Даниел Стийл
Развод (32)

Глава 31

Следващата седмица Андрю Уорън отново се обади. Каза, че ще идва в Сан Франциско, за да работи върху един сценарий с негов клиент. Попита я дали ще има време да обядват заедно. Тъй като бе дала обещание на Ричард, се съгласи да се видят. Щеше да бъде отбиване на номера, нищо друго. Но в края на краищата той беше най-близкият приятел и партньор на зет й. Не искаше да бъде груба и невъзпитана. Човекът не й бе направил нищо лошо.

Коледа наближаваше с пълна сила и в офиса имаха много работа. Беше готова да анулира срещата си с Андрю за обяд, защото дойде нов клиент, но Бикс буквално я изрита навън и я заплаши, че ще я уволни, ако не отиде. Той много харесваше Андрю Уорън и беше сигурен, че Парис също ще го хареса, ако му дадеше шанс. В най-лошия случай щяха да станат приятели.

Двамата се срещнаха в едно ресторантче на Сакраменто стрийт, което не бе нищо особено, но пък обслужването беше бързо. Парис се извини, че има съвсем малко време, но той изглежда не се разсърди.

— Направо съм щастлив да изляза от апартамента на клиента ми. Той стои и гледа втренчено в белия лист вече четири седмици, а се заканва, че няма да излезе от къщи, докато не напише сценария. Чувствам се като придружител или санитар на някой луд. Може би ще се наложи да седна и да го напиша вместо него. — Той се разсмя, докато пиеше кафето си.

— Можеш ли да пишеш? — попита впечатлена Парис.

— Не, разбира се, но ще се наложи, ако това го накара и той да пропише. Мисля да взема една пушка, за да го стресна и стимулирам.

— Това е хитра идея — развесели се Парис и му разказа как върви подготовката на коледните приеми и купони.

Андрю беше омагьосан и силно впечатлен от работата й.

— Не проумявам как го правиш. Когато аз поканя приятели на гости, поръчвам китайска храна и ядем направо от картонените кутии.

— Следващия път се обади на Бикси Мейсън — пошегува се тя. — Ще се погрижим за теб и приятелите ти.

— Обзалагам се, че ще го направите. Като съдя по сватбата на Мег, вие двамата сте вълшебници. — Той й се усмихна с възхищение.

— Е, стараем се — отвърна скромно Парис.

Смяташе, че е изпълнила обещанието си, и нямаше намерение да се среща отново с него.

Разделиха се, той трябваше да се връща при своя сценарист, а тя в офиса. Но срещата им бе наистина много приятна. Андрю приличаше по доста неща на Ричард и Парис разбираше защо са партньори. И двамата бяха интелигентни и общителни, взискателни и вещи в работата си. Правеха много за своите клиенти, вземаха проблемите им присърце, което означаваше, че имат добра душа. Парис не би могла да измисли по-добър съпруг за дъщеря си. И по-добър приятел от Андрю за себе си. И това можеше да стане някой ден.

Скоро след като се прибра в офиса, секретарката й каза, че се е обаждала Алис Харпър. Парис веднага я потърси.

— Имам една интересна новина за теб. Една майка, която е малко по-възрастна от обикновено и е омъжена. Жената е на двадесет и девет години и има четири деца. Живее в Ийст Бей, мъжът й е лабораторен техник. Нямат много пари, всъщност са доста притеснени финансово. А съпругът й започнал връзка със съседката. Преди време напуснал жена си и тя не иска това бебе. Мисля, че е бил доста груб към нея. Жената е чиста, не взема наркотици, не пие, много е религиозна и иска детето й да живее добре. Знае, че това не може да стане, ако го остави при себе си. Не съумява да се справи дори с децата, които има. Сестра й ще вземе малкото момиченце, което е на три години, а при майката ще останат момчетата, които са на единадесет, на седем и на девет години. Планира да се премести в източните щати, където живее майка й, и да си потърси работа там.

Цялата история звучеше като старогръцка трагедия. Разбит живот и безкрайна мъка. Страдание. Изтръгнати сърца. Беше й познато, беше й се случило. Но не можеше дори да си представи какво значи да раздели децата си и да даде едното за осиновяване.

— А какво ще стане, ако се съвземе и се изправи на крака? Ще си поиска ли бебето?

— Казва, че мъжът й я изнасилил. Преди година му заявила, че иска развод, но той не й повярвал. Нападнал я и я изнасилил, така забременяла. След това се забъркал със съседката. Вчера подала молба за развод. И сега иска да намери място за бебето и да започне живота си на чисто някъде другаде. Не мисля, че бих я обвинила за това — рече Алис. От тридесет години чуваше покъртителни истории, много от тях наистина трагични. — Харесва ми у нея, че е по-зряла и разумна. Знае какво прави. Наясно е какво е да имаш отговорности и да се грижиш за едно дете, знае също какви са й възможностите. Просто не може да носи две дини под една мишница и го осъзнава. Ти ще бъдеш направо изпратена от провидението за нея.

А може би бе обратното — тази нещастна жена бе определена от съдбата за Парис.

— Кога трябва да се роди бебето? — попита тя, като си отбелязваше в бележника.

— Точно там е работата. След две седмици. Бебето е момиченце, между другото. Миналия месец й е направено изследване, детето е напълно здраво.

Парис беше споделила с Алис, че предпочита момиченце. Щеше да й бъде по-лесно, когато остарее, защото в къщата нямаше да има мъжка ръка, на която да разчита за възпитанието на момче. Но ако се наложеше, щеше да вземе и момченце.

— Две седмици? — Тя беше изненадана. — Другата седмица е Денят на благодарността.

— Знам. Трябва да роди на пети декември. Искаш ли да се срещнете?

— А… да. Да, със сигурност.

Беше казала на децата си, че може би ще мине година. Но знаеше, че ако това бе пръстът на съдбата, щеше да стане чудо. Обзе я приятна тръпка на нетърпение и предчувствие за нещо хубаво.

Алис й се обади след половин час. Беше уредила среща с майката в кафето „Сан Леандро“ следващата вечер в седем. Това бе най-вълнуващата среща, която Парис щеше да има от месеци наред. Вероятно от години.

 

 

На другата вечер тя излезе забързано от офиса, когато на вратата се сблъска с Бикс.

— Бих казал, че си се забързала за среща, но за нещастие знам, че не е така. — Беше напълно наясно за отношението на Парис към срещите, въпреки че бе направила отстъплението да обядва с Андрю. Все пак бе подчертала, че го приема като приятел. Поне бяха на едно и също мнение по този въпрос.

— Наистина отивам на среща. Има една потенциална майка, която ме чака в „Сан Леандро“. — Изглеждаше нетърпелива, изпълнена с надежда.

— Страхотно място си избрала — пошегува се Бикс.

Поради натовареното движение загуби цял час, докато стигне до мястото на срещата и се зарадва, че беше тръгнала по-рано. Влезе в кафето няколко минути преди майката. Тя беше блондинка с уморен вид, която сякаш всеки момент щеше да се строполи от изтощение. Но Парис установи, когато заговориха, че е приятна и умна. Беше учила една година в градския колеж и искаше да постъпи в училище за медицински сестри. Но засега трябваше да направи каквото може, за да изхрани децата си. Мъжът й се бе оказал истински нехранимайко. Единственото, което тази жена искаше да направи, бе, след като роди бебето, да се качи на самолета и да отлети. Каза, че сестра й ще изпрати момиченцето й по-късно, когато реши, че ще може да се справи. Беше отчаяна и напълно обезумяла, чудеше се как ще гледа децата си и знаеше, че няма да се справи, ако има и пето. Съпругът й бе загубил работата си и не можеше да й плаща издръжка. А всяко пени, което имал, го харчел по другата жена. Парис изпита желание да я качи в колата си и да я прибере у дома, заедно с другите й деца. Но знаеше, че не бива. Не беше дошла за това тук. Трябваше да говорят за бебето, което щеше да се роди след две седмици. Започна да й разказва за семейството си, за Мег и Уим, за къщата си, за живота и работата си. Но точно както бе предсказала Алис, майката не искаше да знае нищо. Единственото, което я интересуваше, бе дали Парис наистина желае да осинови бебето й. Всъщност искаше да се увери, че ще го вземе и ще я избави от кашата, така че да се изправи по-бързо на крака и да помогне на другите си деца. Като даваше бебето за осиновяване, тя му предоставяше възможност да оцелее, а в същото време щеше да се погрижи по-добре за момчетата. Не я интересуваше, че Парис е сама, нито че е по-възрастна. Беше я харесала в минутата, в която я видя. Парис също усети увереност, че това е нейното бебе. Почти не бяха докоснали храната, която Парис поръча. Внезапно Парис взе ръцете на жената в своите и двете се разплакаха. Знаеха, че в този момент сключват договор.

Името на майката беше Ейми, тя щеше да роди бебето и да го даде на Парис. За останалото щяха да се погрижат адвокатите.

— Благодаря ви — прошепна Ейми, все още стискайки ръката й.

Двете останаха чак до девет часа, говориха, правеха планове и си размениха снимки. В семейството на Ейми не бе имало никакви медицински проблеми, едно от децата й само боледуваше от сенна хрема, никой не страдаше от душевни заболявания. Нямаше алкохолици, нито наркомани. Ейми искаше само по една снимка в годината. Бе съгласна да не вижда бебето си. Двамата с мъжа й щяха да подпишат всички документи, бебето щеше да бъде дадено на агенция за осиновяване и най-много след четири месеца щеше законно да бъде на Парис. След като веднъж подпишеха документите, които щяха да бъдат регистрирани в Сакраменто, нито майката, нито бащата можеха да променят решението си. Но Ейми я увери, че просто няма начин да си поискат детето обратно. Тя се страхуваше повече да не би Парис да се откаже, но за това и дума не можеше да става. Парис бе взела своето окончателно решение и връщане назад нямаше. Трябваше само да чака. И да предупреди децата.

Същата нощ, когато се прибираше у дома, си спомни как се почувства, когато докторът й каза, че е бременна с Мег. В такива случаи у всеки човек съществува малък страх, че нещо ще се обърка, че нещо лошо може да се случи, но вълнението и радостта са толкова големи, че надделяват над страха. Беше се втурнала в къщата и бе извикала победоносно на Питър: „Аз съм бременна!“. Сега се чувстваше точно по същия начин. Беше дала телефонните си номера на Ейми и й бе заръчала да се обади в минутата, в която започне раждането. Двете щяха да позвънят на Алис Харпър на другата сутрин, за да й кажат, че са постигнали съгласие.

Алис се обади, когато Парис се обличаше за работа. Когато вдигна телефона, тя почти спря да диша. Ами ако Ейми бе променила решението си? Можеше да се случи да размисли, да се откаже. Или пък съпругът й да е решил да се върне при нея?

— Тя те иска — рече адвокатката. — А ти?

— Обичам я — отвърна Парис и очите й отново се изпълниха със сълзи.

Бяха забелязали, че имат еднакъв цвят на очите и еднакви ръце. Сякаш Господ ги бе създал сестри, после ги бе разделил и сега отново ги събираше заедно точно навреме.

Парис имаше две седмици, за да купи всичко необходимо за едно новородено бебе. Раждането щеше да се заплати от медицинската застраховка на Ейми. Тя трябваше само да намери кой да се грижи за децата й, докато е в болницата, а Парис предложи да плати самолетните билети за нея и момчетата. Струваше й се, че това е най-малкото, което може да стори за тях.

— Ще изпратя още тази сутрин чека — рече нервно тя.

— Спокойно, няма да отиде никъде, няма да избяга. Жената се нуждае от теб — успокои я Алис.

— И аз от нея — добави Парис. Повече, отколкото си бе мислила.

Обади се на Мег и Уим, преди да излезе от къщи и им съобщи новината.

Уим първо промърмори монотонно и безразлично: „Все ми е едно“, но след това добави, че каквото и да направи майка му, щом то ще я направи щастлива, той е съгласен. Звучеше доста убедително и Парис се разплака, докато му благодареше за подкрепата. Това бе най-хубавият подарък, който синът й можеше да й направи.

— Сигурен ли си, миличък?

— Разбира се, мамо — усмихна се той. — Все още мисля, че вършиш глупости, но щом ги искаш, значи всичко е наред.

Парис плачеше от облекчение и благодарност.

— Обичам те — рече, трогната до дъното на душата си.

— Аз също.

А разговорът й с Мег беше дори по-приятен, отколкото се бе надявала. Мег бе провела дълги дискусии със съпруга си и бе успяла да проумее гледната точка на майка си. Ако тя наистина нямаше никакво намерение някога да се омъжи повторно, животът й щеше да бъде много самотен. Мег каза, че е на нейна страна. Единственото нещо, което я притесняваше, бе, че ако все пак майка й някой ден реши да започне отново да се среща с мъже, никой нямаше да я иска с дете. Но Ричард бе отбелязал, че ето на, той е на възрастта на майка й, но също иска да има дете. Всъщност те работеха здраво по въпроса. Та в края на краищата Парис получи благословията и на дъщеря си.

— Много е вълнуващо, мамо — каза Мег в края на разговора.

— Да, миличка, така е.

После разказа и на Биксби за голямата новина.

— Вече си имам бебе! — извика тя още от вратата и чак тогава видя, че счетоводителят е с него. За щастие нямаше клиенти.

— Поздравления — честити изумен счетоводителят, но Биксби бе направо ужасен. Той я загледа с широко отворени очи и произнесе една-единствена дума.

— Кога?

Имаха да правят двадесет и две коледни партита.

— След две седмици. — Тя сияеше, а Бикс всеки момент щеше да получи удар. — Не се тревожи. Няма да те оставя. Ще нося бебето тук. Ще наема медицинска сестра и бавачка. Ще се погрижа за всичко. Ти може също да го гледаш и да го пазиш — рече през смях, а той простена гръмогласно.

— Ще трябва ли да го къпя? — попита с ужас.

— Не, но ти благодаря за желанието. Какво търсиш?

Той ровеше трескаво из бюрото си.

— Валиума. Може да получа удар. Кога е терминът или както там се нарича?

— Точно така се нарича. На пети декември.

— О, господи! Тогава е сватбата на Адисън!

— Ще бъда с теб. Ако трябва, дори с бебето.

Трябваше да намери бързо бавачка и вече звънеше по кабинетите на педиатрите. Нужна й бе сестра, която да й помага до Коледа. А през януари щеше да се заеме сама с грижите по малкото момиченце. Сега единственото, което й оставаше да направи, бе да измисли име на бебето. Но това бе последната й грижа. Докато нахвърляше бележки от какво има нужда, какво трябва да купи и да не забрави да свърши, Биксби ходеше като сянка след нея из офиса.

— Сигурна ли си, Парис? Да си вземеш бебе завинаги? Това е все едно да си сложиш сама таралеж в гащите за цял живот — изрече зловещо той.

— Да, сигурна съм — отговори тя, като го погледна. — По-сигурна не мога да бъда.