Мириъм Линч
Лятото на сълзите (7)

7.

Скот видимо се скова. Беше толкова тихо, дори дишането му не се чуваше. Когато най-после проговори, гласът му беше като чужд и ясно издаваше напрежението му.

— Разкажи ми всичко, Джанет — промълви той.

С накъсани, несвързани изречения тя се опита да опише всичко, което се беше случило.

— Бях на косъм от смъртта — завърши разказа си тя и се вгледа в мъжа до себе си с разширени от ужас очи.

— Невероятно! — Той отстъпи крачка назад и запали цигара. При това Джанет забеляза, че ръцете му треперят. — Да не би всичко това да е плод на въображението ти? Може би само ти се е завило свят от голямата височина. Често се случват подобни неща…

— Нищо подобно — отговори твърдо Джанет. — Ясно усетих, как някой ме блъсна. Моля те, повярвай ми! Не съм изгубила равновесие, нито пък ме е обхванало необяснимо желание да се хвърля в пропастта.

— Сигурно, сигурно — опита се да я успокои той. — Нищо чудно, че си толкова объркана. Мисля, че е най-добре да се прибереш в къщи.

Джанет вдигна глава и изгледа голямата къща. Без да иска й се натрапи мисълта, че някой е наблюдавал малката сцена и си е извадил невярното заключение, че Скот я е държал в обятията си. На горния етаж се раздвижи перде и нечия глава изчезна навътре в стаята. Вероятно беше Кери, тъй като това беше спалнята на мисис Гилмър.

— Нека не минаваме през кухнята — помоли тя, докато вървяха към къщата. — Не искам никой да ме види в сегашното ми състояние.

Скот й предложи да се измие в малката тоалетна стая до входния салон.

— Ще те чакам — обеща той.

Джанет се обърна и го изгледа. Очите им се срещнаха и останаха дълго така. Скот бавно се наведе и докосна с устни нейните. Сърцето на Джанет лудо заби при тази нежна милувка.

И по-рано я бяха целували приятели, особено в края на някоя хубава вечер и това не й беше неприятно. Когато Дейвид й пожелаваше лека нощ, той винаги я целуваше, но всеки път се отдръпваше с въздишка на разочарование и болка. Никоя от тези целувки обаче не я беше развълнувала така дълбоко както тази.

Когато най-после се откъсна от него, тя го погледна с очакване да чуе любовно обяснение. Ако то наистина беше последвало, двамата щяха да разговарят свободно и непринудено помежду си. Тя щеше, без да се замисля, да му зададе въпросите, които неотстъпно я занимаваха след пристигането й в Шоркрест, а отговорите, които щеше да получи, щяха да разсеят съмненията й и да възвърнат душевното й спокойствие.

Вместо това той свали ръце от раменете й и посегна към кутията с цигари на масата. Предложи и на нея, но тя само поклати глава. Той запали цигара и вдъхна дълбоко дима. Джанет чакаше.

— Скот — промълви най-после тя, напълно объркана, — има някои неща, за които трябва да поговорим.

— Пак ли за малкия епизод, който преживя горе на скалите?

— Малък епизод?!

— Все още смятам, че може и да си се излъгала. — Той не я погледна, а проследи с очи цигарените облачета. — Имаш ли намерение да информираш полицията за случилото се?

Джанет усети огромно разочарование. Тя очакваше да чуе от него, че я обича, а той небрежно се осведомяваше за нещо съвсем друго.

Въпреки равнодушния тон, тя разбра, че Скот очаква с напрежение отговора й.

— Би трябвало — отговори бавно Джанет. — Или ти не мислиш така?

— Ти сама ще решиш. Ако мислиш, че ще ти повярват, направи го. Но тъй като не можеш да представиш доказателства, историята ти ще прозвучи доста фантастично. От друга страна пък, аз не бих искал да ти влияя. Не искам да криеш каквото и да било от този шериф Джонсън. Моите чувства са строго лични, спокойно можеш да ги наречеш дори егоистични. Тази сутрин направо изтормозиха майка ми с въпроси, както впрочем и всички нас. А тъй като тя е много зле, аз се надявах да не я безпокоят повече. Но щом си убедена, че едва си успяла да се спасиш от опит за убийство, не бива да скриваш това от полицията…

Аргументът му, че всяко ново вълнение ще се отрази зле на Ивлин Гилмър, направи силно впечатление на Джанет. Естествено, тя не искаше да навреди на жената, на която дължеше толкова много. А с мълчанието си може би щеше до известна степен да й се отплати за любезността.

— Добре — отговори най-после тя. — Няма да кажа на шериф Джонсън.

— Ти си мило момиче! — усмихна се Скот и отново посегна да я прегърне, но тя се отдръпна. За нея всичко беше свършено. Каквото и да беше станало между тях двамата в ония кратки, замайващи мигове, когато се целуваха, цялото им очарование беше изчезнало. Тъй като не искаше да остава повече насаме с него, Джанет се залови за първото нещо, което й дойде на ум.

— Гладна съм — каза тя. — Би ли могла Ида да ми приготви нещо за ядене, което да си взема в лятната къща?

Но Скот обясни, че тя не бива повече да спи там. Нареждането на шерифа е, никой да не влиза без негово разрешение в малката къща. На горния стаж я чака готова стая, където ще остане, докато й разрешат да си замине. Ида ще й занесе нещо за ядене в стаята, щом така желае. Вещите й също са пренесени там.

Докато тя беше навън, бяха се погрижили за всичко, макар че предната вечер й бяха съобщили, че в голямата къща няма място за нея. Още едно необяснимо обстоятелство, което засилваше тайнствеността на Шоркрест.

Отредената за нея стая беше в южното крило на къщата и гледаше към моравата. Вътре беше студено и влажно, както често е в помещения, които дълго време не са били обитавани.

Въпреки това Джанет прекара целия ден в стаята си.

Тя очакваше, че шерифът отново ще я повика на разпит, но нищо подобно не се случи. Долу в салона се водеха оживени разговори. Различаваха се гласовете на Ида, Кери и д-р Бронсън. Причина за това явно беше лошото състояние на Ивлин Гилмър, за което беше говорил Скот.

Точно това накара Джанет да остане в стаята си. Освен това не искаше да вижда Скот, преди да си е изяснила чувствата си към него.

На нощното шкафче имаше книги, списания и радио. Тя изслуша някаква забавна програма, после симфоничен концерт и спря радиото, когато започнаха да предават новините. Не искаше да чува коментарите за убийството в Шоркрест, които сигурно свързваха името й с това на убития.

Ида донесе табла с отлично приготвени ястия, но Джанет нямаше апетит. Около осем вечерта тя не можа да издържи повече. Тъкмо щеше да излезе, когато на вратата се почука. Джанет са зарадва дори на това, че в стаята й влезе Ида.

— Очакват ви в музикалния салон, мис Пери — обяви тя и излезе, без да дочака отговор.

Джанет се поколеба, но все пак реши да слезе. Приглади полата си, оправи грима си и тръгна към музикалния салон.

Вратата му беше отворена и отвътре се чуваха гласове, които възбудено говореха един през друг. Джанет смаяно спря на прага. Ивлин Гилмър седеше в едно кресло пред камината с одеяло на коленете. Косата й беше грижливо сресана. Облечена беше в тъмночервена роба, която заедно с пламъците, които играеха по лицето й, придаваше допълнителен цвят на лицето й.

Освен нея в салона бяха Скот и д-р Бронсън, които при близането на Джанет се надигнаха с безизразни лица.

Мисис Гилмър я поздрави с голяма сърдечност.

— Мила малка Джанет, не можах да понеса мисълта, че седиш съвсем сама там горе — особено днес, след като ти… — Тя театрално разпери стройните си ръце, а тъмните й очи бяха вперени със съчувствие в младото момиче. — Толкова много съжалявам! Но ти не бива да се безпокоиш — ние ще ти намерим най-способния адвокат.

Джанет премълча, тъй като не знаеше какво да отговори. Не смяташе за нужно да пояснява, че самата тя работи в адвокатска кантора и че приятелят й Дейвид Ламбърт е един от най-добрите адвокати в града.

Държанието на Ивлин Гилмър беше убило всяко доверие у нея. Тази жена не показваше по никакъв начин, че вярва в невинността й. Тя приемаше като даденост, че младата жена е замесена в извършеното тази сутрин престъпление и й предлагаше помощ и подкрепа.

Явно някой подробно й беше разказал за хода на следствието. В този миг Скот едва забележимо й даде с очи знак да промени разговора и в никакъв случай да не споменава следобедното произшествие.

Но тя не можеше да остави нещата така. Трябваше да се защити по някакъв начин.

— Но аз нямам нищо общо с убийството — промълви тя. — Не съм виждала Джудсън Броук, откак живяхме тук онова лято. За пръв път го видях отново, едва когато го намерих тази сутрин.

— Но разбира се, мило дете — усмихна се благосклонно Ивлин. — Бъди сигурна, че ние сме твои приятели и ще направим всичко, което е по силите ни, за да ти помогнем. Исках да те уверя в това, затова поръчах да те повикат.

Джанет обходи с поглед седящите насреща й хора — Ивлин, д-р Бронсън, Скот — и се спря дълго върху последния, сякаш искаше да се увери, че и той я смята за убийца.

Но Ивлин Гилмър промени темата с лекотата, за която Джанет толкова добре си спомняше.

— Скот, няма ли да предложиш на Джанет нещо за пиене? Сигурна съм, че ще й се отрази добре. Напълни и чашата на Карл. Нека си поговорим малко като добри приятели.

Джанет беше напълно объркана. Това ли беше тежко болната пациентка, която не биваше да се подлага на нови разпити от страна на полицията? Жената срещу нея изглеждаше учудващо здрава. Освен метнатото върху коленете й одеяло нищо във вида й не намекваше за болестта й. Тя изглеждаше като всяка нормална домакиня, прекарваща вечерта в компанията на неколцина добри приятели.

Ивлин сякаш прочете мислите й.

— Понякога се чувствувам съвсем добре, макар че лесно се уморявам. Но не бива да се задържам дълго на крака. Във всеки случай се радвам, че си при нас. — Усмивката й не беше изгубила своя блясък, както и гласът й — цялото си очарование.

За разлика от нея Скот и д-р Бронсън изглеждаха мрачни. По лицата им ясно личеше колко им е неприятно, че пациентката е напуснала болничната си стая.

Когато Скот й подаде чаша питие, Джанет се зарадва, защото така имаше с какво да се занимава. Иначе щеше да се почувствува твърде неудобно в настъпилата тишина.

Най-после Ивлин Гилмър прекъсна потискащото мълчание, като с лекота заговори за най-различни неща, които нямаха нищо общо с отминалите събития. Говореше почти само тя. Двамата мъже само кимаха от време на време, без да правят усилия да поддържат разговора.

Джанет скрито поглеждаше към седящия до нея д-р Бронсън. Все повече я завладяваше чувството, че дребният пълен мъж крие някаква страшна тайна. Червендалестото му лице беше затворено в себе си, но излъчваше скрито напрежение.

Скот също така се чувствуваше неудобно, въпреки че в момента майка му говореше съвсем безобидни неща. Изглежда, единствена мисис Гилмър беше напълно непринудена. Тя говореше, без да спре, докато най-неочаквано заяви, че е уморена.

— Не бива да прекалявам — обърна се тя към Джанет и се усмихна измъчено.

Скот и докторът я придружиха навън. Изкачвайки се с олюляване по стълбата, тя като че ли изведнъж загуби целия си блясък и се превърна в застаряващата болна жена, каквато беше по-рано. Двамата мъже я подкрепяха от двете страни и почти я носеха.

Джанет бързо изтича в стаята си, заключи се и се облегна на вратата, останала без дъх. Що за болест беше тази? По каква причина никой не биваше да безпокои болната в определени часове на деня и ревниво я охраняваха от всеки и всичко, а вечерта тя се чувствуваше съвсем нормално и беше в състояние да се движи и да разговаря? Отново у Джанет се надигна подозрението, че принуждават мисис Гилмър да взема силни лекарства, които отнемат всичките й сили.

Леглото й беше разположено така, че се виждаше прозорецът. Навън цареше пълна тъмнина, нито луната, нито звездите се виждаха по небето. Джанет не можа да заспи. Вече беше минало полунощ, когато стаята й се освети. Джанет се стресна. Първо видя трепкащи ивици светлина, които преминаха в червеникави отблясъци.

Джанет скочи от леглото, загърна се в халата си и отиде до прозореца. Тъй като къщата беше обърната към морето, тази част от градината, към която гледаше прозорецът й, се използваше като стопански двор. Тук се сушеше бельо, имаше лехи със зеленчук и подправки, наблизо беше и гаражът. Имаше и огнище, в което се изгаряха всевъзможни боклуци. В момента в огнището гореше огън и до него стоеше мъж, който с дебела тояга буташе някакъв предмет по-навътре в пламъците, за да изгори по-бързо.

Джанет предпазливо открехна прозореца и в носа я удари задушлив мирис. Когато за миг пламъците лумнаха по-ярко, тя успя да разпознае лицето на мъжа. Това беше Скот! Скот с тояга в ръка се опитваше да се отърве от някакъв предмет колкото се може по-скоро.

Какво правеше там посред нощ? Какъв беше този тайнствен огън и какво изгаряше в него? Отговорът, който й се натрапваше, беше ужасно неприятен за Джанет. Задушливата миризма идваше от това, че Скот беше хвърлил в огъня чифт обувки. Обувки, за които Джанет беше сигурна, че по подметките им има полепнал пясък…