Даниел Стийл
Развод (7)

Глава 6

Парис и Уим отлетяха за Сан Франциско с всички чанти, куфари, неговите съкровища и компютъра. Питър летя същата нощ сам.

През целия полет, докато Уим гледа филм и поспа за малко, Парис си представяше как ще се срещне отново с мъжа си. След целия им двадесет и четири годишен съвместен живот имаше чувството, че ще се сблъска с непознат. Най-тъжното бе, че тя искаше да го види, за нея той бе като наркотик, без който наркоманът не може, или като лекарството, от което се нуждае болният, за да оцелее. След три месеца раздяла и всичко, което й причини, тя все още го обичаше и се надяваше, че може да стане чудо, което да й го върне. Единственият човек, с когото посмя да сподели това, бе Ан Смит. Психоаналитичката я увери, че не е ненормално, нито необикновено да има подобни чувства и че един ден тя самата ще бъде в състояние да си тръгне, защото ще бъде готова да продължи без него. Но този ден все още не беше настъпил.

Полетът продължи пет часа. Взеха такси до хотел „Риц Карлтън“, където Парис бе резервирала две стаи — за себе си и за сина си. Същата вечер двамата отидоха да вечерят в Чайнатаун. Прекараха чудесно, а когато се върнаха в хотела, се обадиха на Мег. След два дни Парис щеше да отиде при нея, след като Уим се настани в общежитието. Беше пресметнала, че два дни ще им бъдат напълно достатъчни, макар да не бързаше да го напуска. Онова, от което най-много се страхуваше сега, бе да се завърне в празната си къща.

Тя нае едно малко бусче, за да пренесе вещите на сина и през моста до Бъркли, и на следващата сутрин двамата напуснаха хотела в десет и записаха Уим в университета. Когато приключиха, той пое всичко в свои ръце. Даде на майка си адреса на общежитието и й определи среща там след два часа. Трябваше й повече от половин час, докато намери адреса.

Кампусът^[1] на университета „Бъркли“ бе чудовищно голям. Парис се поразходи малко, след което седна на един камък на слънце пред общежитието, за да почака сина си. Времето беше топло, слънцето грееше и бе поне с пет градуса по-топло, отколкото преди час в Сан Франциско. И както си седеше и се наслаждаваше на хубавото време и на слънчевите лъчи, Парис зърна една позната фигура. Онази леко клатушкаща се походка, която бе виждала милион пъти преди и която щеше да разпознае дори със затворени очи само по ударите на сърцето си. Беше Пит и вървеше право към нея с втренчен поглед. Спря на няколко крачки.

— Здравей, Парис — поздрави студено и официално той, сякаш бяха случайни познати, които се бяха срещали някога, много отдавна. Нито в очите, нито върху лицето му имаше следи от общото им минало. Сякаш никога не бяха делили едно легло. — Къде е Уим?

— Записва се за лекциите, след което ще вземе ключа за стаята си. Трябва да дойде след около час.

Той кимна. Беше видно, че не е сигурен какво да прави — дали да изчака с нея, или да си отиде и да се върне по-късно. Но понеже нямаше какво друго да стори, а кампусът бе огромен по размери и сигурно би било уморително да се разхожда из него, предпочете да остане и да изчака сина си, въпреки че не се чувстваше особено удобно. Не беше се подготвил за подобна среща, но трябваше да я изтърпи заради Уим.

Така че двамата седяха в пълно мълчание, всеки потънал в собствените си мисли. Питър се насилваше да мисли за Рейчъл. А Парис се опитваше да си припомни всичко, което бяха говорили с Ан Смит за начина й на поведение, когато го види отново.

Накрая той проговори пръв.

— Изглеждаш добре — заяви, без да уточни дали това значи, че е красива, или че е много слаба.

— Благодаря. Ти също.

Не го попита как е Рейчъл или дали му харесва да живее в Ню Йорк с нея. Подозираше от месеци, че хотелската стая, която държеше на свое име, е само параван за пред децата и заради предстоящия развод. Не го попита дали е щастлив, че скоро ще бъде свободен. Разводът щеше да бъде напълно оформен между Деня на благодарността и Коледа, което щеше да добави нови нюанси към тези семейни празници.

— Много мило, че си дошъл — каза учтиво тя, докато сърцето й се свиваше от болка само защото седеше толкова близо до него, а трябваше да говори някакви си нищо неозначаващи празни приказки. Всичко беше пълен абсурд. — Твоето присъствие е много важно за Уим.

— И аз така мислех, затова дойдох. Надявам се, че не се сърдиш.

Тя вдигна очи и го погледна. Беше по-хубав от всякога. Трябваше й наистина смелост. Беше почти невъзможно да проумее колко неочаквано и категорично той я бе изхвърлил от живота си. Не можеше дори да си представи, че някога ще се съвземе от тази травма или че ще посмее да обича някой друг. Знаеше единствено, че го обича, че я боли и че ще я боли до края на живота й.

— Мисля, че и двамата ще трябва да се научим — рече практично тя, като придаде на гласа си повече твърдост, отколкото чувстваше в себе си. — От сега нататък в живота на децата ни ще има и други важни събития и ние трябва да успеем да го направим заради тях.

Макар че щеше да остане само няколко дни, Парис се чувстваше несигурна, защото почвата под краката й бе непозната. Не можеше да си отиде у дома, в обичайната обстановка, където да ближе раните си или да се наплаче на воля. Можеше наистина да се прибере в хотела, но това не беше същото.

Той кимна в знак на мълчаливо съгласие, а тя почувства как бъдещето се протяга пред нея. Едно бъдеще, в което Питър беше с Рейчъл, а тя беше сама.

Питър седеше на пейката и мълчеше, а тя не помръдна от камъка. И двамата очакваха появата на Уим като спасение и се молеха да дойде по-скоро. Накрая Питър я погледна. Изглежда се бе почувствал неудобно, защото Парис забеляза, че се е напрегнал.

— Добре ли си? — попита я той.

Беше подложила лицето си на слънцето, опитвайки се да забрави близостта му, което бе невъзможно. Беше готова, всъщност копнееше да скочи и да се хвърли в прегръдките му, дори в краката му. Как беше възможно човек да прекара половината от живота си с някой и този някой една сутрин просто да стане от леглото и да си отиде? За нея това продължаваше да бъде толкова непонятно и невъзможно за възприемане, колкото да се опита да проумее безкрая.

— Добре съм — отвърна спокойно Парис, макар да не бе напълно сигурна какво има предвид той. Дали я питаше за този момент, докато чакаше Уим, седнала на камъка, или въобще? Не, не искаше да уточнява, защото нямаше никакво значение.

— Притеснявам се за теб — рече Питър, забил поглед в обувките си. Беше прекалено болезнено да я погледне. Можеше да види в очите й всичко, което й бе причинил. Те приличаха на басейн без вода или на счупено зелено стъкло. — И на двамата ни е трудно — измърмори накрая, а това бе доста трудно за вярване.

— Че на теб какво ти е? Нали ти го искаше? — едва прошепна Парис, като се молеше горещо той да отговори с „не“. Това всъщност бе последният й шанс.

— Да. — Той изстреля кратката дума, сякаш хвърли камък, който бе заседнал в гърлото му. — Това исках. Но не означава, че ми е лесно. Мога само да си представя какво чувстваш ти. — В интерес на истината, наистина изглеждаше тъжен и сякаш се тревожеше за нея.

— Така е, не можеш. И аз не можех да си го представя, докато не ми се случи. То е като смъртта, дори още по-лошо. Понякога се опитвам да си внуша, че всъщност си мъртъв, което е по-лесно. Защото, ако си мъртъв, няма да се налага да мисля къде си или защо ме напусна. — Беше болезнено откровена с него. И защо не? Нямаше какво да губи, нито защо да го щади.

— Ще ти мине с времето — отвърна учтиво Питър, защото не знаеше какво друго да каже.

В този момент двамата видяха Уим, който тичаше по хълма към тях като порив на летен вятър, горещ, потен и останал без дъх. За миг Парис съжали, че се появява не навреме, след което веднага почувства облекчение. Всъщност беше чула всичко, което трябваше да чуе. Питър бе твърд в решението си и само я съжаляваше. Той никога нямаше да се върне при нея. А тя не искаше съжаление, а сърцето му. От този момент нататък разговорът им само щеше да загрубее. И да тръгне в погрешна посока.

Беше много по-лесно да прехвърлят вниманието си върху Уим, така че и двамата се заеха с пренасянето на багажа му в стаята. След като влязоха, Парис се настани на леглото и започна да разопакова вещите, а Питър и Уим качиха на третия етаж кутии и куфари, малката стереоуредба, компютъра и колелото му. Бяха взели под наем микровълнова печка и малък хладилник от домакинството на университета. Всъщност той имаше всичко, от което се нуждаеше, и до към четири часа вещите бяха подредени. Двама от съквартирантите му пристигнаха след него, а третият нахлу в момента, когато Парис и Питър се готвеха да си тръгнат.

Всички момчета бяха здрави и весели. Двама бяха от Калифорния, а третият от Хонконг. Заедно изглеждаха приятна компания, сигурно щяха да се сприятелят. Уим обеща на баща си да вечеря с него и Питър уточни, че ще го вземе в шест. Сетне двамата с Парис си тръгнаха. Бяха уморени. Денят беше дълъг и изпълнен с емоции. Тя изпрати своето малко момче, което изхвръкна от гнездото, за да лети на воля по широкия свят, помогна му да направи леглото и да подреди дрехите си, но видя и Питър. А това й напомни за двойната й загуба. Не, дори тройна, ако се смята и Мегън. Всички хора, на които държеше и които бе обичала, бяха напуснали всекидневния й живот, а Питър бе отишъл дори още по-далеч, и то завинаги.

Когато стигнаха до главната зала, където висяха огромни табла със съобщения, бележки, обяви, постери и плакати за концерти и спортни събития, с които бе пълен колежанския живот, той се обърна към нея.

— Искаш ли да вечеряш с нас? — попита я великодушно, но тя само поклати глава.

Беше толкова изтощена, че дори не можеше да говори. Премести бавно един кичур коса зад ухото си и Питър трябваше да се пребори с импулса си да довърши движението вместо нея. Изглеждаше съвсем млада, като студентка в джинси, тениска и сандали. Приличаше на момичетата, които минаваха забързано около тях, и това го върна назад във времето, към спомените му с тази жена.

— Благодаря. Направо съм гроги. Мисля да се върна в хотела и да си взема един душ. — Беше изморена дори и това да направи, но не можеше да седи на една маса с него. Знаеше, че това ще доведе единствено до сълзи. Не искаше никой да я вижда да плаче, не искаше да споделя мъката си с тях. — Ще се видя с Уим утре. Ти кога ще се връщаш в Ню Йорк?

— Утре вечер трябва да бъда в Чикаго. Ще тръгна сутринта, призори. Мисля, че той се настани добре. Утре по това време няма да иска дори да ни види около себе си. Вече излетя и може да лети.

Беше горд със сина си, Парис също.

— Да, така е — отвърна с тъжна усмивка тя. Болеше я много, въпреки че мъжът й имаше право. Момчето им вече бе самостоятелно и нямаше нужда от тях. — Благодаря ти, че пренесе тежкия багаж — рече, докато вървяха към микробуса. — Не изглеждаше толкова много, когато го опаковахме. Сякаш се е увеличил неусетно по време на полета.

— Никога не изглежда много — усмихна се Питър. — Помниш ли когато заведохме Мег във „Васар“? Не бях виждал толкова много багаж в живота си.

Тогава бе взела дори завеси, тапети и килимче, а Мег настоя баща й да постави тапетите с пистолета за скоби, който бе купила. Имаше таланта на майка си да преобразява интериора на стаите и добре че съквартирантката й хареса всичко, което бе направила. Но Питър никога в живота си не бе работил толкова здраво. Да сложи завесите според изискванията на дъщеря си, бе толкова трудно, че Парис се разсмя от сърце, като си спомни физиономията и усилията му.

— Какво ли стана с всички тези вещи? Не си спомням да ги е донесла вкъщи, може би ги взе в Ню Йорк?

Това бяха дребните неща, от които бе съставен животът. Животът, който бяха споделяли и който никога повече нямаше да живеят заедно.

— Продаде ги на една първокурсничка, когато завърши — отговори му Парис.

Той кимна и двамата се погледнаха за един дълъг миг. Имаха толкова общи спомени, които вече не бяха толкова ценни. Бяха като стари безполезни дрехи, захвърлени на тавана. А таванът бяха техните сърца и бракът, който той бе разрушил. Парна я мисълта, че целият й живот е изхвърлен на боклука като ненужна вещ. Всички неща, които някога бяха любими, скъпи и принадлежаха на някой, сега се търкаляха на бунището. А заедно с тях и тя самата. Разкъсана, забравена, ненужна. Беше непоносима и страшна мисъл.

— Пази се — надуто и някак тържествено произнесе Питър и накрая се реши да изрече онова, което бе мислил през целия ден. — Искам да кажа да се грижиш повече за себе си. Много си слаба.

Парис не знаеше какво да му отговори. Само го погледна, кимна и извърна очи ново встрани, за да скрие сълзите в тях.

— Благодаря ти, че ми позволи да бъда тук днес.

— Радвам се, че дойде — рече Парис. — За Уим нямаше да е същото, ако те нямаше.

Той отново кимна, а тя влезе в микробуса, без да го погледне повече, и след минута вече караше по алеята. Питър дълго гледа след нея. Вярваше, че изборът, който бе направил, е верният, и смяташе, че в живота си не бе изпитвал такова щастие, каквото изпитваше сега с Рейчъл. Знаеше обаче, че ще има моменти, когато Парис ще му липсва. Тя беше забележителна жена. Надяваше се само някой ден тя да се съвземе и да преодолее болката, която й причини. Възхищаваше се на куража и достойнството й. Знаеше по-добре от всеки друг, че жена му има голямо сърце и че го обича повече, отколкото заслужава.