Мириъм Линч
Лятото на сълзите (1)

1.

Още на стълбите Джанет чу телефонен звън. Тя бутна в ръцете на Дейвид мокрите от дъжда пакети и хукна нагоре, търсейки ключа от жилището си в голямата ръчна чанта.

— По дяволите! — промърмори тя. — Най-добре ще бъде да го връзвам на ръката си. Дано само не прекъснат разговора, преди да съм стигнала телефона.

Имаше късмет. Когато вдигна слушалката, чу безличния глас на телефонистката:

— Мис Джанет Пери? Моля говорете. Сиймънт Бийч — обърна се тя към другия участник в разговора.

Джанет обхвана слушалката с две ръце. Името на известния морски курорт извика в съзнанието й спомени от миналото. За секунди тя се превърна отново в деветгодишно момиченце, което унесено слушаше шума на прибоя и пронизителните крясъци на чайките. Внезапно остро усети в носа си типичните за Шоркрест миризми на старо, изгнило от соления въздух дърво, на екзотични подправки от кухнята и преди всичко уханието на тръпчивия парфюм на Флонси. За миг сърцето й спря да бие, когато някой в слушалката попита:

— Джени, ти ли си?

Гласът на Флорънс Гилмър с типичните си задъхани дрезгави ноти! Би го познала сред хиляди други. Но все пак не повярва на ушите си. Флонси беше мъртва, или поне от 15 години я смятаха за мъртва. Една августовска нощ тя беше изчезнала безследно, сякаш никога не бе съществувала.

— Флонси — пошушна Джанет, — това не може да бъде!

— Напротив, наистина съм аз. — Дрезгавият глас се засили и всяка дума ясно се разбираше. — Нуждая се от твоята помощ, мила. Трябва да дойдеш веднага, но сама. О, Джени, не мога да ти обясня всичко, но ела бързо. Заради мен, Джени!

Освен Флонси никой не беше я наричал така. А тя явно използваше често това умалително име, за да разсее съмненията на Джанет в своята идентичност.

— Аз мислех… Всички мислехме… — заекна Джанет.

— Все още ли не вярваш, че наистина съм аз? Почакай, сега ще чуеш нещо. Стой така!

Джанет продължаваше да стои като вцепенена, когато в слушалката се чу пиано. Невероятно тъжната и горчива мелодия отекна в ухото й и завърши с висок дисонанс. За момент настъпи тишина, после гласът отново се обади:

— Джени, спомняш ли си тази музика? Вярваш ли най-после, че това съм аз?

— Спомням си — промълви на пресекулки тя. — Никой, освен теб не е свирил тази мелодия. Ти сама я композира и нарече „Ноктюрното на вещиците“. Но какво става с теб, Флонси? Защо?

— Не мога да ти обясня всичко по телефона. Обещай ми, че ще дойдеш в Шоркрест.

— Ще дойда! — извика Джанет. И след като разговорът беше прекъснат, тя продължи да стои неподвижно със слушалка в ръка. Без да успее да се отърси от унеса си, най-после отиде в дневната. Втренчи очи в пакетите с продукти, разпръснати по масата, без да вижда нищо пред себе си. Дейвид тъкмо изтърсваше шлифера си. Когато я забеляза, той го метна на един стол и бързо отиде при нея.

— Джанет, какво ти е? — попита загрижено младият мъж и я хвана за ръка. — Изглеждаш, сякаш си видяла призрак.

— По-скоро би могло да се каже, че току-що го чух…

— Ще ти донеса нещо за пиене.

Той понечи да отиде в кухнята, но Джанет го спря.

— Дейв, нищо няма да излезе от събирането тази вечер — промълви тя. — Би ли уведомил Керъл, Бил и семейство Джилфойл? Трябва веднага да замина.

Той я привлече нежно до себе си, но тя не усещаше нищо.

— Надявам се да ме разберат, макар че се отказвам в последния момент — продължи трескаво Джанет. Нито поканените за тази вечер приятели, нито Дейвид Ламбърт, който я беше прегърнал, бяха за нея реалност. Тя беше на сто мили оттук в малкия крайморски град, където се намираше Шоркрест, лятната резиденция на семейство Гилмър. Там беше живяла преди 15 години с Флорънс, Скот и Ивлин Гилмър, със сестрите Маккрийди, с многобройни гости на дома, както и с майка си…

С доста усилия Джанет успя да овладее обърканите си мисли и вдигна очи към Дейвид. Повечето мъже, с които се беше запознала, откакто работеше в адвокатската кантора, бяха все очарователни компаньони. Дейвид Аамбърт, младшият й партньор във фирмата, не беше от тях. Той предпочиташе да показва красноречието си в съда.

Въпреки това Джанет беше наясно с чувствата му към нея, тъй като той по много начини й показваше своето отношение: правеше й дребни услуги. Винаги беше на мястото си, когато се нуждаеше от него, стараеше се да й доставя радост. Въпреки всичките му добри качества тя не усещаше в душата си възбудата, за която мечтаеше с романтичното си сърце и любовта, която изпитваше към него, нямаше нищо общо с чувството, за което мечтаеше.

По добре изрязаното му лице с енергична брадичка и леко изкривен нос — следствие на футболна травма — се изписа загриженост.

— Мога ли да направя нещо за теб? — попита той.

Джанет поклати глава.

— Обади се моя много стара позната. Трябва да отида в Сиймънт Бийч. Става въпрос за едно момиче на име Флорънс Гилмър. Може би си спомняш този случай — описан беше подробно във всички вестници. Тогава майка ми работеше като икономка у семейство Гилмър. Флонси, дъщеря им, беше 17-годишна, когато отидохме в Шоркрест. Беше много мила. Необикновено жизнена и всички я обичаха. Аз просто я обожавах и мечтаех един ден да стана като нея.

Не беше лесно да опише своя кумир от детинство, чара и виталността на своята приятелка. Оттогава Джанет не беше срещала по-привлекателно и по-красиво същество от нея.

— Една нощ Флонси изчезна — продължи тихо тя. — Сякаш земята се разтвори и я погълна. Тъй като не откриха нищо, след известно време приеха, че е мъртва. Явно не беше отвличане, защото никой не се обади да поиска откуп. Най-после полицията преустанови търсенето и семейството трябваше да се примири и да я оплаква като мъртвец.

— А сега ти откри, че е жива и се е върнала? — попита Дейвид. — Сигурна ли си?

— Да, и затова трябва да замина. Тя каза, че има нужда от мен.

Трудно й беше да обясни, защо трябва веднага да се отзове на повикването й. Как да го накара да разбере влиянието, което това момиче имаше върху нея? Нямаше думи, с които да опише любовта и нежността, с която 17-годишната Флонси даряваше самотното и бездомно момиченце. При тази сърдечна привързаност Джанет беше разцъфтяла като цвете.

— Времето е твърде лошо за такова пътуване. Да те откарам ли? — попита Дейвид.

За момент Джанет се изкуши да приеме предложението му. Дъждът плющеше с все сила в стъклата, а тя вече месеци наред не беше шофирала.

Но Флонси беше настояла да отиде сама. Каквото и да е станало с нея, тя явно не искаше да го споделя с чужди хора.

Когато Джанет поклати глава, Дейвид облече шлифера си, бръкна в джоба си и й връчи ключа от колата.

— Вземи моята кола — помоли той. — Днес следобед я заредих. Няма нищо, мила, не се притеснявай за мен. Лесно ще намеря такси. Щом се прибера, ще се обадя на Керъл, Бил и на другите и ще им обясня всичко.

Джанет го изпрати до вратата.

— Много ти благодаря за всичко, Дейв — промълви тя.

Когато стъпките му заглъхнаха по стълбите надолу, Джанет внезапно се усети много самотна. Успя с големи усилия да се концентрира върху това, което трябваше да направи. Прибра нещата в хладилника и изяде един сандвич. После облече топло палто и уви главата си с шал. В последната секунда реши да вземе със себе си малък куфар с най-необходимото.

Флонси неотстъпно се връщаше в мислите й. Още повече, че в последно време Джанет два пъти беше мислила за семейство Гилмър.

Един ден тъкмо отиваше да вечеря с Дейвид в любимия му ресторант и бързаше с широки крачки по улицата, когато вратата на дълга тухлена сграда се отвори и от нея излезе някаква жена. Джанет бегло се вгледа в лицето й, полускрито зад високо вдигнатата кожена яка. Високите скули и широкото чело й напомниха Ивлин Гилмър, майката на Флонси. Но беше невъзможно да е тя. Мисис Гилмър беше известна звезда на Бродуей, която въпреки тъгата по дъщеря си беше запазила цялата си изисканост.

Година или две тя се беше оттеглила от театъра, но после отново се върна на сцената. Джанет беше прочела някъде, че никога вече не е имала предишния си успех. Но като я познаваше добре, Джанет знаеше, че е невъзможно тази жена да се изостави дотолкова.

Жената, която излезе от онази сграда, беше с овехтели дрехи. Кожената яка беше проскубана. Старомодното палто висеше по тялото й. Не можеше за 15 години Ивлин Гилмър да се е променила толкова много. Сигурно просто беше се припознала. Често се срещаше подобна прилика.

При втория случай се касаеше за една книга. Майката на Джанет, която скоро се омъжи повторно и се премести в нов дом, беше изпратила на дъщеря си голям пакет с разни нейни вещи. Между тях беше и книгата за известни процеси срещу вещици, която Джанет беше открила през един дъждовен следобед в библиотеката на семейство Гилмър.

Флонси, която току-що беше създала своето ноктюрно, непрекъснато радваше обитателите на дома с изпълнението му. Никой не харесваше мелодията и Ивлин Гилмър често молеше дъщеря си най-после да престане да свири. Но Флонси май се забавляваше и упорито продължаваше.

След като прочете книгата и разгледа натуралистичните илюстрации, малката Джанет се убеди окончателно в съществуването на вещици. Във фантазията й оживяха много от тия бедни същества, намерили такъв жесток край. Без да знае дали книгата е на семейството или принадлежи на някой гост, Джанет я взе със себе си в градинската къща, където живееше с майка си.

Като следствие на това тя преживя страшен кошмар, първия от двата, които останалите приписаха на превъзбудената й детска фантазия и не им обърнаха внимание.

Джанет нямаше и понятие, че книгата е останала у тях, докато майка й не й я изпрати. Още същия ден тя я препрати в градския дом на семейство Гилмър. Тъй като апартаментът й беше наблизо, можеше и сама да отнесе пакетчето, вместо да ходи в пощата, но някакъв необясним страх я възпря. Боеше се да не разрови старите рани с внезапното си появяване.

Искаше колкото се може по-бързо да се отърве от книгата, първо, защото не беше нейна и второ, защото не искаше да притежава подобни книги. Тази твърде много и напомняше за второто лято в Шоркрест, което се беше запечатало в паметта й като лятото на вещиците.