Даниел Стийл
Развод (3)

Глава 2

На следващата сутрин зората изгря с цялото си великолепие. Небето беше ясно и синьо, а слънцето ярко и топло. Когато се обърна в леглото и си спомни какво се бе случило предната нощ, Парис простена и поиска денят да е дъждовен, навън да е мрачно и облачно. При това веднага започна да плаче и потърси Питър до себе си, но той вече беше станал и се бръснеше в банята. Тогава тя облече халата си и слезе долу, за да направи кафе за двамата. Струваше й се, че предишната нощ бе играла в някаква сюрреалистична трагедия и че ако поговори с него разумно и спокойно на светлината на деня, всичко ще се промени и ще бъде различно. Но първо трябваше да пие едно кафе. Всичко я болеше, сякаш някой я бе бил безмилостно или бе пренесла тонове багаж. Дори не беше сресала косата си, нито бе измила зъбите си, а гримът от предната вечер се бе размазал под очите.

Уим я изгледа с изненада, когато влезе в кухнята. Беше станал и закусваше припечена филийка с портокалов сок. Когато видя майка си обаче, се намръщи. Никога досега не беше я виждал в подобен вид и се зачуди дали не е пила прекалено много на партито и е махмурлия, или пък е болна.

— Добре ли си, мамо?

— Да. Просто съм уморена — рече Парис и сипа в една чаша сок за баща му, може би за последен път.

Чувството за нереалност, което я бе завладяло снощи, не я напускаше. Може би това бе само един лош сън, един миг, през който трябваше да преминат. Сигурно беше така. Питър не можеше просто да се разведе с нея, нали? Или пък можеше? Неочаквано си спомни как приятелката й, чийто съпруг умря от инфаркт на тенискорта, й бе разказала, че повече от шест месеца след смъртта му продължавала да го очаква да прекрачи прага и да й се усмихне, да й каже, че това е било само една шега и че той просто се закачал с нея.

Парис също очакваше Питър да отрече всичко, което й бе казал предната вечер. Тогава Рейчъл и синовете й щяха да изчезнат постепенно в мъглата, а тя и Питър щяха да продължат живота си както преди. Това беше просто временна лудост, загуба на разум, какво друго! Но когато мъжът й влезе в кухнята напълно облечен и сериозен, тя осъзна, че въобще не беше шега.

Уим също забеляза колко сериозни са родителите му.

— Ти да не ходиш и днес на работа, тате? — попита младежът, докато Парис подаде на Питър чаша сок, която той взе мълчаливо.

Беше се подготвил за грозна сцена, очакваше я, след като излезе синът му, и не бе далеч от истината. Парис смяташе да го моли да остави Рейчъл и да се върне при нея. Според него нямаше смисъл да се унижава. А и двамата бяха напрегнати, защото не искаха Уим да присъства на последните им моменти заедно. Всъщност момчето забеляза, че нещо не е наред, и дори помисли, че може би са се скарали, макар че между родителите му това се случваше много рядко. Така че след минута взе филийката си и се качи обратно в стаята си.

Питър изпи сока и половин чаша кафе, която жена му наля, а после стана и тръгна да събира багажа си. Беше решил да вземе само най-необходимото. Щеше да се върне през седмицата и да опакова останалото. Сега знаеше само, че трябва час по-скоро да се измъкне оттук, колкото по-бързо, толкова по-добре, преди жена му да е избухнала или да се е разридала, а той да й наговори неща, които ще я обидят. Искаше единствено да си отиде.

— Може ли да поговорим няколко минути? — попита Парис, като го последва в спалнята, където той взе чантата си и я погледна нещастно.

— Няма за какво да говорим. Казахме си всичко снощи. Трябва да вървя.

— Не, не трябва! Дължиш ми поне това — да ме изслушаш. Защо не помислиш малко? Може би правиш страхотна грешка? Аз съм сигурна в това, а Мег и Уил също ще си го помислят, когато научат. Хайде да обсъдим нещата и да се опитаме да намерим разрешение. Не може просто така да захвърлиш двадесет и четири години заради някакво си момиче.

Но той го беше направил и освен това го искаше. Беше се хванал за Рейчъл като удавник за сламка. Тя щеше да го спаси от удавяне в света, който споделяше с Парис. Затова сега искаше да избяга от нея, колкото е възможно по-бързо и по-далеч. Жена му бе единствената пречка между него и бъдещето, за което отчаяно копнееше и мечтаеше. Бъдеще с друга жена.

— Не искам да обсъждам нищо с теб — рече рязко Питър. — Искам развод. Дори и да престана да се виждам с Рейчъл, сега осъзнавам, че искам да си отида. Желая много повече от това, което имам с теб. Много, много повече. Ти също би трябвало да го искаш. Ние буксуваме на едно място, не виждаш ли? Или пък течението ни носи. Животът ни е мъртъв. Като старо дърво, което трябва да бъде отсечено, преди да е паднало само и да убие някого. Човекът, който трябва да го отсече, съм аз. Парис, не мога да продължавам повече.

Не плачеше, когато го каза, дори този път не изглеждаше, че се разкайва. Напротив, бе твърдо решен да го направи. На везните бе поставен неговият живот и нямаше да позволи на жена си да го отклони от пътя. Щеше да получи онова, което искаше, без значение какво щеше да му струва. Знаеше, че тя го обича, той също я обичаше. Но беше влюбен в Рейчъл и искаше да прекара живота си с Рейчъл. Сега щеше да отиде в Ню Йорк и да остане до края на живота си при нея. И нищо на света не би го спряло. Независимо какво щеше да каже или направи жена му.

Парис можеше да види всичко това, изписано на лицето му. За него въпросът беше решен. Според Питър бракът им бе приключил. И тя трябваше да го приеме, така както той го бе приел, и да продължи напред. Лесно бе да се каже.

— Кога се случи всичко това? Къде я срещна? Тя трябва да е страхотна в кревата, щом те е завъртяла на малкия си пръст! — Мразеше се за думите, които произнасяше, но не можеше да се спре.

Той, без да отговори, взе чантата си, излезе от стаята и слезе по стълбите, докато тя го наблюдаваше. Когато стигна на най-долното стъпало, се обърна към нея и Парис почувства как стомахът й се преобърна и я заболя, сякаш някой й нанесе удар.

— Ще ти се обадя, за да уточним подробностите. Мисля, че би могла да използваш адвокат от моя офис. Аз ще ползвам услугите на друга фирма. Кога смяташ да кажеш на децата?

Говореше за всичко делово, като за сделка или за кратко пътуване, което му предстои. Никога не беше го виждала толкова безразличен и студен. Нямаше нито следа от вината и нежността, които бе проявил предишната вечер. Вратата към вълшебното царство вече бе затворена. И Парис разбра, докато го гледаше от горната площадка на стълбите, че завинаги ще запомни този миг от живота си — как мъжът й стои долу, облечен с панталони в цвят каки и чиста светлосиня риза, а върху лицето му пада ярка слънчева светлина. Сякаш запомняше момента, в който лежи в ковчега на погребението. Щеше й се да изтича надолу по стълбите и да се хвърли на врата му, но не го направи. Само кимна, а той, без да продума повече, се обърна и излезе през вратата.

Парис остана да гледа след него. Чувстваше, че коленете й треперят. След секунда чу мотора на колата, шумът се отдалечи и заглъхна.

Все още стоеше там, когато Уим излезе от стаята си по шорти, тениска и с бейзболна шапка на главата. Изгледа я изненадано.

— Добре ли си, мамо?

Парис кимна, но не промълви нито дума. Не искаше момчето й да види, че плаче, нито че изпада в истерия, а все още нямаше смелост да му каже какво се е случило. Все още не беше готова за това. Не можеше дори да си представи какво ще прави, когато бъде готова. Знаеше, че трябва да съобщи и на Мег.

— Татко на работа ли отиде?

Тя отново кимна, след което му се усмихна, потупа го по ръката и се върна в стаята си.

Легна на леглото и усети одеколона на Питър. Възглавницата му още пазеше аромата. Спомни си, че приятелката й, чийто съпруг беше починал, й бе казала, че седмици наред не сменяла спалното бельо, и си помисли дали и тя щеше да направи същото. Не можеше да си представи живота без Питър. И се чудеше защо не му е сърдита. Не чувстваше нищо друго, освен страх, сякаш бе научила нещо ужасно, но не можеше да си спомни какво. Само че тя знаеше. Дълбоко в сърцето си знаеше. Всяка фибра от съществото й знаеше, че е загубила единствения мъж, когото бе обичала, и в мига, в който чу, че външната врата се хлопна и синът й излезе, Парис се захлупи с лице върху възглавницата на Питър и се разрида на глас.

Светът, който познаваше и който бе обичала цели двадесет и четири години, се бе сгромолясал в преизподнята. Край. Всичко, което искаше в този миг, бе да умре заедно с него.