Мириъм Линч
Лятото на сълзите (9)

9.

Джанет едва успя да сдържи писъка си, тъй като в последния момент позна фигурата.

— Не исках да те изплаша, мила — проговори мъжки глас. Човекът улови треперещите й ръце и я привлече към себе си така, че тя усети по страните си дебелия плат на палтото му. — Глупаво беше от моя страна да те изплаша така — продължи с разкаяние той.

— Въпреки това се радвам да те видя — отговори Джанет и вдигна очи към него. Макар че беше тъмно, тя забеляза, че лицето му е сериозно и загрижено. — Но какво, за бога, правиш тук? — продължи тя.

— Сутринта прочетох във вестника за тукашното убийство и нямаше как да не дойда. Първо обаче трябваше да запозная един от колегите с всички подробности по едно висящо дело, иначе щях да дойда по-рано. Пристигнах колкото се може по-бързо, Джанет.

— Много съм ти благодарна за това — отговори веднага Джанет. — Защото ми е нужен адвокат. О, Дейв, те си мислят, че аз съм го убила!

Той я притисна по-силно до себе си.

— Има ли тук някое спокойно място, където можем да си поговорим?

Когато Джанет спомена, че е възнамерявала да отиде с колата му до Форест бай дъ Сий, той веднага се съгласи да я придружи.

— А по пътя ще ми разкажеш всички подробности по случая — заключи Дейвид.

Не беше нужно да вземат неговата кола, тъй като той беше взел кола под наем и освен това спомена, че е наел стая в мотела на Турнпайк.

— Не ми се вярваше, че тук ще има някой отворен хотел — обясни той.

— Какви са отношенията ти с полицията? — попита той, докато сядаше зад кормилото.

Джанет повтори нареждането на шериф Джонсън, че трябва да бъде на разположение за по-нататъшни разпити, но че няма и понятие, дали я третират като свидетел или като заподозряна.

Когато Дейвид се осведоми как изобщо са могли да помислят, че тя е замесена в убийството, Джанет му разказа подробно за някогашните отношения между майка й и Джудсън Броук. Не премълча дори факта, че ножът, с който е извършено убийството, е от кухнята на лятната къща.

Когато стигна до преживяното на скалите, Дейвид направо подскочи на мястото си.

— Снощи са се опитали да те убият, а тази вечер се разхождаш сам-сама в тъмнината! — извика той.

— Трябва на всяка цена да говоря с Тод ван Дайк. — Джанет разказа за мъжа, когото беше забелязала на стрелбището — бившият любим на Флонси. И отново, както пред шерифа, повтори старата история за изчезването на Флонси с всичките й подробности. Когато най-после свърши, вече влизаха в града.

— И какво се надяваш да постигнеш, ако това наистина е Тод ван Дайк?

— Смятам, че той ще ме отведе при Флонси. Дойдох, очаквайки, че ще я намеря тук. Не можеш да си представиш колко бях разочарована, че я няма в Шоркрест. Но тя със сигурност е някъде наоколо. Доказва го телефонното обаждане. А ако някой знае нещо за нея, това може да бъде само Тод.

— Ако самият той не е в дъното на цялата тази история — усъмни се Дейвид. — Може би именно той е убил Броук, после се е опитал да премахне теб, а сега чака нов удобен случай.

— Тод?! Това е напълно изключено. Той не е способен на насилие. Е, малко е егоцентричен, като повечето артисти. Спомням си, че възнамеряваше да се опита да пробие в Холивуд. Но дълбоко в себе си той е много почтен човек. Каква причина би имал да иска да се отърве от мен?

— Може би когато е убил Броук, се е уплашил, че ти си го видяла. Като свидетел на престъплението ти представляваш голяма опасност за него.

Джанет поклати глава.

— Не мога, да повярвам подобно нещо.

— А кой го е убил според теб? — настоя Дейвид. — Ти си замесена в убийство, което още не е разкрито. Значи си в опасност.

— Не зная, Дейв — разпери безпомощно ръце Джанет. — Зная само, че аз съм невинна. За съжаление ще трябва да изчакам, за да разбера, дали полицията ми вярва или не.

Едно-единствено нещо премълча Джанет — нощното събитие край огнището в градината. Все още беше жив в паметта й прекараният със Скот следобед, който беше възвърнал доверието й в него. За да запази в сърцето си момчешкия му образ и обаянието, което имаше над нея, тя предпочиташе да не вярва на собствените си очи.

Беше вече твърде късно за подобно признание. А как й се искаше да опише на Дейвид странната нощна сцена и горчивата миризма на горящите обувки! Но вече бяха в центъра на градчето. В този момент Дейвид попита:

— Знаеш ли въобще, къде би могла да намериш този мъж?

— Ни най-малко — призна Джанет. На минаване покрай стрелбището тя беше забелязала, че е затворено.

— Дано все още има някой отворен ресторант или магазин — добави тя. — Там ще попитаме. Щом има разрешително, сигурно го познават.

В една малка бакалница още светеше. Дейвид паркира колата отпред и двамата слязоха. В задната част на помещението се бяха събрали доста хора, които ясно се виждаха през прозореца. При влизането на двамата непознати мъжете се извърнаха и ги изгледаха с нескрито любопитство. Жената зад щанда остави настрана списанието, което четеше.

— Може би бихте могли да ни помогнете — промълви с понижен глас Джанет. Разговорите наоколо бяха замлъкнали и тя не се съмняваше, че всички се вслушват в думите й. — Търся един човек на име Тод ван Дайк, който има стрелбище на главната улица. Знаете ли случайно къде живее?

Жената отново наведе очи към списанието си.

— Съжалявам, мис. Никога не съм чувала за такъв човек.

Джанет усети, че това е лъжа.

— Много е важно — помоли тя. — Аз съм стара приятелка на Тод. Той сигурно би желал да ми дадете адреса му.

В този миг към тях се приближи собственикът.

— Тод живее на „Пеликан Роуд“ — обясни той. — Третата пресечка вдясно. У него винаги свети, няма да сбъркате.

Джанет и Дейвид благодариха и излязоха.

— Лесно мина — усмихна се Дейвид, когато се качиха отново в колата. — Подобни хора обикновено реагират доста сдържано, когато става въпрос за някой от техния бранш.

Къщата на Тод, която приличаше по-скоро на барака, беше наистина осветена. Стълбите под краката им изскърцаха тревожно. Нямаше звънец, но не беше и нужен: шумът на мотора и стъпките им нагоре по стълбите бяха достатъчни, за да известят за пристигането им.

Тод се появи на прага с ръце, скръстени на гърдите, с вирната брадичка, сякаш се стремеше с наперения си вид да прогони нечаканите гости.

Джанет усети болка в сърцето при вида му. Тя толкова ясно си спомняше веселия младеж, който се втурваше в морето, носейки я на ръце, купуваше й играчки или разказваше смешки, докато заедно чакаха Флонси.

— Тод — извика тя. — Не ме ли познахте? Аз съм Джанет Пери. Живях две лета в Шоркрест…

Той отстъпи настрани и безмълвно ги пропусна да влязат.

Тъй като светлината бе зад гърба му, Джанет не можа да улови по лицето му въздействието на думите си. Когато влязоха и той застана срещу тях, физиономията му бе скована в маска.

Джанет хвърли поглед наоколо си. Газовата печка беше запалена и в стаята беше горе-долу уютно. Обзавеждането се състоеше от една маса и няколко груби стола. В един ъгъл бяха натрупани вестници и списания. Пепелниците бяха препълнени, на леглото и по столовете бяха нахвърляни дрехи. В тази стая мъжът спеше и ядеше, защото трябваше да живее, а не защото това му доставяше удоволствие.

Тод набързо измете дрехите от два стола.

— Седнете — каза просто той и сам се настани на леглото.

Джанет с тревога забеляза колко се е променило красивото лице на мъжа срещу нея. Брадичката му беше твърде надебеляла, чувствителните някога устни — подпухнали, а носът — като размазан. В русата коса се точеха сиви нишки.

Тъй като и двамата отклониха предложеното питие, Тод извади от шкафа бутилка уиски и си наля голяма порция в порцеланова чаша. Опразни я на един дъх. После се тръшна обратно на мястото си с бутилка в ръка.

— Какво ви води насам, Джанет? — попита кратко той.

Изчезнали бяха бодрият му дух, веселостта му, цялата му човешка топлина. Нищо вече не напомняше за жизнения млад артист, когото Флонси обичаше така силно.

Джанет му представи Дейвид Ламбърт.

— Това е мой приятел, адвокат. Дойде тук, за да ми помогне — обясни тя. — Вероятно знаете, какво се случи в Шоркрест.

Тод втренчено гледаше ръцете си.

— Нямаше как да не узная — изръмжа той. — Всички наоколо говорят само за това.

Джанет се приведе напред.

— Вие познавахте ли убития, онзи Джудсън Броук? Сигурно сте го срещали, когато работеше в Шоркрест.

— Може би, но не си го спомням.

— А по-късно виждали ли сте го?

Без да си даде труд да отговори, той посегна към бутилката и напълни чашата си.

— Тод! — настоя Джанет. — Моля ви, слушайте ме внимателно! Откога живеете тук?

Той замислено въртеше чашата между пръстите си.

— Оттогава.

— Откакто тя изчезна?

— Точно така.

— Защо останахте тук, въпреки че нищо не показваше, че тя е някъде наблизо?

— Защото мисля, че тя е мъртва — отговори горчиво той. — Някой я е убил и аз ще открия кой е той, за да отмъстя за нея.

— О, Тод, но това е лудост! Вие я обичахте толкова много…

— Не бива да говорите в минало време. Аз я обичам и сега, както и преди.

Тя сложи ръка на рамото му, за да го накара да я погледне в очите, и повтори цялата история с телефонното обаждане в петък следобед. Докато говореше, с мъжа срещу нея стана видима промяна. Първо той реагира с недоверие, после внезапно се оживи, когато тя спомена ноктюрното на Флонси. Към края на разказа й той с мъка сдържаше чувствата си.

— Невероятно! — извика той с глас, в който прозвуча нещо от някогашната жизненост. — Дълго време държа под око къщата, отбелязвам всяко влизане и излизане на обитателите й. Нищо, съвсем нищо досега не ме е навело на мисълта, че Флонси може да е още жива.

При мисълта, че той от 15 години насам наблюдава Шоркрест и следи всяка стъпка на сем. Гилмър, Джанет се почувствува неудобно.

— Значи сте узнали цял куп неща за тях — произнесе колебливо тя.

— Бях сигурен, че убиецът е един от тях. Затова търсех доказателство, което да го изобличи. Проникнах дори в самата къща — заразказва задъхано Тод. — Тя дълго време беше празна, а пък старите прозорци много лесно се отварят. Претърсих всеки шкаф, всяко чекмедже. Преди две седмици едва не ме хванаха, тъй като най-неочаквано пристигнаха братът и майката на Флонси, както и ония две стари вещици, които уж са им прислужници.

— А в петък през нощта не бяхте ли случайно наблизо? — прекъсна го Джанет.

— За съжаление не. Бях си пийнал малко повечко. — И той изразително размаха бутилката.

— Мислите ли, че има връзка между убийството и изчезването на момичето? — намеси се Дейвид. — Освен това някой се е опитал да премахне и Джанет. — И той разказа на Тод случилото се на скалите. — Това също ли е във връзка със старата история? Как мислите вие?

— Вероятно е така. — Тод стоеше прав и ожесточено удряше с юмрук дланта на другата си ръка. — Не знам как и защо, но по някакъв начин всичко е свързано с Флонси.

— Щом сте претърсили къщата основно, вероятно имате своя теория — добави Джанет.

— Точно така.

— И каква е тя?

Двамата напрегнато зачакаха отговора му. И когато най-после Тод заговори, в гласа му прозвуча горчивина и презрение:

— Мога да ви кажа кой стои в дъното на цялата работа — това е Скот. Скот Гилмър, братът на Флонси.