Даниел Стийл
Развод (13)

Глава 12

През следващите четири дни Парис имаше чувството, че обиколи на кръст Сан Франциско и разгледа всяка къща в града. След като огледа и четири апартамента, бързо реши, че не иска апартамент. След годините, преживени в приказната й къща с много стаи, не можеше да си представи да живее в апартамент. Накрая се спря на две къщи, които й харесаха. Едната бе голяма каменна постройка на Пасифик Нейтс, която приличаше на къщата й в Гринуич, а другата бе старомодна викторианска къща с отделен „апартамент за свекървата“ на Валежо стрийт в Кау Холоу. Тя имаше предимството, че бе по-близо до океана, с изглед към залива и моста „Голдън Гейт“, а онова, което й харесваше най-много, бе, че Уим можеше да ползва „апартамента за свекървата“, когато иска, и да бъде съвсем самостоятелен. Дори можеше да доведе приятелите си на гости. Направо беше идеално. Цената бе добра и собствениците бяха съгласни да я дадат под наем за една-две години. А Парис бе олицетворение на идеалния квартирант — платежоспособна и зряла дама. Къщата беше боядисана наскоро, изглеждаше чиста, приятна и уютна.

Имаше прекрасни подове от дърво, в основното крило се намираха три стаи, а на втория етаж — още две, които гледаха към залива. Тях можеше да използва Мег или някой, който дойдеше на гости. Имаше приятна кухня в селски стил и всекидневна, от която се излизаше в малка, добре поддържана градинка. Всичко бе по-малко от мащабите, с които бе свикнала, но й харесваше. Смяташе да докара част от мебелите си, а останалите да остави на склад. Агентът й каза, че може да наеме мебелировка, докато пристигне собствената й. Уредиха сделката още същия следобед. Тя подписа договора и получи ключовете. Плати първия и последния наем и доста солиден депозит. Оставаше само да даде къщата си в Гринуич под наем, но дори това да отнемеше време, нямаше причина да остава и да чака там. Можеше да се премести тук, когато поиска.

На другата вечер Парис вечеря с Уим и го заведе да му покаже къщата. Бе наела кола и свикваше да кара по хълмовете. А синът й направо се влюби в „апартамента на свекървата“.

— Супер, мамо! Може да дойда с приятели!

— Винаги когато поискаш, скъпи. Затова избрах тази къща.

В апартамента имаше две малки спални, а градината беше обща. Изобщо къщата беше добра находка. Притежаваше чар, предоставяше самостоятелност и достатъчно пространство, гнездо за Уим, когато решеше да я посети, въпреки че тя не се самозаблуждаваше и знаеше, че няма да се случва много често. Синът й се чувстваше напълно в свои води в Бъркли. От онова, което възторжено й разказа, тя разбра, че вече има много приятели, че му харесва да учи и всичко върви добре.

— Кога ще се пренесеш? — попита я нетърпеливо Уим.

— Веднага щом съм готова с багажа в Гринуич.

— Ще продадеш ли нашата къща?

— Не, ще я дам под наем.

За пръв път от месеци насам Парис имаше цел, гледаше в някаква посока и правеше планове за живота си. Неочаквано се бе случило нещо хубаво, не само травми, отчаяние и скръб. Бяха й необходими осем месеца, за да стигне дотук. Но важното бе, че се бе измъкнала от капана.

Тя го закара до Бъркли същата нощ, а на сутринта отлетя за Гринуич. Този път до нея седеше една доста възрастна жена, която обясни, че отива да види сина си, и спа почти през цялото време. А Парис имаше чувството, че е отсъствала месеци наред, когато влезе в собствения си дом. За четири дни беше свършила много работа и се чувстваше нова, различна, изпълнена с енергия.

На следващата сутрин се обади на Натали и Виржиния и им каза какво е направила. Двете бяха силно изненадани и се натъжиха от новината, защото не искаха да се разделят. Все пак се радваха, защото това бе желанието на Парис. Тя премълча пред Натали ролята, която нейното злополучно парти бе изиграло за вземането на това решение. То беше капката, която преля чашата и доказа за пореден път старата поговорка „Всяко зло за добро“.

Парис се обади в агенцията за недвижими имоти и още същия уикенд започнаха да идват кандидат-наематели да огледат къщата. От агенцията я бяха уверили, че със сигурност ще намерят кандидати, макар че сезонът беше мъртъв, тъй като хората предпочитаха да се местят в нови жилища главно през пролетта и лятото. Парис вече бе наела транспорт и се готвеше да започне да опакова вещите, които смяташе да вземе със себе си. Трябваше да реши кое ще й върши работа и кое да остави на склад.

Същата сутрин се обади Виржиния. Беше споделила с Джим за заминаването на Парис и двамата искаха да дадат прощално парти в нейна чест. Натали направи същото предложение на другия ден. До края на седмицата четирима приятели й се обадиха, за да вечерят заедно. Сякаш изведнъж всички бяха променили отношението си към нея. Вече не я съжаляваха, радваха се на онова, което прави, въпреки че не искаха да я загубят.

Парис беше доволна. Сякаш най-сетне бе успяла да обърне кораба в правилната посока. Но не се сети, че заслугата за промяната на отношението на околните всъщност е нейна. За една нощ цялата атмосфера се бе променила, въздухът беше друг.

За голяма нейна изненада до неделя следобед къщата беше наета от втората двойка, а час след това се обади и първата, бяха силно разочаровани, че са били изпреварени. Семейството, което нае къщата, бе от Атланта. Идваха на работа в Ню Йорк и имаха три деца на тийнейджърска възраст. Искаха я за една година с възможност за втора. Къщата беше идеална за тях и бяха много благодарни, че Парис няма нищо против децата. Напротив, тя се радваше, че домът й отново ще се изпълни с детски смях и глъч. Почувства се щастлива. Освен това бе изумена от наема, който щеше да получава. Не само че щеше да покрива наема в Калифорния, но щеше и да й остава. Така че преместването вървеше с пълна пара. През следващите седмици Парис се занимаваше със сортиране, пакетиране, срещи с приятели и сбогуване. Имаше намерение в края на януари да бъде в Сан Франциско и когато дойде транспортът, беше готова.

Освободи къщата и за последния уикенд си нае стая в хотел „Хоумстед“, където обядва за последен път с Натали и Виржиния. Партитата, които двете дадоха в нейна чест, наистина бяха хубави. Бяха поканени само стари приятели, никакви непознати. Парис осъзна колко много хора е познавала и харесвала в Гринуич и за миг дори съжали, че ги напуска. Но при следващия, последен сеанс при Ан, убеждението, че е взела правилното решение, се затвърди. Наистина сега беше в приповдигнато настроение, защото заминаваше, но ако останеше, нещата със сигурност щяха да се върнат в старото положение. Пак щеше да си стои сама вкъщи, депресирана и потънала в самота и отчаяние. Въпреки че и в Сан Франциско щеше да бъде сама, там имаше перспективи — да си потърси работа, да срещне нови хора.

Парис обеща на Ан да й се обажда два пъти в седмицата по телефона.

В петък в осем сутринта тя потегли за летището. И докато самолетът набираше скорост и се издигаше в посивялото от облаци небе, се зарече тържествено да не мисли за Питър. Макар да знаеше от Мег и Уим, че бившата му жена ще се мести в Калифорния, той не й се обади нито веднъж. Беше зает да устройва новия си живот, ето защо и тя трябваше да се заеме със своя. Ако тази стъпка се окажеше катастрофална и откриеше, че е направила грешка, винаги можеше да се върне в Гринуич. И може би щеше да го стори някой ден. Но засега, поне през следващата година, Парис смяташе да разпери криле и да полети. Поне да се опита. Този път знаеше, че парашутът й е на място. Това не бе свободно, безтегловно падане, този път никой не я беше изхвърлил насила от самолета. Беше скочила сама, с пълното съзнание за онова, което прави, и как да го направи. Смяната на местоживеенето бе най-храброто действие, което бе предприела в живота си до този момент.

Уим й бе обещал да дойде и да остане през уикенда с нея. Когато самолетът кацна, Парис се усмихваше сама на себе си.

Нае такси и даде адреса на новата си къща. Агентът, с когото се бе свързала, си бе свършил работата. Беше взел мебели под наем, с които да се задоволи на първо време, докато пристигне нейният багаж. Имаше легло, гардероб, маса и столове, диван и малка масичка за кафе, няколко лампи. Изглеждаше съвсем прилично. Тя занесе куфарите си на горния етаж и ги остави в спалнята, след което се огледа. Беше ранен следобед и от прозореца се виждаше мостът „Голдън Гейт“. А когато се погледна в огледалото на гардероба, видя, че се усмихва.

В празната тиха къща не се чуваше нито звук. Парис прошепна: „Скъпа, добре дошла у дома!“ на собственото си усмихнато отражение. След което седна на леглото и понеже се чувстваше изпълнена с надежда, за пръв път от дълго време насам се разсмя на глас. Това беше началото на новия живот.