Даниел Стийл
Развод (10)

Глава 9

Парис влезе в кабинета на Ан Смит. Приличаше на призрак. Премина през стаята като кукла на конци и седна, докато Ан я наблюдаваше и се чудеше какво става. Не беше я виждала такава от месеци. Всъщност от оня ден през юни, когато за пръв път влезе в кабинета й.

— Как върви пързалянето?

— Не върви — отвърна равно Парис.

— И защо? Да не си болна? — За последен път се бяха видели преди четири дни, но очевидно за това време се бяха случили много неща.

— Питър се жени на Нова година.

Настъпи дълго мълчание.

— Ясно. Доста груб номер.

— Така е — отговори безизразно Парис, сякаш беше упоена с „Торазин“.

Не се разкрещя, нито се разплака. Не разказа подробности на Ан, нито как го е научила. Просто седеше на стола като мъртвец. И се чувстваше така. Отново, още веднъж през последните шест месеца. Последната надежда, която бе таяла, си бе отишла. Питър не се освести, не дойде на себе си и не промени решението си. Щеше да се ожени след пет седмици. Мег и Уим й разказаха всичко веднага след като се върнаха от Ню Йорк. Същата нощ дъщеря й спа при нея. А на другата сутрин и двамата отлетяха за Калифорния.

През цялата неделя Парис плака неутешимо. За тях, за Питър и за себе си. Чувстваше се обречена, осъдена да остане сама до края на живота си. А той си имаше нова жена. По-точно щеше да я има след пет седмици.

— Как се чувстваш?

— Като парцал.

Ан се усмихна.

— Виждам това. Съвсем естествено е. Всеки ще се чувства така. Сърдита ли си, Парис?

Тя поклати глава и тихичко започна да плаче. Мина доста време преди да отговори.

— Просто съм тъжна. Много тъжна.

Изглеждаше съсипана.

— Не мислиш ли, че трябва да вземеш някакви лекарства? Успокоителни. Смяташ ли, че ще ти помогнат?

Парис отново поклати глава.

— Не искам да бягам, трябва да се науча да живея с това. Питър си отиде.

— Да, така е. Но ти имаш цял живот пред себе си и той може да бъде доста добър. Поне няма да бъде толкова лош, колкото сега.

Това беше разумна мисъл.

— И аз се надявам — отвърна Парис и си избърса носа. — Искам да го мразя, а не мога. Мразя нея. Кучката му с кучка! Разби семейството ми! Разби живота ми! И той също! Мръсник! Но пак го обичам. — Говореше като малко дете и се чувстваше така. Напълно изгубена, безпомощна, не знаеше какво да прави. Не можеше дори да си помисли, че отново ще бъде щастлива. Това беше краят на света. Всичко беше свършено и Парис бе сигурна, че животът й също е свършил.

— Как са Уим и Мег?

— Страхотно, като мен. Разстроени са. Шокирани. Попитаха ме дали съм знаела за нея и аз трябваше да ги излъжа. Не смятам, че ще бъде почтено спрямо Питър да им кажа истината — че тя е причината да ме остави.

— Защо го прикриваш?

— Защото им е баща, защото го обичам и смятам, че няма да е честно да кажа. Трябваше той да го направи.

— Да, така би било по-почтено. И спрямо теб.

Парис отново издуха носа си.

— Добре, да оставим това. Какво смяташ да правиш, за да го преодолееш? Мисля, че отново трябва да се върнеш на пързалката.

— Ти чуваш ли се какво говориш? Не искам и да чувам за нея. Нищо не искам повече. — Отново бе изпаднала в дълбока депресия. Отчаянието се превръщаше във всекидневие, в част от живота й.

— А приятелите ти? Видя ли се с тях? Ще отидеш ли някъде на Коледа?

— Повечето ме поканиха. Отказах на всички.

— Защо? Трябва да отидеш.

— Не искам хората да ме съжаляват. — През последните шест месеца това бе основната тема, лайтмотивът на песента, която пееше.

— Те ще те съжаляват много повече, ако се затвориш вкъщи. Защо не направиш усилие да отидеш поне на едно празненство и да видиш как ще ти се отрази?

Парис седеше, втренчила поглед в Ан няколко секунди, сетне поклати глава.

— Тогава, щом си толкова депресирана, мисля, че трябва да ти предпиша някакви лекарства — твърдо отсече Ан.

Парис трепна и продължи да я гледа, сетне дълбоко въздъхна.

— Добре, ще отида на едно коледно тържество. Но само това.

— Благодаря — въздъхна и Ан. Беше доволна от постигнатото. — Искаш ли да обсъдим на чия покана да се отзовеш?

— Не, сама ще реша.

През останалото време от сеанса двете говориха за предстоящия брак на Питър. Накрая Парис изглеждаше малко по-добре, а когато дойде следващия път, обяви, че е приела поканата за коктейла, даван от Виржиния и съпруга й една седмица преди Коледа. Уим и Мег щяха да се върнат у дома за празниците. Уим имаше цял месец ваканция, но смяташе да отиде във Върмонт на ски с приятели веднага след сватбата на баща си. Парис мислеше само как да преживее празниците. Беше си наумила, че ако все още е жива и стои на краката си на първи януари, значи ще успее да се справи.

Освен да отиде на едно коледно парти, Ан настояваше да се погрижи и за себе си. Каза й, че е много важно да се глези, да си почива, да спи повече, да прави упражнения, дори да ходи на масаж. Два дни след този разговор като знак от съдбата една жена, която познаваше от ученическите години на децата, я видя в магазина и й връчи визитката на салон за масаж и ароматерапия. Похвали салона като страхотен, била опитала и останала много доволна. Парис се почувства доста глупаво, но си каза, че няма да й навреди, ако опита. Освен това Ан беше права, че трябва да направи нещо за своето спокойствие и вътрешен мир, особено ако продължава да отказва да пие антидепресанти, както твърдо беше решила. Парис искаше да се справи със собствени сили и да бъде отново щастлива, но без помощта на лекарства и това, кой знае защо, беше много важно за нея, макар че не мислеше нищо лошо за хората, които пиеха успокоителни. Просто не искаше тя да го прави. Ето защо масажът й изглеждаше като алтернатива и когато се прибра у дома, се обади по телефона.

Гласът от другия край на жицата беше въздушен, деликатен, чуваше се индийска музика, което я подразни, но реши, че не трябва да бъде толкова мнителна. Името на жената бе Карма Апербаум и Парис едва се сдържа да не се разсмее, докато го записваше. Масажистката заяви, че може да дойде в къщата й. Имаше собствена масажна маса и щеше да донесе маслата за ароматерапията. Боговете очевидно бяха на нейна страна, защото Карма същата вечер имаше свободен час. Парис се поколеба, когато разбра, че става дума за девет часа, но реши — по дяволите, ще го направи! Нямаше какво да губи и си помисли, че може би след масажа ще спи по-добре. Всичко това й звучеше като вуду магия. Преди никога не бе ползвала подобни услуги. И само един господ знаеше какво включва тази ароматерапия. Изглеждаше й доста смешна.

Направи си купичка супа от разтворимите, преди да пристигне масажистката, и в този момент се обади Мег. Парис й разказа какво е предприела и дъщеря й я увери, че е за нейно добро.

— Пийс много си пада по ароматерапията — окуражи майка си Мег. — Ние непрекъснато я използваме.

При тези думи Парис простена. Точно от това се страхуваше.

— Ще ти съобщя какво е станало — обеща тя, преди да затвори.

Карма Апербаум пристигна с едно камионче, цялото изрисувано с хиндуистки символи. Русата й коса бе сплетена на десетки плитчици с вплетени в тях малки зърна. Беше облечена цялата в бяло. И въпреки скептицизма си Парис не можеше да не признае, че жената има красиво и екзотично лице. Сякаш излъчваше нещо неземно. Тя събу обувките си, когато влезе в къщата. Попита Парис къде е спалнята и се качи горе заедно с масата, която застла с памучни чаршафи. Извади от чантата си малко радио и пусна тиха музика. Беше същата индийска музика, която Парис чу по телефона. Когато излезе от банята, облечена с кашмирения халат, с който ходеше напоследък по цял ден, стаята беше почти тъмна и Карма (дали беше наистина карма?) беше готова. Парис имаше чувството, че ще присъства на някакъв сеанс.

— Хайде да изгоним всички демони, които са те обзели… Да ги изпратим там, откъдето са дошли — прошепна Карма, докато Парис лягаше на масата.

Не знаеше, че е била обзета от демони, но както и да е.

Без думи, дишайки дълбоко, Карма прокара ръцете си по тялото й. Парис се чувстваше напрегната и доста глупаво. Жената движеше ръцете си като магически пръчки и обяви, че напипва чакрите й. Неочаквано спря точно под черния дроб. Намръщи се и погледна загрижено Парис, след което с истинска тревога каза:

— Чувствам блокада.

— Къде? — Парис започваше да се изнервя. Тя искаше само масаж, а не да изследват черния й дроб.

— Мисля, че е разположена между бъбреците и черния дроб. Имали ли сте проблеми с майка си?

— Напоследък не.

О, боже! Майка й бе мъртва от осемнадесет години. Но докато беше жива, имаха големи проблеми. Майка й бе една изключително властна и мрачна жена, но Парис почти не си мислеше за нея. Имаше много по-важни неща в живота си.

— Тогава сигурно е нещо друго… Но аз усещам духове в къщата. Чувате ли ги?

Парис си помисли, че ще е по-добре да не позволява на масажистката да я изнерви. Започваше да й прилича на истински спиритически сеанс.

— Не, не ги чувам — отвърна остро тя.

Нейната житейска философия се основаваше на здрави корени, а не на въображение или фантазии. И освен това не се интересуваше от духове. Просто искаше да оцелее, да преживее развода и предстоящия брак на Питър. Е, наистина би предпочела вместо това да си има работа с духове. Сигурно да се справи с тях щеше да бъде по-лесно.

Карма започна да движи ръцете си отново и спря с ужасена физиономия на пет сантиметра над стомаха.

— Ето го, хванах го — обяви победоносно тя. — В червата ви е. — Новините с всяка измината минута ставаха все по-лоши.

— Какво е то? — попита Парис, разкъсвана от притеснение и насмешка. Идеята тази жена да открие нещо във вътрешностите й никак не я успокояваше.

— Всички демони са във вас — отговори убедено Карма. — Вие сигурно сте много ядосана. Ще ви е необходима голяма утроба. — Която и да бе тази жена, очевидно бе от една и съща планета с Пийс, чудатия приятел на Мегън. — Докато не изчистите всички токсини от системата си, няма да получите нищо от масажа.

Това я уплаши още повече.

— Не може ли да направим нещо и без голяма утроба? — Искаше само един масаж, а след него спокоен и дълбок сън. Поне така си представяше нещата, когато се обади.

— Ще опитам, но наистина не сте готова да получите най-доброто без тази подготовка. — Върху лицето на Карма бе изписана несигурност. — Но ще направя каквото мога.

Е, това вече бе истинска саможертва.

Тя извади шишенце с масло от голямата си чанта, намаза обилно Парис и започна да масажира ръцете и раменете й. Сетне направи същото с гърдите, корема и краката й, като всеки път, когато преминеше над стомаха й, издаваше страшни звуци на отчаяние.

— Не искам демоните да се чувстват удобно — обясни Карма. — Трябва да се пречистите от тях.

Но все пак музиката, маслото, полутъмната стая и ръцете на Карма оказаха своето магическо влияние върху Парис. Въпреки демоните в утробата й тя се отпусна. Чувстваше се много по-добре, когато Карма й каза да се обърне. Онова, което направи върху гърба и раменете й, бе наистина облекчаващо. Въпреки демоните и лошата карма Парис лежеше отпусната и имаше чувството, че ще се разтопи и ще изтече. Беше точно онова, от което имаше нужда. И както си лежеше със затворени очи и й се струваше, че е на небето, изведнъж почувства как между лопатките нещо я удари — сякаш топка за тенис бе запратена със скорост сто километра в час, след което Карма откъсна парче плът от едното й рамо.

— Какво правите? — извика Парис и отвори ужасено очи.

— Вендузи. Ще ви хареса. Така ще извадя всички демони от тялото ви заедно с токсините.

О, не! Стига с тези демони!

Те очевидно се движеха и се бяха преместили от вътрешностите й в горната част на тялото, а Карма бе твърдо решила да ги прогони оттам. Тя продължи да поставя горещите чашки върху гърба й. Те създаваха вакуум, като засмукваха кожата, след което масажистката ги откъсваше със силен звук пльок. Беше много болезнено. Парис скимтеше от болка, но се срамуваше да я помоли да престане.

— Страхотно е, нали?

— Не съвсем — отвърна искрено. — Предишната част ми хареса повече.

— И на демоните също. Но ние не бива да им позволим да се чувстват удобно!

А защо не, изкушаваше се да попита Парис. Тези вендузи върху гърба й сякаш нямаха свършване и когато всичко приключи, тя въздъхна облекчено. Обаче това очевидно не беше всичко. Карма веднага започна да меси и пляска бедрата й. Демоните сигурно се бяха преместили там, помисли си Парис. И ако беше така, сега явно се чудеха къде да се дянат под неуморните ръце на Карма. Изведнъж, без каквото и да е предупреждение, тя постави горещи камъни върху раменете й, извади още два от чантата си с фокуси и започна да масажира с тях ходилата й, докато на Парис й се стори, че все едно върви върху жарава.

— Това ще прочисти вътрешностите и главата ви, докато освободите утробата си — обясни жената, като продължаваше да измъчва ходилата й.

Стаята се изпълни с миризма на изгоряло. Беше нещо средно между изгорена кожа и горяща гума и бе толкова люта, че Парис започна да кашля. Не можеше да спре.

— Точно както си мислех. Сега дишайте дълбоко. Те мразят тази миризма. Трябва да изгоним всички тъмни духове.

Парис се уплаши, че неприятният мирис никога няма да изчезне от стаята, и дори се разтревожи, че жената е запалила огън върху дивана. Затова отвори очи и се огледа. Не, нямаше огън, но под един малък котлон гореше свещичка, и шишенце масло бе поставено върху плочата.

— Какво е това? — попита, все още задавена от дима, а Карма се усмихна. Чистотата и одухотвореността на лицето й напомниха на Парис за Жана д’Арк, погълната от пламъците на кладата.

— Лекарство, което сама съм забъркала. Действа безотказно.

— Върху какво? — Със сигурност щеше да нанесе непоправими поразии върху завесите и килима. Лютата миризма сякаш бе пропила цялата стая, дори се бе просмукала в стените.

— Много е полезно за дробовете ви. Ще видите как ще започне да чисти всичко.

Да, със сигурност щеше първо да изчисти супата, която бе изяла преди идването на Карма, защото започваше да се страхува, че ще повърне. Преди да успее да й каже да престане и да махне магическото лекарство, Карма сложи друго шишенце върху пламъка и след няколко секунди въздухът се изпълни с още по-силна миризма, от която очите на Парис се напълниха със сълзи. Приличаше на смес от отрова за мишки, арсеник и чесън и бе толкова задушаващо, че почти не можеше да диша.

— Това пък за какво е?

Невинният масаж се бе превърнал в предизвикателство да оцелее, докато Карма продължаваше да мачка гърба й. Парис все още лежеше по корем и кожата й все едно гореше в огън от горещите мазни камъни. Приличаше на мъчение, но в известен смисъл беше забавно и дори приятно. Чувстваше топлината и тежестта на камъните и това я изпълваше с някакво задоволство. Започваше да разбира източната философия, онази, която караше някои секти да спят върху легла с пирони или да гълтат огън. Това отвлича мисълта от мъките, лошите мисли, нещастията и я съсредоточава върху онези места от тялото, които или горят, или агонизират, или просто болят. Когато Карма й каза отново да се обърне, Парис се подчини. Без предупреждение тя изсипа цяла чаша сол върху корема й, покри го и постави гореща топка тамян върху него. Парис я гледаше като хипнотизирана.

— Това за какво е?

— Ще изсмуче всички отрови и ще донесе вътрешен мир.

Тамянът поне имаше по-приятна миризма от горящото масло, но онова, което Карма хвърли върху пламъка, бе като неочаквана пролет. Ароматът на цветя бе толкова силен, че Парис започна да киха, и тамянът върху корема й се разхвърча из стаята.

— Мразят това — усмихна се Карма.

Говореше за демоните, но Парис не можа да спре кихавицата си през следващите пет минути и най-накрая се предаде.

— Аз също го мразя. Мисля, че съм алергична към тази миризма — рече тя, а Карма я изгледа сякаш бе луда.

— Не може да си алергична към ароматерапията — изрече с абсолютна увереност.

Но на Парис вече й бе дошло до гуша. Масажът беше добър, но маслата, горещите камъни и отвратителната миризма й дойдоха прекалено много. И освен това минаваше единадесет часа.

— Алергична съм — повтори твърдо тя — и освен това стана късно. Не искам да ви задържам повече. — Казвайки това, тя се изправи и седна, като спусна краката си от масата и посегна към халата си.

— Не може да ставаш все още! — извика истински ужасена Карма. — Трябва да наместя чакрите ти, преди да си тръгна. Лягай! Ако не го направя, ще оставя всички вентили отворени и енергията ти ще изтече много скоро.

Това беше доста плашеща мисъл, така че въпреки подозренията и колебанията и въпреки здравия си разум Парис отново легна на масата.

Карма задвижи ръцете си по тялото й, като мърмореше някакви неразбираеми думи със затворени очи. Тази операция отне само пет минути, слава богу! Но миризмата бе толкова силна, че Парис се чудеше как ще спи тук.

— Благодаря много — рече тя, ставайки от масата.

Карма я предупреди да не се къпе до сутринта. Е, това вече щеше да бъде голям шок, както за демоните, така и за нея. Защото Парис не си спомняше някога да си е лягала без душ, а и нямаше начин да се пъхне в леглото си цялата омазана с олио.

Около половин час Карма събира нещата си, поиска сто долара, което бе разумна цена, и накрая си отиде около полунощ. Парис се върна в спалнята си, след като я изпрати, и се разсмя с глас. Само това можеше да направи. Наистина се бе отпуснала, но случилото се беше повече от абсурдно. Въпреки това бе кимнала утвърдително, когато Карма я предупреди, че трябва да има голяма утроба и да прочисти системата си, преди да я повика отново, защото в противен случай терапията нямало да подейства.

Все още се усмихваше, когато отиде в банята, пусна душа, свали халата и се погледна в огледалото. По целия й гръб имаше симетрични белези от вендузите. Изглеждаха ужасно, бяха тъмночервени и лесно можеше да се досети, че на другия ден щяха да бъдат сини. Беше страшно да ги гледа човек, изглеждаха почти толкова болезнени, колкото и докато онази луда жена бе слагала вендузите върху гърба й. Не знаеше дали е имало ефект върху демоните, но бе превърнало кожата на Парис в червена каша.

Когато на сутринта се погледна отново в огледалото, най-лошите й подозрения и страхове се потвърдиха. Изглеждаше така, сякаш сериозно е злоупотребила с алкохол предната нощ, върху раменете й имаше две следи от изгорено. Цялата стая миришеше на черква, сякаш някой бе умрял. Всичко това я накара да се разсмее. И това беше нещо, все пак. Всъщност какво значение имаше? Наоколо нямаше жив човек, който да я види. Когато Мег се обади, за да пита как е минал сеансът, Парис продължаваше да се смее.

— Е, как беше, мамо?

— Наистина много интересно. Нещо като модерна форма на мазохизъм. А, трябва да знаеш, че в дебелото ми черво се е скрил един демон.

— Да, знам, Пийс също има. Наследил го е от баща си.

— Надявам се, че ти нямаш — рече уж загрижено Парис. — Защото аз съм наследила демоните от майка ми.

— Той ще бъде дълбоко впечатлен, че го направи, мамо — каза Мег и се усмихна при тази мисъл. Майка й беше наистина голяма работа.

— А ти ще бъдеш още по-впечатлена, ако видиш белезите по гърба ми.

— Ще изчезнат след няколко дни. Може би следващия път трябва да опиташ да извадиш и демоните от утробата си — разсмя се Мег.

— Не мисля. Аз и моите демони си живеем много добре и в пълно съгласие.

 

 

Един ден след коледното тържество у семейство Морисън Парис влезе в кабинета на Ан. Изглеждаше доволна.

— Ти какво, забавлява ли се? — попита я Ан с надежда.

Това беше първото празненство, на което бе отишла от седем месеца насам. Последното бе онова, което тя самата даде в нощта преди Питър да й съобщи, че иска развод.

— Не, не ми хареса. — Тя изгледа самодоволно Ан. Искаше да й каже, че нейната гледна точка се бе потвърдила. Защото бе изпълнила препоръките й, от масажа до светското събитие, и всяка минута й бе неприятна и не бе допринесла с нищо за оправянето на настроението й.

— Колко време стоя?

— Двадесет минути.

— Значи не се брои. Трябва да стоиш поне един час.

— Седем души ми казаха колко съжалявали, че Питър ме е напуснал. Съпрузите на две приятелки ме попитаха дали не искам да пия по едно питие с тях някъде навън. А пет от семействата бяха поканени на сватбата на Питър. Не, повече няма да отида никъде. Чувствах се като пълна глупачка.

— Напротив, ще излезеш отново и отново. И изобщо не си глупачка. Просто си жена, чийто съпруг си е отишъл. Тежко е, знам, но не се случва за пръв път на теб. Трябва да го преодолееш.

— Няма да излизам — упорито повтори Парис, решението й бе желязно. — Никога повече. Освен това си направих масаж. Жената беше луда и ми остави синини по тялото. Имам демони във вътрешностите си. И никога повече няма да ходя на гости. Никога — закле се отново Парис.

— Тогава се срещай с хора, които не знаят за Питър. Това също е идея. Не може да се затвориш вкъщи като Грета Гарбо. Ти, за разлика от нея, имаш деца. Не бива да стоиш само в спалнята си. Нуждаеш се от много повече.

— Ще излизам, след като Питър се ожени — отвърна уклончиво Парис.

— И каква ще бъде разликата? — попита изненадано Ан.

— Поне няма да ми говорят за сватбата. Един идиот дори ме попита дали съм поканена.

— А ти какво му отговори?

— Че нямам търпение и тия дни ще отида до Ню Йорк да си купя нова рокля за случая. Ти какво си мислиш, че му отговорих? Не, но смятам да се самоубия същата нощ. Остана доволен.

— Наистина ли го мислиш? — изстреля веднага въпроса си Ан.

— Не — въздъхна Парис. — Дори да го исках, не мога да го направя заради децата си.

— Но го искаш, така ли?

— Не — беше тъжният отговор. — Наистина ми се ще да умра, но не мога да го направя сама. Може би не ми стига смелост.

— Добре, ако продължиш да мислиш по този въпрос, искам да ми съобщиш незабавно — строго нареди Ан.

— О, я стига! Добре, добре — обеща Парис.

Беше нещастна, много нещастна, но не чак толкова, че да се самоубие. Не искаше да дава на Рейчъл повод за задоволство и чувство за окончателна победа.

— Какво ще правиш на Нова година?

— Сигурно ще плача.

— Има ли някой, когото би искала да видиш?

— Ами-и-и, всички, които обичам и познавам, ще бъдат на сватбата на Питър. Това ми стига. Достатъчно депресиращо е, не смяташ ли? Спокойно, ще се оправя. Сигурно ще легна да спя.

И двете знаеха, че ще бъде много тежка нощ. Нямаше начин да не е.

 

 

Тази година Коледа бе много спокойна. Мег и Уим прекараха Бъдни вечер с майка си, а самата Коледа с баща си и Рейчъл. Парис излезе, купи елха и я украси, преди те да се върнат от Калифорния. А пет дни преди празника пристигна окончателното решение за развода. Тя дълго време го гледа, без да плаче, след което го сложи в едно чекмедже и го заключи. Все едно бе прочела смъртния акт на някого. Своя собствен. Никога през живота си не бе помислила, че може да прочете името си на такъв документ. Дори не каза на децата, че решението е пристигнало. Не можеше да преобърне езика си и да произнесе думите. Всичко беше приключило. Седем месеца след деня, в който си отиде Питър, двамата вече не бяха съпрузи. И той се женеше за Рейчъл. Имаше чувството, че живее в нереален свят. Животът й сякаш беше измислен.

Следобедът в навечерието на Нова година Уим и Мег отпътуваха за града. Парис ги целуна за довиждане и не каза нищо. Мислеше да се обади на Ан, но всъщност нямаше какво да й каже. Нямаше какво да каже на никого. Единственото, което искаше, бе да бъде сама. Направи си супа, гледа малко телевизия и в девет часа си легна. Дори не си позволи да мисли какво става в момента. Знаеше, че гостите бяха поканени за осем. Знаеше също, когато загаси лампата в спалнята си, че Питър и Рейчъл вече са произнесли брачните клетви и са станали мъж и жена. Животът, който познаваше от двадесет и четири години, си бе отишъл, беше се стопил като сняг. Мъжът й имаше нова жена и нов живот. Тя повече не съществуваше за него. Беше разрушил всичко, което двамата бяха градили. Беше го разбил на парчета. Заспивайки, Парис си каза, че повече нищо не я интересува — нито Питър, нито Рейчъл, нищо. Искаше само да забрави, че някога го бе обичала, и да заспи, ако е възможно, завинаги. На следващия ден младоженците щяха да заминат за Карибите и животът им щеше да започне. Беше Нова година. Нов ден, нов късмет. А за Парис, независимо дали го искаше или не, това също бе началото на един нов живот.