящ мъж беше задействал реакцията. Беше подействал като катализатор или като спусък. Но всъщност Ан знаеше, че Парис е готова да предприеме решителни стъпки. Очакваше го от месеци, но импулсът трябваше да дойде от нея. И ето че най-накрая се случи. Парис беше готова да тръгне към своя нов живот и неизвестното си бъдеще.

— Добре. Май наистина сме завили зад ъгъла. Нали?

Ан изглеждаше доволна от пациентката си, въпреки че щеше да й липсва. Бяха работили здравата, но нали точно този бе крайният резултат, който желаеха да постигнат? Да възвърнат самочувствието, да я изправят на крака, да я накарат да върви отново. Бяха необходими цели осем месеца, за да стигнат до целта.

— Мислиш ли, че съм луда? — попита с безпокойство Парис.

— Никак даже. Смятам, че си изключително разумна. И че си взела най-правилното решение. Надявам се да намериш каквото търсиш.

— Аз също — кимна Парис, но гласът й беше тъжен. — Мразя разделите. Освен това имам толкова много спомени тук.

— Ще продадеш ли къщата?

— Не. Ще я дам под наем.

— В такъв случай винаги можеш да се върнеш. Няма да изгориш мостовете. Ако не ти хареса в Калифорния, можеш да си дойдеш тук или да отидеш другаде. Но трябва да опиташ, Парис. Извън Гринуич има цял един свят, който очаква да бъде открит. Можеш да правиш каквото си искаш, да отидеш където си искаш. Вратата пред теб е широко отворена.

— Точно това ме плаши.

— Но същевременно е толкова възбуждащо! Много се гордея с теб.

Парис сподели, че все още няма намерение да казва на приятелите си за своето решение. Първо трябваше да си намери къща. Не искаше никой да я убеждава да се откаже. Единствените, на които бе казала, бяха Ан и децата й и всички те бяха очаровани от решението й.

Парис се раздели с Ан и се върна вкъщи да си събере багажа. Тогава се обади Натали, за да се извини за злополучната вечеря.

— Не се тревожи — отвърна весело Парис. — Беше чудесно.

— Искаш ли да обядваме през седмицата?

— Не мога. Отивам да видя Уим в Сан Франциско.

— Добре, това е чудесна идея.

Натали чу това с облекчение. Знаеше колко трудни бяха последните месеци за Парис и не виждаше никакво разрешение на проблемите й, докато не си намереше друг съпруг. Но с кандидати като Ралф това изглеждаше почти невъзможно. Може би в Калифорния щеше да срещне някой. Двете с Виржиния си бяха дали тържествена клетва да намерят мъж за Парис, каквото и да им струва.

— Ще ти се обадя, като се върна — обеща Парис и отново се зае с багажа.

На следващата сутрин се качи на самолета за Сан Франциско. Летеше в първа класа, а до нея седеше един доста привлекателен бизнесмен. Беше с елегантен костюм, работеше с портативен компютър и изглеждаше на около петдесет години. След като му хвърли един бегъл поглед, Парис се зачете в книгата си, изяде обяда си и после погледа филм. Филмът свърши и до кацането им оставаше около час.

Мъжът до нея затвори компютъра си. Погледна към нея с усмивка, когато стюардесата им предложи сирене и плодове или мляко и сладкиши. Парис си взе парче плод, а той помоли за чаша кафе. Стюардесата изглежда го познаваше, защото му се усмихна, докато наливаше кафето.

— Често ли пътувате до Сан Франциско? — попита го Парис, без каквито и да е задни мисли. Изглеждаше свестен и улегнал човек.

— Два-три пъти в месеца. Работя с една смесена фирма, инвестирам в биотехнологии в Силиконовата долина. — Звучеше много солидно, а и изглеждаше заможен човек. — А вие? По работа или на разходка?

— Отивам да видя сина си в Бъркли. Той учи в университета там.

Забеляза, че мъжът погледна към лявата й ръка. Вече не носеше венчалния си пръстен. Свали го, когато Питър се ожени, и това й бе струвало много мъка. Почти се разболя. Но нямаше смисъл повече да го държи на ръката си. Питър си имаше друга жена. Без него обаче се чувстваше като гола. Не беше го сваляла от деня, в който се бяха оженили. Забеляза, че спътникът й също не носи халка. Това може би беше добър знак, но можеше да не означава нищо.

— Колко време ще останете? — попита с интерес той.

— Не знам. Искам да си потърся къща или апартамент. Мисля да се преместя да живея в Калифорния.

— От Ню Йорк? — Изглеждаше изненадан. Жената беше много красива. Той реши, че е около четиридесетгодишна. Изглеждаше твърде млада, за да има син в университета, но вероятно се бе омъжила веднага след гимназия.

— По-точно от Гринуич.

— Разведена ли сте? — попита мъжът.

Очевидно имаше опит в тези неща.

— Да — отвърна равнодушно Парис. — Как познахте?

— В Гринуич няма много самотни жени, а щом смятате да се местите, значи сте сама.

Тя кимна, но не му зададе някой от същите въпроси. Не беше сигурна дали изобщо я интересуват отговорите, пък и не искаше да изглежда любопитна. Когато пилотът обяви, че скоро ще кацнат, Парис стана и отиде до тоалетната. В коридора я пресрещна стюардесата. Беше същата, която им сервира. Тя й се усмихна доброжелателно и заговори с тих глас.

— Не ми е работа, но може би ще ви е от полза да знаете. Той е женен, има четири деца, живее в Стамфорд. Две мои колежки се подведоха и излизаха с него, но той не им е казал нищо, научихме го от други източници. Пътува редовно по нашата линия. Видях ви да говорите с него, а ние, жените, трябва да се поддържаме. Разбира се, това може да не ви притеснява, ваша си работа. Просто сметнах, че ще е добре да го знаете. Той няма да ви каже, че е женен, поне на никоя от нас не каза. Открихме истината от друг редовен пътник, който познава него и жена му.

— Благодаря ви — рече Парис. Беше напълно объркана.

Тоалетната се освободи. Тя благодари още веднъж и влезе да измие ръцете си и да се среше. Докато го правеше, се гледаше в огледалото. Светът беше голям и пълен с всякакви влечуги, мръсници и измамници. Вероятността да попаднеш на добър и свестен човек бе толкова малка, колкото и да намериш игла в купа сено. Разбира се, на този свят, както вече се бе убедила, всичко бе възможно, но на Парис й изглеждаше изключително неправдоподобно. А пък и вече не желаеше никакъв мъж около себе си. Последното, което искаше, бе да се хване отново с някого. Изобщо не се съмняваше, че никога вече няма да се омъжи. Питър я бе излекувал завинаги от тази болест. Единственото, което можеше да направи сега, бе да свикне да живее сама.

Парис се върна на мястото си с добре подредена коса, сплетена на плитка, и внимателно освежено червило, а спътникът й я огледа преценяващо. След минута й подаде визитната си картичка. Тя я взе и задържа в ръката си.

— Ще отседна в „Четирите сезона“. Обадете ми се, ако имате време, можем да вечеряме заедно. Вие къде ще отседнете? — попита той.

— При сина ми — излъга Парис. След всичко, което току-що чу, нямаше намерение да му дава никаква информация. Знаеше вече достатъчно за този човек. — Мисля, че ще бъда много заета — добави безразлично и пъхна картичката в чантата си.

— Обадете ми се в Ню Йорк тогава, когато се върнете — продължи да настоява той, след като кацнаха, взеха багажа си и отидоха на стоянката за таксита. — Искате ли да вземем заедно едно такси до града? — предложи с плаха надежда, а Парис се усмихна, като си мислеше тъжно за жена му.

— Не, ще ме чакат приятели. Но благодаря за предложението.

След двадесетина минути обаче той я видя да се качва сама на едно такси и учудено вдигна вежди. Погледите им се срещнаха и тя му махна с ръка, а когато таксито пое към града, скъса картичката на парченца и ги изхвърли на вятъра.