Даниел Стийл
Развод (11)

Глава 10

За Парис седмицата след сватбата на Питър бе като едно неясно петно. Когато се събуди сутринта на първия ден от новата година, установи, че е болна. Сигурно беше грип. Докато децата се върнат от Ню Йорк, тя вече имаше температура, тресеше я, кихаше, кашляше и искаше само да спи. Уим отиде на ски с приятелите си, а Мег замина за Ел Ей, за да се види с Пийс. Те все още ходеха, макар тя да сподели с майка си, че се чувства уморена от него и предпочита да се разделят. Неговият хранителен режим, странните му навици и интензивни тренировки й бяха омръзнали. Беше й скучно и досадно с него.

— Всеки път, когато искам да ям хамбургер в „Бургер Кинг“ или една сочна пържола, той ме води на вегетариански ресторант. Ако го направи още веднъж, ще полудея.

Парис беше много облекчена от реакцията на дъщеря си.

Една седмица след тяхното заминаване тя се пооправи и отново се почувства човек. За пръв път ставаше от леглото, когато се обади Натали и й се оплака, че е прекарала същия грип. Организираше вечерно парти следващата събота, беше поканила само няколко стари приятели и молеше Парис да отиде. Нямаше някакъв специален повод или случай, просто да се видят и да побъбрят. Дори не спомена за сватбата на Питър. В първия миг Парис се изкуши да откаже, но сетне си спомни за обещанието, дадено на Ан Смит. Не беше виждала приятелката си от Деня на благодарността. Освен това поканата прозвуча безобидно и безопасно, така че се съгласи. Когато съобщи това на Ан, тя остана много доволна.

— Прекрасно. Надявам се да ти бъде приятно и да прекараш добре.

Пожеланието беше напълно искрено, но Парис отговори, че не й пука. Когато обаче започна да се облича за партито, за пръв път от много месеци насам осъзна, че иска да види приятелите си. Може би Ан беше права. Може би вече беше готова. Знаеше от Натали, че ще се съберат около десетина гости, което беше добре. Не бе в настроение за прекалено шумна компания. Виржиния и Джим също бяха поканени.

Парис се нагласи в кадифени панталони и кашмирен пуловер и направи косата си на кок за пръв път от месеци насам. Реши да обуе обувки с високи токове, но видя, че вали сняг, затова ги пъхна в торбичка и обу ботуши.

Когато погледна през прозореца, осъзна, че трябва да изрине снега от алеята, за да може колата да излезе. Помисли си да се обади на семейство Морисън да минат да я вземат, за да пътува с тях, но не искаше да им създава неудобство. Щом щеше да живее сама, трябваше да докаже, че е в състояние да се грижи сама за себе си. Затова облече дебело яке с качулка, нахлузи ръкавици с един пръст и като взе лопатата, излезе навън. Отне й двадесет минути, за да изрине снега от алеята и да изчисти леда от предното стъкло на автомобила. Затова закъсня с двадесет минути за партито. Но когато пристигна, там бяха дошли само четирима от гостите. Сигурно останалите имаха същия проблем като нея. Явно снеговалежът щеше да бъде доста по-обилен, отколкото се очакваше според прогнозата. Фред разбра, че е шофирала сама, и я укори, че не се е обадила. Щели да бъдат щастливи да я вземат. Парис се засмя и неочаквано се почувства изненадващо независима.

Накрая всички гости пристигнаха. Парис видя, че е единствената самотна личност, както бе и очаквала. Бяха поканени четири двойки и Парис. С това трябваше да свиква — да бъде единакът, самотникът. С облекчение отбеляза, че познава всички, а и никой от тях не прояви лошия вкус да спомене сватбата на Питър, въпреки че някои бяха присъствали на нея, включително Виржиния и съпругът й.

— Е, как си? — попита я тихо Виржиния и й се оплака, че е прекарала тежък грип. Всъщност почти всички, които познаваше, го бяха пипнали.

Двете обсъждаха бабините илачи, с които да се лекува човек, вместо да пие антибиотици, когато на вратата се позвъни и Парис си помисли, че е поканена още една двойка. Но в стаята влезе само един непознат мъж. Беше висок, с тъмна коса и малко приличаше на Питър, само че при по-внимателно вглеждане се забелязваше, че е по-възрастен и има видима плешивина на темето. Но затова пък изглеждаше доста самодоволен и с високо самочувствие.

— Кой е този? — попита Парис и Виржиния й каза, че не го познава. Но всъщност беше чувала за този мъж. Беше новият брокер на Фред и бе поканен, за да го запознаят с Парис.

Всички смятаха, че е крайно време тя да излезе от черупката си и да започне да се среща с някого. И макар самата Парис да не знаеше нищо за плановете, които правеха зад гърба й, цялата компания бе посветена в тях. Това беше парти от състрадание, „парти на милосърдието“, както го определи по-късно Парис пред Ан.

Новодошлият беше облечен с блейзър, червено поло и вълнени панталони от шотландска вълна, от които Парис не можеше да откъсне очи. Това бяха най-ярките и най-крещящите по цвят панталони, които бе виждала. А в мига, в който седна на масата, стана ясно, че е пиян. Представи се на всички, преди още Фред да поеме инициативата, като друсаше ръцете на хората, сякаш ще ги откъсне от рамото. В мига, в който се обърна към Парис, й стана ясно защо е бил поканен.

— А вие сигурно сте веселата вдовица, пардон, веселата парясница на Гринуич? — изфъфли високо той, като се хилеше, но не разтърси ръката й, само я задържа. Тя направи усилие, за да я издърпа от хватката му. — Чух, че съпругът ви наскоро се оженил повторно — продължи откровено и грубо той.

Парис кимна и му обърна гръб.

— Колко мило — рече тя на Виржиния, която неловко премигна, а Натали хвърли убийствен поглед на съпруга си.

Фред й се бе заклел, че човекът е почтен, възпитан, забавен, въобще страхотен. Но той го бе срещал само два пъти в офиса си. Знаеше единствено, че е разведен, има три деца и според собствената му характеристика е отличен скиор. Това бе достатъчно да го покани. Тъй като не познаваха друг ерген, той увери Натали, че е интелигентен и изглежда прилично, че не е измамник, нито женкар и няма приятелка.

Докато изпият коктейлите си, този мъж разказа серия от мръсни, изпълнени с похотливи намеци вицове, повечето от които бяха подходящи само за мъжка компания, но някои наистина бяха смешни. Дори Парис се смя от сърце на един от тях, но когато седна до него на масата, забеляза, че е увеличил градуса. Беше изпил още два скоча, започваше да замазва думите и да говори завалено още преди да сервират супата.

— Господи, как мразя супа за вечеря! — обяви мъжът доста по-високо, отколкото изискваше приличието. — Винаги я разливам отгоре си и вратовръзката ми се оказва лигавник. Затова не нося вратовръзки. — Парис допусна, че този път не иска да я изсипе върху сакото си, защото натика салфетката във високата яка на полото и попита Фред къде е виното. — Ама какво става? В този щат сигурно има сух режим. Ти все още ли си в клуба на анонимните алкохолици, Фред? Къде е виното, момче?

Фред побърза да му напълни чашата, докато Натали го изяждаше с очи и сякаш щеше да го убие с поглед. Тя знаеше колко крехка е все още психиката на Парис и че това всъщност е първото й излизане на вечеря. Искаше много дискретно и изтънчено да я запознае с този мъж. А той се държеше като слон в стъкларски магазин или като природно бедствие и беше точно толкова привлекателен. Имаше навика да сваля и слага очилата си и докато го правеше, разрошваше косата си. Колкото повече се напиваше, толкова по-див изглеждаше, а все по-неприлични ставаха шегите му. До края на първото ястие вече бе успял да спомене всяка интимна част от човешкото тяло, до края на второто — всички пози за секс, известни от „Кама Сутра“, а когато дойде време за десерта, вече удряше с юмрук по масата и се смееше на собствените си шеги толкова високо, че Парис не успя да скрие възмутеното изражение на лицето си, когато погледна към Виржиния. Беше направо ужасно.

Станаха от масата и Натали я дръпна дискретно встрани, за да й се извини.

— Съжалявам. Фред ми се закле, че бил много мил и възпитан човек, и затова реших, че може да ти е приятно да се запознаеш с него.

— Всичко е наред — успокои я Парис. — Той наистина е забавен. Но не е необходимо да ме запознаваш с когото и да било, знаеш това. Аз съм щастлива, когато съм сред приятелите си. И не се интересувам от срещи или любовни романи.

— А трябва — каза настоятелно Натали. — Няма да се затвориш в къщата си до края на дните си, нали? Трябва да си намериш някой.

Първият опит за това обаче беше пълна катастрофа. Вълкът единак се бе настанил на дивана и се наливаше с бренди. Вече изглеждаше така пиян, че Парис посъветва Натали да го оставят да спи у тях или да го закарат до дома му. В това състояние не биваше да шофира, особено в снежната буря, извила се навън. Валеше много по-силно, отколкото в началото на вечерта и Парис се притесняваше как ще кара сама до вкъщи, но не желаеше да го признае пред останалите. Беше решила твърдо да бъде самостоятелна и да не е в тежест на никого. От сега нататък трябваше да се оправя сама, не можеше да разчита на никого.

— Наистина, мисля, че трябва да бъдете благоразумни и да го сложите да спи в стаята за гости — посъветва с печална усмивка тя Натали.

Ама че вечер! — мислеше си домакинята. Радваше се, че Парис все още се усмихва. Беше сигурна, че настроението й е под нулата. През цялата вечер си разменяше тайни погледи с мъжа си. Брокерът определено не беше онова, което някой доктор би препоръчал като лекарство срещу самота.

Но когато Парис мина покрай него и той я потупа по задника, сърцето й замръзна. Това вече бе поведение, което излизаше извън границите на приличието и не можеше да се приеме като забавно. Освен това съчувствието и загрижеността, които приятелите й проявяваха към нея, макар и добронамерени, бяха в известен смисъл унизителни. Сякаш тя не можеше да се погрижи за себе си, та те го правеха вместо нея! Излизаше, че трябва да има съпруг на всяка цена, при каквито и да е обстоятелства, така че да не я съжаляват. Един съпруг беше без съмнение идеалната защита от кошмари.

— Хей, сладур! Я ела и седни тук до мен, че да се опознаем по-отблизо — предложи похотливо мъжът.

Тя му се усмихна студено и отиде да се сбогува с домакинята. Каза й, че иска да се измъкне незабелязано, за да не развали партито. Натали реши да не спори с нея. Според нея Парис бе поставила истински световен рекорд по търпение тази вечер.

— Наистина се извинявам заради Ралф. Ако искаш, ще го застрелям, преди да е изпил всичкото бренди. А след това ще застрелям Фред, но след като си отидат останалите гости. Обещавам ти, следващия път няма да се повтори.

— Няма да има следващ път. Моля те, покани само мен. Предпочитам го — отвърна тихо Парис.

— Обещавам. — Натали я прегърна, след което я загледа, докато сменяше обувките с ботуши. Беше толкова красива и изглеждаше така непоносимо самотна. Това разби сърцето й. — Ще се справиш ли в този сняг? — попита загрижено.

— Разбира се — отвърна с широка усмивка и увереност, каквато не чувстваше, Парис. Би предпочела да върви в снега пеш до вкъщи, но да не остане още дори една минута в тази стая с Ралф Неандерталеца и приятелите, които очевидно я съжаляваха. Знаеше, че намеренията им са били добри, но от реализацията им й се доплака.

Поуката от тази вечеря бе, че трябва да избягва мъже като Ралф, които носеха крещящи панталони, разказваха неприлични вицове и пиеха като за световно. Просто не можеше да остане тук нито миг повече.

— Ще ти се обадя утре. Благодаря.

Тя махна с ръка и се помоли колата й да запали. Наистина предпочиташе да върви пеш, отколкото да остане под един покрив с този мъж. Искаше само да се прибере у дома и да се преоблече. Стигаше й за тази вечер.

Когато Натали се върна в гостната, където настроението бе под точката на замръзване, Ралф се оглеждаше с пиянски поглед и търсеше Парис.

— Къде е Лондон… не, Милано… или беше Франкфурт?… Как й беше името?

— Името й е Парис и тя си отиде. Мисля, че я заболя главата — рече назидателно Натали и погледна убийствено мъжа си.

Той искаше да се скрие вдън земята. Вечерта бе пълен провал и не беше протекла както те се надяваха.

— Лошо, много лошо. Хареса ми. Истинска красавица, направо за корицата на „Плейбой“ — примижа Ралф и отпи голяма глътка бренди. — Това ми напомня една история за…

Докато стигне до края на историята, Парис бе на половината път към къщи. Караше по-бързо, отколкото би трябвало в такава буря, но искаше час по-скоро да се прибере, да заключи вратата и да забрави за всичко. Беше истински кошмар. Знаеше, че каквото и да се случи в живота й от тук нататък, този Ралф ще го помни винаги.

Мислеше с горчивина за провалената вечер и за положението, в което бе, когато взе по-остро един завой и колата се подхлъзна. Парис натисна спирачките, но това влоши нещата, защото бе стъпила на лед. Колата започна да се пързаля и се насочи направо към канавката. Не можеше да спре. Задницата й затъна в пряспа сняг. Парис се опита да я форсира, за да се измъкне, но от това стана още по-лошо — затъваше все по-дълбоко. Чувстваше се безпомощна и объркана. Нищо нямаше да помогне, дори да сложи и вериги. Трябваше да я издърпат.

— По дяволите! — изруга на глас Парис и се облегна на седалката, чудейки се дали е взела със себе си картата за пътна помощ. В чантата си имаше всичко на всичко една банкнота от пет долара, ключовете от къщата, шофьорската книжка и едно червило.

Погледна в жабката и едва не подскочи от радост, когато видя там картата. Питър винаги бе особено пунктуален за подобни неща. Ако не беше толкова ядосана, сигурно щеше да му бъде благодарна. Причината да прекара тази ужасна вечер беше той. Благодарение на него щеше да бъде използвана като примамка за мъже от рода на Ралф, докато той си караше медения месец в Сейнт Бар с Рейчъл. За всичко беше виновен Питър.

Намери и телефонния номер на пътна помощ, обади им се и обясни какво се е случило. Те обещаха да дойдат възможно най-скоро, някъде между половин и един час. Така че не й оставаше нищо друго, освен да чака. Можеше да се обади на Мег, за да убие времето, но не й се щеше да я тревожи, като й разкаже, че е затънала в снега посред нощ. Затова седеше и чакаше. Влекачът от пътна помощ дойде след четиридесет и пет минути.

Парис излезе от колата, а те я вдигнаха от пряспата и я поставиха обратно на пътя. Час и половина, след като напусна партито, тя се прибра у дома. Минаваше един и половина. Беше изтощена до смърт, повече от неприятните емоции, които й се стовариха на главата. Влезе вкъщи, заключи вратата и се облегна на нея. И за пръв път, откакто Питър я напусна, осъзна, че е бясна. Беше толкова ядосана, че искаше да убие някого. Ралф. Натали. Фред. Питър. Рейчъл. Всеки от тях и всички заедно.

Хвърли палтото си на земята в коридора, изу ботушите, изкачи стълбите и свали дрехите си. Остави ги на купчинка на пода в спалнята. Вече не я интересуваше. Нямаше кой да види, че е разхвърляно. Нямаше кой да разчисти алеята от снега, нито кой да я докара у дома, нямаше кой да я предпази от пързалящата се кола или да й помогне да излезе от пряспата, или да я спаси от тъпанари като Ралф. Мразеше всички, но най-много мразеше Питър.

Когато си легна тази нощ, Парис лежа и дълго гледа в тавана. Ненавиждаше Питър почти толкова, колкото някога го бе обичала. И вече знаеше какво точно трябва да направи. Времето бе дошло.