Даниел Стийл
Развод (27)

Глава 26

Мег, Ричард и Уим останаха с Парис цяла седмица и отидоха на ски в Скуо Вали, където отседнаха в голям хотел. А за уикенда към тях се присъедини и Жан-Пиер. Той се оказа скиор от олимпийска класа. Още като дете карал ски във Вал д’Изер. Уим умираше от удоволствие да се пързаля с него, а Ричард оставаше с Мег и Парис по не толкова стръмните и по-ниски склонове. Вечер всички заедно излизаха да се забавляват. Беше една прекрасна зимна ваканция, а в навечерието на новогодишната нощ Парис прогони от главата си всички мисли за това, че Питър и Рейчъл щяха да празнуват първата годишнина от брака си и че след пет месеца чакаха дете. Все още й бе трудно да го повярва. Но много ясно си спомняше деня преди година, когато й стана безпощадно ясно, че той завинаги си е отишъл и сега е в прегръдките на Рейчъл. Тези мисли минаваха през главата й, докато се обличаше за празника. Жан-Пиер я погледна и я попита разтревожено:

— Tu es triste? Тъжна ли си?

— Не, просто мисля. Всичко е наред. — Тя му се усмихна.

Беше отгатнал моментално какво й е. Тя изглеждаше по този начин винаги когато децата споменаваха баща си и това понякога нараняваше неговите чувства. За него означаваше, че тя не го обича толкова, колкото той нея. А може би нещата бяха много по-сложни. Ставаше дума за миналото, за спомените и сърцата, които са били обречени едно на друго завинаги, поне от нейна гледна точка. Веднъж Парис се опита да му го обясни, но само го разстрои за цели два дни. Той приемаше нейните чувства към Питър като нелоялност към самия него и никакви обяснения не можеха да променят този факт. Парис се убеди, че е по-добре да остави думите неизказани. Той очевидно не можеше да разбере какво означава за нея загубата на Питър и разбиването на брака й. Може би беше прекалено млад. Все още не беше загубил скъп човек в живота си. Понякога имаше моменти, въпреки чара и топлотата, които излъчваше, когато тя осезаемо чувстваше разликата във възрастта им. Жан-Пиер гледаше на живота като млад човек и предпочиташе да живее тук и сега. Мразеше да мисли за бъдещето и да прави планове. Беше абсолютно спонтанен и вършеше онова, което смяташе, че е добро за момента, без да се интересува от последствията, което понякога я дразнеше.

Той се обади на сина си на Коледа, но й призна, че момчето му е почти непознато и не изпитва някакви чувства към него. Дори не страдаше от загубата му. От самото начало не бе живял с него и не му бе отделял време. Не беше си позволил да го обича, което за Парис бе повече от странно. Според нея дължеше на детето си повече. Жан-Пиер обаче не смяташе така и дори беснееше, че трябва да му изпраща пари за издръжка. Мразеше майката на момчето и не го криеше. Бяха се оженили само за да дадат име на детето, след което веднага се бяха развели. Той не бе вложил никакви чувства в тази връзка. Майката и момчето бяха бреме за него и Жан-Пиер се опитваше да ги забрави. Така че избягваше сина си, което за Парис бе непростимо и тъжно. Бедното дете нямаше друг баща освен него, а той се съпротивляваше и отхвърляше каквито и да е чувства, защото смяташе, че е бил манипулиран от майката. Парис бе на мнение, че отговорностите му към детето трябва да превъзхождат чувствата към майката, но Жан-Пиер бе затворил вратата и сърцето си за тях още преди години. Това в края на краищата бе довело до загубата на сина му. Жан-Пиер и Парис имаха различно отношение към нещата и не можеха да постигнат съгласие. Винаги спореха на тази тема и затова тя престана да я засяга, защото се разстройваше. Смяташе, че той дължи на детето повече от онова, което даваше, и отношението му към цялата история беше егоистично. Но вероятно за това беше виновна младостта.

Изобщо съществуваха много неща, които двамата приемаха различно. Жан-Пиер имаше по-небрежно отношение към морала и харесваше по-млади хора, с които тя се чувстваше неудобно. Нейните предпочитания бяха да контактува с хора на нейната възраст. А колегите от списанието, които той водеше вкъщи, бяха между двадесет и тридесетгодишни и това я караше да се чувства древна като мумия. Една от основните теми, по които не можеха да постигнат съгласие, беше бракът.

Жан-Пиер говореше много за това. Парис никога. Тя избягваше темата дискретно. Имаше моменти, когато мислеше по въпроса и се чудеше дали връзката им ще продължи дълго, но знаеше, че има много подводни камъни, които ще бъдат доста трудни за преодоляване. Например хората, които той харесваше. Момчешкото му поведение бе безотговорно и понякога стигаше до инфантилност. И въпреки че не беше социалист, политическите му възгледи бяха далеч по-радикални от нейните. Според него богатството от всякакъв вид беше заплаха. Той отричаше и се отвращаваше от всичко буржоазно. Не харесваше старомодни идеи, а традициите и задълженията му изглеждаха безсмислени. Беше твърде авангарден и имаше свободен начин на мислене. Вярваше във високите данъци за доброто на хората. И мразеше с истинска страст всяка доктрина, свързана с елитаризъм. Приемите, които тя и Биксби организираха, почти винаги го вбесяваха и дразнеха, защото смяташе, че хората, които ги посещават, са превзети, претенциозни и сноби. Повечето наистина бяха такива, но Парис и Биксби ги търпяха, защото всъщност елитаризмът беше в основата на техния бизнес. Нали с това си вадеха хляба. Тя знаеше, че произходът му е причина за някои от идеите. Нали беше французин! Но по-същественото бе, че беше млад. Ето кое създаваше различията помежду им.

Единствената древна традиция, в която Жан-Пиер вярваше безпрекословно, беше бракът. Той беше романтичен, за него ангажиментите и обещанията бяха свети и Парис му се възхищаваше. За разлика от Чандлър Фрийман, който не искаше да се обвързва, Жан-Пиер беше точно обратната страна на монетата. Той често я притискаше и питаше дали ще се ожени за него. И я заплашваше, че ако не го направи, ще си отиде. Парис никога не му отговаряше с да, но понякога мислеше за това. Е, не толкова често, колкото той. При това стигаше до различни от неговите решения и заключения. Смяташе, че с времето разликите във възрастта и възгледите им ще се задълбочат и може би ще ги разделят.

Преди да си тръгнат от курорта, Мег попита майка си за плановете й. Бе се престрашила и се спусна няколко пъти заедно с брат си и Жан-Пиер, докато Ричард и Парис се пързаляха по лесните писти. Същата вечер я попита за намеренията й.

— Мислиш ли да се ожениш за него, мамо? — попита загрижено тя.

— Не, нямам такива намерения. Защо?

— Просто питам. Чудех се. Днес, докато почивахме, той ми каза, че се надява следващото лято всички да направим едно пътуване, за да отпразнуваме събитието. Не знаех дали идеята е твоя или негова.

— Негова е — отвърна с въздишка Парис, но това я натъжи.

Знаеше, че един ден ще трябва да се изправи срещу действителността и да я погледне в очите. Не можеше да отлага този момент до безкрайност. Но и не можеше да си представи, че ще прекара остатъка от живота си с мъж на неговата възраст. Жан-Пиер беше едно момче, въпреки че мразеше да го наричат така. Но си беше точно такъв — безотговорен, независим и много млад. Имаше свободен дух, не обичаше планове, програми и предварително подредени неща, затова винаги закъсняваше. Понякога й бе трудно да го приема като възрастен. Никога не бе имал отговорностите, които бе поела, нито дори представа какво представляват. Беше й трудно да му обясни. За нея те не можеше да бъдат променени, добавени или извадени по желание. Времето и опитът бяха нещо неизменно, не можеше да бъдат нито изтрити, нито пренебрегнати. Трябваше да бъдат придобити, така както бронзът придобива патина с времето. Тези неща се трупаха дълго и с години, а когато биваха натрупани, си оставаха завинаги. Парис знаеше, че трябва да минат години, за да стане Жан-Пиер отговорен или поне зрял.

— Той е страхотен и аз много го харесвам — рече искрено Мег, внимавайки да не засегне майка си или да не нарани чувствата й, но все пак имаше свое виждане и Парис не бе напълно несъгласна с него. Всъщност то бе същото като нейното собствено. — Но кой знае защо през повечето време ми напомня за Уим. Малко безотговорен, малко луд. Те сякаш просто не виждат в перспектива, нито имат задълбочен поглед върху нещата, а само гледат как да си прекарат добре и забавно времето. Не е като теб. Ти разбираш хората — кои са, от какво имат нужда и защо са направили това или онова. А той ми прилича на дете.

Бедата бе, че той наистина беше дете.

— Благодаря ти, Мег — рече топло Парис.

Беше трогната от загрижеността на дъщеря си. Жан-Пиер беше неотразимо, чаровно и добро момче, но въпреки всичко момче. Имаше нежно сърце и беше обичлив, но понякога безотговорен. Не беше му се налагало да бъде друг, но тя бе свикнала да бъде друга, при това дълги години. Парис знаеше, че някой ден той щеше да поиска деца, освен сина, който щеше да му остане чужд през целия живот. А тя нямаше никакво намерение, нито желание да ражда бебета, въпреки че той спомена и това веднъж. Дори ако започнеше да работи по въпроса веднага, щеше да бъде на четиридесет и осем, когато щеше да се роди бебето, което според нея бе странно и дори малко неприлично. А ако изчакаха още време, щеше да стане и невъзможно. Това може би нямаше да се случи след година, две или пет, но трябваше да го очаква. Имаше много причини, поради които един брак с него не би имал смисъл. Обаче имаше смисъл да го обича. Парис все още не бе намерила отговорите. А визата му изтичаше след четири месеца. Тогава сигурно действителността щеше да ги пришпори да вземат решение. Парис се опитваше да не мисли за този момент.

— Не се тревожи, Мег — успокои дъщеря си тя.

— Просто искам ти да си щастлива. Каквото и да стане, мамо. Заслужаваш го. Спечелила си го, след всичко, което татко направи. — Тя все още не можеше да прости постъпката на баща си и не приемаше Рейчъл. Според нея двамата бяха постъпили ужасно непочтено и подло спрямо майка й. — Ако мислиш, че ще бъдеш щастлива с него, направи го. Ние ще го приемем. Всички го харесваме. Аз просто си мисля, че не е подходящ за цял живот.

На майка й бе нужен някой, който да поеме грижата за нея, но Мег се съмняваше, че Жан-Пиер бе способен на това. Тази мисъл дори не му идваше наум, което бе и част от привлекателността му. Пък и Парис бе напълно способна да се грижи за себе си. Понякога имаше чувството, че той е нейното трето дете.

— Аз също не мисля, че е подходящ за мен — съгласи се тъжно Парис. — Бих искала, но…

А би било много по-лесно, отколкото да се върне отново в ужасния и грозен свят на самотата или на урежданите срещи с непознати. Не можеше да понесе мисълта за това. Жан-Пиер бе така сладък, по-мил и сладък от който и да е мъж. Но това не бе достатъчно. И любовта невинаги е достатъчна. Понякога животът е жесток и никой не знаеше това по-добре от Парис.

Когато тя и Жан-Пиер се гушнаха в леглото тази нощ, тя си помисли колко ще бъде тъжно, ако го остави да си отиде или го прогони. Не би могла да преживее това още веднъж и не можеше да си го представи. Трябваше да вземе решение, но не сега. Щеше още малко да се наслади на безгрижието.

Тръгнаха си към града и се чувстваха като едно семейство, дори и Жан-Пиер. Когато обаче се търкаляше в снега, хвърляше топки и се шегуваше в микробуса, който Парис бе наела за пътуването, приличаше повече на децата й, отколкото на възрастен. Разбираше точно какво има предвид Мег. Той играеше театър, разказваше анекдоти и подхвърляше шеги и тя харесваше всичко това. Караше я отново да се чувства млада. Двамата с Уим постоянно се замеряха със снежни топки, но и той като сина й не знаеше кога да спре. Обстрелваха се до изнемога, докато Парис не им кажеше да престанат. Връщаха се подгизнали и мокри и оставяха дрехите си на купчина на пода. Бяха като две хлапета. Дори Мег изглеждаше по-зряла от него въпреки своите двадесет и четири години. Парис и Ричард се споглеждаха над главите им при изтърсена глупост или детинска постъпка и приличаха повече на родители на банда зверчета. Но без съмнение Жан-Пиер беше едно прекрасно зверче. И тя го обичаше такъв, какъвто е. Не можеше да си представи да го загуби.

Животът, който Парис изживя с Жан-Пиер до пролетта, беше вълшебен като магия. На шести януари двамата отпразнуваха La fete des Rois^[1] с кейк с късмет вътре в него, който вещаеше добра година за този, който го намереше. Жан-Пиер бе купил кейка на връщане от работа и й обясни символиката на празника. Когато зърното бакла се падна на Парис, той остана много доволен.

Ходиха с кола до Кармел и Санта Барбара, изкачиха Йосемит и отидоха на гости на Мег и Ричард в Лос Анджелис. За деня на Свети Валентин Мег позвъни на майка си с новини, от които трябваше да й спре дъхът. Обаче тя беше подготвена, защото Ричард й се бе обадил предния ден, за да поиска разрешението й. Бе направил предложение на дъщеря й и тя се съгласи да се оженят през септември. Подари й страхотен пръстен. Мег нямаше търпение да го покаже на майка си.

За неин ужас Жан-Пиер също й подари пръстен, много по-семпъл от този на Мег, но със същото послание. Представляваше златна халка с малко диамантено сърце. Той я сложи на лявата й ръка, която от дълго време усещаше като гола. Липсваше й брачната халка и често пъти си бе мислила отново да си я сложи, но това щеше да изглежда като пародия, след като Питър имаше друга жена. Пръстенът на Жан-Пиер стопли и пръста, и душата й отново и я накара да се замисли дали да не прекара остатъка от живота си с него. Имаше и по-лоша съдба от тази да остане завинаги съвсем сама. Тя попита Бикс за мнението му, когато един ден двамата говориха за сватбата на Мег.

— Трябва да послушаш сърцето си — рече мъдро той. — Ти какво искаш?

— И аз не знам. Да бъда спокойна и сигурна, предполагам.

Това бяха първите думи, които й дойдоха наум. След онова, което се случи с Питър, сигурността беше най-важна за нея. Но и двамата знаеха, че в живота всичко е възможно и нищо не е сигурно. Нямаше гаранции. Някои рискове бяха по-големи от други, а на Парис те изглеждаха значителни, особено с Жан-Пиер. Той безспорно беше млад, въпреки че бе навършил тридесет и три. Тя пък щеше да навърши четиридесет и осем през май, тоест само след два месеца. И това й звучеше като дълбока старост. Всичко, свързано с Жан-Пиер, беше младо — видът му, разсъжденията, идеите. Той без съмнение беше различен и дори ако бяха на еднаква възраст, пак щяха да ги разделят цели светове. Чарът и красотата му бяха неустоими и двамата се обичаха. Но Парис знаеше по-добре от всички, че любовта невинаги е достатъчна. Той може би щеше да порасне един ден, да се промени и да се влюби в някоя друга. А може би не. Но Питър го бе направил и това завинаги бе разбило вярата й. Жан-Пиер просто обираше негативите от некоректното поведение на Питър. Недоверието и скептицизмът й щяха да затъмняват и покваряват всичко, което обичаше или в което вярваше. Часовникът не можеше да бъде върнат назад.

— Обичаш ли го?

— Да — отвърна без колебание Парис. — Но не знам дали го обичам достатъчно.

— Колко означава достатъчно?

— Достатъчно да остареем заедно и да преминем през всички нещастия, превратности и пречки, които ще ни очакват по пътя ни.

И двамата знаеха, че трудностите неизбежно щяха да се появят, без значение колко обичаш човека до теб. Трябва да имаш желание и смелост, за да ги отхвърлиш или да се справиш с тях. Питър не бе успял. А дали Жан-Пиер щеше да успее? Кой знаеше, по дяволите? Парис не знаеше. Нито пък Биксби. Дори Жан-Пиер не бе наясно, макар да твърдеше, че знае. През март той й предложи брак. Визата му изтичаше след месец и искаше да знае какво ще правят. Парис съжали, че въпросът е зададен, защото трябваше да отговори. Не можеше повече да отлага или отклонява решението си. А Жан-Пиер беше отчаян, че не прие веднага предложението му, а поиска няколко дни, за да размисли. За него това беше лош знак.

Той искаше или тя да се омъжи за него, така че да остане в Щатите легално и да получи зелена карта, или да замине с него за Париж, където да започнат живота си отново. Това означаваше да захвърли всичко, което бе постигнала. На нея й харесваше работата с Бикс и животът в Сан Франциско. Същевременно Жан-Пиер означаваше повече. Той можеше да остане легално и да работи само ако се оженеха. Сам разбираше, че повече не може да бяга от реалния живот. Беше й поднесъл един шестмесечен подарък, но Парис знаеше, че не може да го задържа вечно. Не беше честно. Редно бе да се върне и да се занимава с онова, което бе правил преди. Беше добър и известен фотограф. Или да остане с нея, но да отиде на по-високо ниво, където му бе мястото, например в Ел Ей. Двамата обаче не можеха да останат да живеят вечно в зоната на здрача, както той подчерта, когато й каза, че я обича и иска да му стане жена. В известен смисъл Парис искаше същото, но не спираше да се притеснява за бъдещето и за онова, което щеше да се случи, когато той порасне, възмъжее и се промени. Защото това неизбежно щеше да стане. Момчешкото у него непрекъснато изригваше и я караше да се чувства като негова майка. А на нея това не й харесваше. Не искаше да му бъде майка. Не беше дори сигурна, че иска да му бъде и жена. Нямаше съмнение, че го обича. Въпросът бе колко. И понеже беше честна и почтена, чувстваше, че той заслужава до себе си човек, който е сигурен в това.

Трябваха й цели три седмици, за да реши. В началото на април двамата излязоха на дълга разходка, след което седнаха на моравата пред Двореца на изящните изкуства и наблюдаваха патиците в езерото. Парис обичаше да идва тук с него. Изобщо тя обичаше да ходи навсякъде с него. Трябваше да събере всички трошици смелост, за да му каже съдбовните думи, които той чакаше вече повече от три седмици. Произнесе ги шепнешком и те разкъсаха сърцето й, а неговото изгориха като смъртоносен огън.

— Жан-Пиер, не мога да се омъжа за теб. Обичам те, но не мога. Бъдещето е толкова несигурно… Ти заслужаваш много повече, отколкото аз мога да ти дам… Например деца най-малкото.

Проблемът бе, че той самият беше дете, а тя се нуждаеше от възрастен мъж, а не беше сигурна, че той някога ще възмъжее. Поне не в близкото бъдеще.

— Искаш ли да живееш с мен във Франция, без да се оженим? — попита с променен глас Жан-Пиер.

Чувстваше сърцето си като камък в гърдите, както и тя своето. Познаваше го вече достатъчно добре и не искаше да го наранява. Но това бе по-добрият начин, отколкото дългото протакане. По-добре сега, отколкото по-късно. По-добре ужасна моментна болка, отколкото дълга и безнадеждна агония.

Парис поклати отрицателно глава.

Тръгнаха си мълчаливо към къщи.

Той не каза почти нищо и спа на долния етаж. Не можеше повече да се люби с нея, не можеше да я докосва, не можеше да я моли. На сутринта беше събрал багажа си. Този ден тя не отиде на работа и двамата плакаха неудържимо и безнадеждно, преди да си тръгне.

— Обичам те. Винаги ще те обичам. Ако решиш да дойдеш, ще те чакам. Ако искаш аз да се върна, веднага ще долетя.

Парис не можеше вече да мечтае. Беше напълно съсипана. Чувстваше се разбита, болна, изпразнена, но права. При това на ужасна цена. И за двамата.

Последните му думи бяха: „Je t’aime“.

— Moi aussi — прошепна тя и се разрида, когато той затвори след себе си вратата.

Беше непоносимо, но така трябваше. Защото беше правилно. Обичаше го, да. Обичаше го прекалено много, че да направи грешка. И го обичаше достатъчно, за да го освободи. А това бе най-големият любовен дар, който можеше да му поднесе, и най-правилният. Тя вярваше в това.

Цяла седмица Парис не отиде на работа, а когато се появи, приличаше на смъртник. Вече бе преживяла това веднъж. Беше преминала през мъките на изгубената любов и ги познаваше. Този път обаче дори не се обади на Ан Смит. Просто изми зъбите си и заживя отново. На втората година откакто я напусна Питър беше преживяла втората си голяма загуба. Знаеше, че това бе още един болезнен урок. Повече нямаше да даде сърцето си никому. Никога. Питър бе отнесъл голяма част със себе си. А когато Жан-Пиер си тръгна, взе останалото.