Даниел Стийл
Развод (30)

Глава 29

Точно както си бе обещала, в понеделника след сватбата на Мег Парис взе визитните картички, които висяха в офиса й, и по време на обедната почивка се обади по телефона.

На първото обаждане секретарката я уведоми, че адвокатът няма да бъде в града до средата на октомври. На второто обаждане отговори жена. Името й бе Алис Харпър, а гласът й звучеше младежки и ентусиазирано. Парис й обясни защо се обажда и си уговори среща за петък сутрин. Беше силно развълнувана.

Офисът на Алис Харпър се помещаваше в една тиха сграда в западната част на Пасифик Хейтс, на Мейпъл стрийт. Всъщност офисът беше в собствения й апартамент, имаше една секретарка и млад адвокат, които работеха в кантората й. И противно на младежкия глас, който чу по телефона, Парис бе изненадана да види една жена около шестдесет с майчински външен вид. Беше адвокат, специализиран в осиновяванията, и я посрещна в собствения си кабинет. След малко секретарката им донесе чай.

— Да започнем от началото — предложи любезно Алис.

Имаше приятно миловидно лице, къса къдрава коса и не носеше грим. Очите й бяха живи и будни. Работата й бе да осъществява непрекъснат контакт с хората — както с майките, така и с приемните родители. Свързването на двете страни зависеше от таланта й да слуша онова, което й се говори, и ако е необходимо, да отсява ненадеждните. Това бяха онези, които си мислеха, че искат бебе, но всъщност не го искаха, както и притеснени биологични родители, които не знаеха какво да правят, или се опитваха да спасят разпадащ се брак. Тя преценяваше много внимателно бъдещите майки, така че да не разочарова надяващите се да станат родители. Много момичета неочаквано променяха решението си да дадат бебето.

Алис изключи телефона и отдаде на Парис цялото си внимание.

— Защо искате да си осиновите дете?

— Поради много причини — отвърна сериозно тя. Искаше да бъде честна и откровена. Беше стигнала до това решение след дълъг и мъчителен размисъл. Но беше почти сигурна, че то е най-правилното. Точно в това искаше да се убеди и Алис Харпър. — Мисля, че да бъда майка е онова, което мога да правя най-добре в живота си. Гордея се с тази си способност. Обичам децата си и те са чудесни. Скъпа ми е всяка минута, която прекарах с тях. Но те вече се отделиха от мен.

— Омъжена ли сте? — Нямаше никакъв знак за съществуването на съпруг и Алис реши, че такъв няма. Но беше длъжна да пита. Искаше да бъде сигурна, че наистина няма съпруг, който не е дошъл, защото е против желанието на жена си или дори е враждебно настроен. Осиновяването изискваше пълното съгласие и на двамата, ако бяха семейство.

— Не, не съм — отговори ясно Парис. — Бях омъжена цели двадесет и четири години. Сега съм разведена. Сама съм от две години и половина. Съпругът ми ме напусна. — Помълча, но искаше да бъде абсолютно искрена. — Заради друга жена. Сега е женен за нея и има бебе.

— И това бебе е част от вашето решение да си осиновите дете?

— Може би. Трудно е да кажа кой е определящият фактор. Мисля, че най-голямо значение има желанието ми да имам бебе. Нямам намерение да се омъжвам повторно и не искам да бъда сама през останалата част от живота си. Предполагам, че едно дете ще ми донесе още осемнадесет или двадесет години ставане в зори, готвене, водене на хокей, футбол или балет. Но на мен тези неща ми харесваха и ми липсват.

— И защо смятате, че няма да се омъжите? — Алис бе силно изненадана от това изявление. — Не можете да бъдете сигурна, нали? — усмихна се тя.

— Напротив, сигурна съм — отвърна твърдо Парис. — Смятам, че вероятността да намеря подходящ мъж е сведена почти до нула. Бракът повече няма значение за мен. — Това беше почти пълната истина, но не съвсем и тя го знаеше. Би й харесало да е отново омъжена, но приемаше факта, че това едва ли ще стане.

— Защо мислите, че няма вероятност да срещнете някой мъж? — Алис изглеждаше заинтригувана и я наблюдаваше. Искаше да бъде сигурна, че жената пред нея не е неуравновесена, нито че страда от дълбока депресия. Не искаше да сложи в ръцете на такава жена невинно бебе. Парис й изглеждаше напълно здрава, но знае ли човек. — Вие сте красива жена. Можете да имате който мъж си пожелаете.

— Да, но ще ми струва прекалено много усилия — усмихна се Парис.

— Бебето също — рече Алис.

— Няма да ходя на срещи с бебе. То няма да ме лъже, да ме мами, да забравя да ми се обади, да не спазва обещанията си, да има странни сексуални навици или идеи, няма да бъде грубо с мен поне докато не стане на тринадесет години. Няма да е необходимо да играя тенис, голф, ски или да вземам уроци по готвене, нито бебето ще се напие на първата ни среща. Предпочитам да сменям памперси през близките две-три години или да го водя до училище през близките дванадесет, отколкото да ходя на срещи с непознати. Всъщност съм склонна да отида дори в затвора за десет години или да ми изтръгнат ноктите на ръцете, вместо това.

Алис се засмя и я изгледа с интерес.

— Сигурно имате право. Бях забравила какво е да ходиш на срещи с непознати. Вие ми припомнихте. Омъжена съм за втори път от шестнадесет години. Ако това ще бъде някаква утеха за вас, бях на вашата възраст, когато срещнах настоящия си съпруг. Всъщност това стана в болницата, защото паднах от стълбата и си счупих ръката, а той лежеше там със счупен крак. Оттогава сме заедно. Но сега добре си спомних какво значи да ходиш на срещи. На колко сте години?

— На четиридесет и осем. През май ще навърша четиридесет и девет. Това ще представлява ли проблем? Много ли съм стара?

— Не — отговори внимателно адвокатката. — Не сте. Всичко зависи от биологичната майка и от нейното желание. Вие сте сама и сте малко по-възрастна. Ако биологичната майка иска детето да отиде при семейна двойка, тогава не сте подходяща. Но вие имате други предимства, които работят във ваша полза — била сте майка, при това добра майка. — Все пак думите й щяха да бъдат внимателно проверени, щяха да направят справки, а социален работник щеше да посети дома й. — Вие сте опитна, вече сте доказала, че знаете как се гледат деца и къща, ще осигурите на детето добър дом, отговорна сте и на вас може да се разчита. Някои майки не държат непременно да има баща, а повечето няма да имат нищо против възрастта ви. Други обаче ще имат. Сама ще откриете, че бъдещите майки не задават много въпроси, дори доста по-малко, отколкото вие или аз бихме имали. Ако ви заразпитват, значи най-вероятно работата няма да стане. Всъщност нещата опират до химия и инстинкт. Обикновено осиновителката е тази, която задава въпросите. Но трябва да знаете, че осиновяването прилича в известен смисъл на срещи с непознат.

Парис се усмихна на сравнението.

— Може би, но накрая получаваш награда, има обезщетение. А от среща с мъж получаваш единствено главоболие.

— Вие изглежда сте срещали само неподходящи мъже — усмихна се Алис, — но не всички са такива! Има и добри и когато накрая намерите единствения, ще видите, че си е струвало. Същото е и с осиновяването.

Тя обясни на Парис цялата процедура. Имаше голям брой възможности — осиновяване на дете от чужбина, на местно дете, осиновяване на дете, което изисква специални грижи, но Парис каза, че не иска да поема такава отговорност. Освен това предпочиташе местно дете. Осиновяването на дете от друга държава й звучеше трудно осъществимо и свързано с много главоболия. Освен това не й се чакаше два месеца в някой хотел в Пекин или Москва, докато бъдат уредени всички формалности и бъдат попълнени всички документи. Искаше да води нормален живот, да ходи на работа всеки ден, докато чака да бъде открито подходящото за нея бебе. Алис намери доводите й за разумни. Каза, че ще бъде направена проверка на дома й от оторизирана агенция по осиновяване. Трябваше да попълни планина от документи, да ги разпише, да осигури отпечатъци от пръстите си, както и полицейски удостоверения, медицински изследвания, препоръки, референции и информация за себе си.

— Казахте ли вече на децата си? — попита я Алис.

— Все още не. Синът ми е в колеж, а дъщеря ми се омъжи в събота. Те изобщо не живеят при мен и не могат да имат каквито и да е претенции. Това събитие няма да се отрази на техния живот.

— Не бъдете толкова сигурна. Дори порасналите деца понякога имат силни аргументи против. Ревността към новото поколение може да се прояви във всяка една възраст.

Парис не можеше да си представи подобно нещо, но адвокатката очевидно имаше повече опит от нея.

— Какво трябва да направя сега? — Беше развълнувана. Знаеше категорично, че решението й е правилно, и не искаше да чака.

Алис я увери, че ще прегледат възможните бъдещи майки много внимателно. Искаше да бъде сигурна, че произходът на бебето ще е добър, че биологичният баща окончателно се е отказал от правата си, така че впоследствие да не възникнат проблеми, и че между осиновяващата майка и бебето ще има прилика. А също и че биологичната майка твърдо смята да даде бебето си за осиновяване. Правеше се също така изследване за алкохолизъм и наркотици.

— Ще ви дам пакет документи — рече Алис и стана. — И вие ще започнете да ги попълвате. Ще се свържа с вас следващата седмица. Ще задействам инспекцията на дома ви, защото ако бебето се роди по-рано, а децата не питат и правят това понякога, от болницата ще ни се обадят и вие ще трябва да бъдете готова да действате светкавично.

— Нима става толкова бързо? — Парис бе изненадана. Беше си представяла, че ще отнеме месеци, дори години.

— Понякога става много бързо. Друг път може да отнеме повече време. Най-реалистичният срок е около година. Понякога е по-дълго. Ако сте щастливка — шест месеца. Но със сигурност мога да ви кажа, че ще сменяте памперси в рамките на една година.

Парис се усмихна. Това беше прекрасна мисъл. Освен това тази жена й харесваше много. Изпита към нея пълно доверие и беше сигурна, че е попаднала в добри ръце. Взе името й от гинеколога си, който пък й бе препоръчан от Сидни. Да, с доктори и работа се справяше по-добре, отколкото със срещи и мъже.

Тя даде на Алис номера в офиса, вкъщи и на мобилния си телефон. След което се върна на работа. Беше силно развълнувана от онова, което предприемаше, и за момента изобщо нямаше никакви, дори и най-слаби съмнения в правилността на решението си. Единственото, за което се тревожеше, бе дали Алис щеше да излезе права за реакцията на Мег и Уим. Парис смяташе, че те няма да имат нищо против. А пък не й се искаше да им казва подобно нещо по телефона. Мег и Ричард бяха в Европа на сватбено пътешествие, така че трябваше да изчака да се приберат у дома.

Когато се върна в офиса, разбра, че Андрю Уорън я бе търсил. Поколеба се дали да отговори на обаждането, защото не искаше да започва нищо сериозно с него. Беше хубав човек, но тя бе напълно категорична по отношение на срещите. Просто нямаше никакъв интерес по принцип. Видя, че бележката е написана от Бикс, и отиде при него със съобщението в ръка.

— Какво искаше? — Не бе изобщо радостна или ентусиазирана.

— Попита дали ще му дадеш единия си бъбрек — пошегува се Бикс. — Не ме гледай толкова подозрително. Каза, че другата седмица ще бъде в града, и искаше да знае дали ще обядваш с него.

— Няма — отказа решително Парис, смачка хартийката и я хвърли в коша.

— Не бъди такъв инат! — ядоса се Биксби. — Той е прекрасен човек, а ти си отвратителна! — Бяха говорили по телефона и Биксби го бе поканил да ги навести. Ако Парис нямаше да обядва с него, тогава самият той щеше да го направи. — Какво ще загубиш?

— Самоуважението и разума си. Много се гордея с тях.

— Къде беше цяла сутрин, между другото?

Парис обикновено го предупреждаваше, когато излизаше, и сега бе оставила съобщение на телефонния секретар, че ще закъснее, но не бе обяснила защо.

— Ходих на зъболекар, да ми изчисти зъбите. — Тя му се усмихна ослепително, но нещо в очите й му подсказа, че има друго.

— Очевидно имаш повече зъби от другите хора. Нямаше те дълго време.

— Наложи се да чакам — отвърна Парис и отиде на бюрото си.

Не се обади на Андрю Уорън. Той наистина беше готин, но нямаше смисъл. Можеше винаги да го види в Лос Анджелис, когато отидеше на гости на Мег и Ричард. Мег бе споменала, че се срещат доста често. А и не виждаше причина да завързва приятелство с него. Нямаше нужда, нито желание да има мъж приятел. Имаше си Бикс и той й стигаше.

 

 

През следващата седмица попълни и изпрати всички формуляри. Оставаше да даде отпечатъци от пръстите си, а компютърът в полицията щеше да извади досието й. Планираше да свърши това през следващите няколко дни. Не бе готова да чуе онова, което й каза Алис, когато се обади, както бе обещала.

— Имам майка за вас — рече тя и Парис почувства как сърцето й подскочи и сетне слезе някъде надолу. Беше много по-хубаво, отколкото вълнението преди среща с мъж. Беше завинаги, също както да има собствено бебе. Приличаше на откритието, че е бременна в първите дни на брака си. Това бяха най-хубавите дни от живота й. А ето че имаше начин да върне тези щастливи дни, без Питър, разбира се. Но човек не може да има всичко на света!

— Разкажете ми повече за нея — помоли тя и затвори вратата на стаята си.

Бикс погледна изненадано. Напоследък имаше чувството, че нещо не е наред. Нещо грозно и недоизказано се промъкваше между тях. Надяваше се, че Парис не си търси друга работа. Тя никога не затваряше вратата и водеше всички свои разговори пред него, а сега? Нещо ставаше и той не знаеше какво е то.

— Момичето е на деветнадесет години, учи в колежа в Бей Еърия и е от добро и заможно семейство от Мил Вали. Здрава е и иска да завърши образованието си. Много е атлетична, активна спортистка, затова не е разбрала, че е бременна, докато не станала на пет месеца.

— А сега на колко е?

— На седем. Бебето трябва да се роди на първи декември. Не взема наркотици и не е близвала алкохол откакто открила, че е бременна. Пиела е само малко бира и вино преди това. Играе в отбора по тенис и е много добра. Правен й е тест за наркотици, чиста е. А от снимките, които имам, се вижда, че е много красива, с руса коса, сини очи и прилича малко на вас. Ще се срещнем утре сутринта. Бащата е на двадесет и две, току-що дипломиран в Станфорд, работи в Ню Йорк. Изглежда е голям мозък, завършил е с най-високите оценки и през цялото следване е бил пръв. Не взема наркотици. Излизали са две години и са се разделили преди шест месеца. Не искат да се женят, никой от двамата не желае бебето, родителите им не смятат да го вземат. Неговото семейство е много известно в страната. Мисля, че всички искат колкото може по-скоро да се отърват. Вие може да се окажете отговорът на молитвите им.

— Какво мисли майката за мен? Има ли нещо против, че съм сама и по-възрастна? — попита Парис, внезапно вцепенена. Не можеше да помръдне крайниците си. В известен смисъл беше по-зле от любовна среща, защото прекалено много неща бяха заложени на карта. Това беше дете за целия й бъдещ живот.

— Тя ще говори с още две семейни двойки. Така че не е сигурно. Нека да направим инспекцията на дома ви колкото е възможно по-скоро. Казахте ли на децата си?

— Дъщеря ми няма да се върне от сватбеното си пътешествие още две седмици.

— Добре, имаме време. Да видим какво ще направим.

 

 

В събота следобед адвокатката се обади. Парис седеше пред камината във всекидневната и четеше книга. Поради някаква странна причина си мислеше за Жан-Пиер. Много й липсваше, но тя му пожела да е здрав и щастлив от цялото си сърце.

— Майката иска да ви види — уведоми я Алис. — Както и другите две двойки. Свободна ли сте утре?

— Разбира се. — Щеше да вечеря с Уим, но нямаше други планове за през деня. Животът й беше съвсем спокоен. По-спокоен от когато и да било.

Алис назова един ресторант в центъра на града, където можеха да се срещнат и да говорят колкото искат. Предупреди, че майката ще дойде сама. Уговориха се за два следобед и Парис обеща да бъде там.

 

 

Когато на другия ден отиде в ресторанта, една млада жена влезе почти едновременно с нея. Беше красиво момиче, с източена атлетична фигура, а бебето бе като малка топка в корема й и почти не личеше въпреки напредналата бременност. Страшно приличаше на Мег.

Седнаха на една тиха маса в ъгъла и Парис забеляза, че момичето се чувства неловко. Затова заговори първа. Попита я как е и бъдещата майка се усмихна.

— Доста глупаво стана. Би трябвало да го предвидя. Циклите ми са толкова нередовни, че просто пропуснах да забележа.

Тя разказа, че това било голям шок за всички. Родителите й били много разстроени, особено баща й. Била единственото им дете, принцесата, златната ябълка, татковото момиченце. Парис искаше да я попита дали е сигурна какво прави, но Алис я бе посъветвала да не задава подобен въпрос. Момичето каза, че със сигурност не иска бебето. Сетне разказа за приятеля си. Раздялата им била доста остра и жлъчна и двамата не искали да се виждат, поне за момента.

— А какво ще стане, ако отново се съберете? — попита спокойно Парис. — Има ли вероятност да си поискате бебето обратно?

Легално те не можеха да направят нищо, след като подпишат документите. Така бе казала Алис, но Парис въпреки това се тревожеше. Какво щеше да стане, ако размислеха и започнеха да я изнудват или ако се опитаха да оспорят осиновяването в съда? Това бяха напълно нормални страхове.

— Не, няма. Не искам това бебе. Планирам догодина да отида да уча в Европа. Не мога да направя нищо, ако имам бебе. А той смята да учи право и също не иска дете. Сама не мога да се грижа за него, а родителите ми не желаят и да чуят.

Говореше много разумно за деветнадесетгодишно момиче и си даваше сметка, че не е достатъчно зряла, за да отгледа дете. Тя самата беше все още дете. Бе на същата възраст като Уим и Парис не можеше да си представи синът й да има бебе. Името й беше Дженифър. Говориха си около два часа.

След това Парис се върна вкъщи и приготви вечеря за Уим. Докато ядяха, тя умираше от желание да му разкаже за бебето, но не искаше да го прави, преди да съобщи на Мег. Всъщност бе решила да им каже едновременно, така щеше да бъде честно спрямо двамата.

В понеделник говори още веднъж с Алис, която я увери, че всичко се развивало добре. Майката много я харесала. След като затвори телефона, Парис излезе сияеща от кабинета си и Бикс я изгледа разтревожен.

— Какво има? — попита го с усмивка.

— Ти ми кажи — рече той и я помоли да седне. — Парис! Ще ми кажеш ли, по дяволите, какво става?

За момент си помисли, че е сбъркала нещо с някой клиент, и силно се разтревожи.

— С кое? — Изобщо не можеше да включи.

Той я гледаше яростно, но всъщност беше уплашен.

— Или си завъртяла някоя нова любов, или си търсиш нова работа. И след като непрекъснато твърдиш, че не се интересуваш повече от мъже, значи е второто. Всеки път, когато мина покрай вратата ти, ти или я затваряш, или гледаш тайнствено като Чеширския котарак.

Наистина беше силно разстроен и Парис се почувства виновна, че му е причинила толкова безпокойства.

— Съжалявам, Бикс, извинявай — каза нежно тя. — Ако решиш да се отървеш от мен някой ден, ще трябва да ме изринеш с булдозер оттук. Никъде няма да ходя. — Искаше да го увери и успокои, но това само още повече се разтревожи.

— Тогава каква е причината? — попита той, като прокара нервно ръка през косата си.

А тя се усмихна, също като прочутия Чеширски котарак, както той се изрази.

— Ами нещо много хубаво. Така поне мисля. Ще си осиновя дете, Бикс.

Той остана като закован и я гледа безмълвно няколко минути, след което поклати недоверчиво глава и завъртя безумно очи.

— О, господи! Не! — Само това успя да каже.

— Да. Надявам се. Срещнах се с майката вчера. Работих по този въпрос през последните няколко седмици, но го планирам и обмислям от месеци. Исках първо да оженя Мег.

Това обясняваше затворената врата.

— Кога го реши?

— Преди шест месеца. След като се разделихме с Жан-Пиер. Не искам да правя тези неща отново. Не искам да бъда сама, Бикс, разбери ме. Знаеш ли, когато мислиш за деца, животът придобива смисъл.

— Не и за мен. Твоите собствени знаят ли?

— Все още не. Ще им кажа, когато се върне Мег.

— Кога ще се роди това бебе?

— На първи декември.

— По дяволите! Точно преди Коледа. Изобщо смяташе ли да ми кажеш?

Изглеждаше дори още по-объркан. Офисът му сигурно щеше да бъде пуст без нея.

— Когато нещата бъдат сигурни. Може да не ми дадат точно това бебе, макар да се надявам да е то. Майката е хубаво и възпитано момиче и прилича много на Мег и на мен. Но дори да стане, няма да те напусна за Коледа. Ще си взема един месец отпуск по майчинство, но чак през януари, когато утихне данданията. Ще ти съобщя предварително кога смятам да го направя и ще подредим нещата. — Той все още я гледаше с изумление и недоверие, но Парис бе спокойна и абсолютно уверена, че прави най-доброто. Нямаше дори сянка на колебание откакто се срещна с Алис Харпър.

— Сигурна ли си? Звучи налудничаво.

— Повярвай ми, не е. Това е първото смислено нещо, което правя от две и половина години насам, освен работата ми. Но мога да върша и двете. Не съм го правила с Мег и Уим, но щом другите жени успяват, значи и аз ще успея. — А тя бе достатъчно зряла, че да знае как да се справи и с работата, и с бебето. Затова въобще не се притесняваше. Беше обмислила всичко. — Така че — попита, като му се усмихна — няма ли да ме поздравиш?

Цялата сияеше, но той поклати глава.

— Не. Иде ми да те изпратя в затвора. Мисля, че е време да се обадя отново на Сидни да ти уреди нова среща. Ако знаех, че скъсването с Жан-Пиер ще доведе до това, щях да настоявам да се омъжиш за него или щях да го застрелям, когато се появи тук за пръв път. Мисля, че вършиш чиста лудост. На теб ти трябва съпруг, Парис, а не бебе. — Отчасти беше вярно. В най-добрия случай можеше да има и двете. Но не и както стояха сега нещата.

— Бебето ми е достатъчно. Не искам никакъв съпруг. Имах си един. Беше страхотен. Но всичко свърши.

— И затова си решила да се откажеш от мъжете до края на живота си? Но това е лудост! — Биксби изглеждаше искрено разтревожен заради нея. Беше непростима загуба такава хубава и свястна жена да остане сама.

— Ако е писано да стане, може би ще стане някой ден. Може би, когато падна от стълбата и си счупя ръката — рече загадъчно Парис, а той съвсем се обърка.

— Какво общо има счупването на ръката с мъжете?

— Така моята адвокатка се запознала с настоящия си съпруг. Тя си счупила ръката, той крака и се срещнали в болницата.

— Колко трогателно. Хайде, качвай се на стълбата! — рече Бикс.

Не знаеше какво да мисли. Тя му даде много трудна за смилане хапка.

Парис заобиколи бюрото и го прегърна, като го увери, че всичко ще бъде наред, а след няколко минути се върна в своя кабинет. Бикс извади шишенце валиум от чекмеджето, понечи да го отвори, сетне поклати глава и го върна обратно, като промърмори нещо под носа си. Искаше да си втълпи, че всичко ще бъде наред. Но все пак според него осиновяването на едно бебе беше равносилно на всемирна катастрофа.