Мириъм Линч
Лятото на сълзите (6)

6.

Тя поклати глава, повтаряйки механично:

— Не съм го докосвала. Не съм го докосвала…

— Но някой го е направил — това е сигурно. — Очите му бяха неотстъпно вперени в лицето й. — Хората ми изследваха ножа, но не намериха отпечатъци от пръсти. Това обаче не е от особено значение, тъй като по това време на годината повечето хора носят ръкавици. Ще познаете ли ножа, мис Пери?

— Как бих могла? — отговори с треперещ глас тя. — Нали ви казах, че за последен път съм била в тази кухня преди петнадесет години. Освен това надали бих могла да различа един нож от друг…

— Права сте, въпросът май беше доста глупав. — Това, че доброволно си призна, Джанет оцени като опит отново да спечели доверието й. — Както вече ви споменах, този случай не е точно в моята компетентност — продължи шерифът. — Един мъж е убит с нож, а ножът, чието острие точно отговаря на раната, липсва от тази поставка. И човек неволно съпоставя едното с другото. — И той извинително добави: — Не бива да ми се сърдите, аз просто си върша работата, доколкото мога.

Но с типичния си маниер той веднага подхвана нещата от другата страна.

— А не би ли могъл някой да се промъкне в къщата, докато вие сте спали, и да вземе ножа?

Това беше удобен и лесен изход от положението, но Джанет не искаше да го използува. Ако сега се поддадеше на изкушението, неизбежно щеше да се заплете в мрежа от лъжи и полуистини.

— Не — отговори бавно тя. — Не е възможно. Аз грижливо заключих вратата и лично проверих дали всички прозорци са зарезени, след като Скот — мистър Гилмър — и Ида Маккрийди си отидоха. За да влезе някой в къщата, би трябвало да разбие стъклото на прозореца или да строши ключалката, а аз непременно щях да го чуя. Вярно е, че спах дълбоко, но стаите са малки, а спалнята ми е съвсем близо до коридора. Ако някой беше влязъл, щях да се събудя.

Шерифът кимна.

— В думите ви има истина. Значи човекът е взел ножа преди това. Впрочем Броук не е бил убит на стълбата. Срещнал се е с убиеца си на плажа — смятам, че са имали предварителна уговорка. По токовете на обувките му, както и по маншетите на панталона му беше полепнал пясък. Бил е прободен с ножа на плажа и после убиецът го е довлякъл пред вашия праг. Настъпилият прилив е заличил всички следи от стъпки, а и земята е замръзнала. Въпреки това съм уверен, че точно така е станало.

Въпреки твърденията си, че не разбира нищо от разследване на убийства, шериф Джонсън беше свършил учудващо много работа за толкова кратко време.

— А сега ще ви помоля да ми дадете обувките, които сте носили снощи, мис Пери — добави той с извиняваща се усмивка.

Джанет отиде в спалнята да ги донесе. Бяха елегантни обувки с високи токове. През целия ден ги беше носила и тъй като бяха влажни, на сутринта беше обула вместо тях спортни обувки с нисък ток.

Шерифът внимателно разгледа подметките.

— Добре, че имате още един чифт — каза той. — Защото трябва да отнеса тези в лабораторията за изследване. Много ще се учудите, ако видите, какви неща могат да се открият там. Ако по обувките ви наистина има пясък, няма да има никаква полза от това, че сте ги почистили основно.

Ако си мислеше, че ще я уплаши, той много се лъжеше. Въобще не беше нужно да почиства пясъка от обувките си, тъй като изобщо не беше ходила на плажа.

Сигурността й до известна степен се възвърна.

— Кога ще мога да си замина? — попита тя. — Един приятел ми зае колата си и сигурно ще се чуди, защо не му я връщам.

— За съжаление не може и въпрос да става за заминаване — отговори шерифът. — Моля ви да останете тук още известно време.

Джанет не се остави да бъде измамена нито от любезния тон, нито от приятелския му поглед. Това си беше чисто и просто заповед. Тя щеше да си замине от Шоркрест, едва когато й разрешат това. Беше безсмислено да задава повече въпроси. Той сигурно ще се позове на градската полиция, която ще поеме случая в следващите дни.

— Трябва ли непрекъснато да си стоя в къщи или мога да се разхождам? — попита все пак тя.

— Можете да правите каквото си искате — отговори той. По тона на гласа му тя разбра, че е учуден от такъв въпрос. — Та вие не сте затворник. Просто трябва да сте на наше разположение, за всеки случай.

— Много ви благодаря — промърмори Джанет.

Тя се сбогува с шерифа на мястото, където се отклоняваше пътят за морския бряг. Не й се искаше да се затвори в къщата и да седне без работа в някоя стая, изоставена от Скот и от другите.

Денят беше слънчев. Небето беше кристално синьо, а плажът толкова чист и празен, колкото Джанет досега не го беше виждала.

Северно от Шоркрест тясна ивица земя се вдаваше доста навътре в морето. Нататък водеше пътека. Джанет често беше минавала по нея. Накрая на тази ивица, като се изкачиш през гъстите храсталаци, се намираше малко скално плато с прекрасен изглед към морето. Стръмни скали се спускаха към водата. Когато искаше да бъде сама, Флонси често се скриваше тук. Именно тя разкри пред Джанет прелестта на това място.

Нищо чудно, че Джанет внезапно изпита желание да види отново това кътче, свързано с толкова скъпи спомени, весели и тъжни. Двете с Флонси бяха прекарали тук много часове в задушевни разговори; а през второто лято Джанет често беше заварвала приятелката си обляна в сълзи.

Затова сега тя решително се отправи на път. Тъй като в момента беше отлив, по пясъка се вървеше леко. Вятърът беше отслабнал през нощта, а зимното слънце се стараеше да затопли земята, доколкото може. Ако не я измъчваха тежки мисли, разходката щеше да бъде прекрасна.

Когато стигна края на пясъчния плаж, тя с известни усилия успя да открие пътеката, водеща нагоре към крайбрежните скали. Тя беше почти обрасла с трева и покрита с навяна от вятъра шума. Джанет трябваше с много усилия да се провре през храсталаците, а това ясно показваше, че години наред тук не е минавал никой. Може би дори самата Флонси е минала последна по пътеката.

Внезапно я стресна някакъв шум. Някъде зад нея се разнесе шум от счупен клон, който проехтя като пистолетен изстрел в тишината. Джанет спря като вцепенена на мястото си, докато шумът в храсталаците показа, че тайнственото същество се оттегля. Сърцето лудо се блъскаше в гърдите й и тя едва дишаше. Усещаше нечие чуждо присъствие, макар че не виждаше никого. Който и да беше, той явно чакаше нещо — но какво?

Въпреки страха си тя си наложи да се обърне. Нищо не помръдваше. Ничия сянка не падаше по пътя. Чуваше се само плясъкът на вълните.

Джанет остана на мястото си, защото се боеше да направи дори и една крачка. Внезапно от храста се плъзна някакво малко животинче, изгледа я е изпълнени със страх очи и бързо изчезна. Джанет усети толкова голямо облекчение, че избухна в луд смях. Явно въображението й беше изиграло лоша шега. Тя и катеричката бяха единствените живи същества в тази пустош.

Успокоена, Джанет продължи пътя си. Вече беше близо до скалното плато — виждаше пред себе си сухата кафява трева, която растеше по него. Изкачи се предпазливо и седна на ръба. Много отдавна Флонси я беше предупредила, че мястото не е сигурно. Дъждът и снегът бяха подкопали скалите и една-единствена погрешна стъпка беше достатъчна, за да се срути човек в пропастта.

Джанет отново се възхити от прекрасната гледка. Никога нямаше да й се насити. Тя остави чантата си на тревата и се облегна назад, подпирайки се на ръцете си. Ако вместо това се беше навела напред и беше заела друго, по-несигурно положение, това щеше да означава за нея сигурна смърт.

Както си седеше тихо, тя изведнъж усети, как една ръка я блъсна с все сила по гърба. Тя се плъзна надолу и сякаш нищо вече не можеше да я спаси. В следващия миг щеше да падне на скалите и да си разбие главата. Джанет падаше безмълвно. Нито звук не се изтръгна от устните й. В този съдбовен миг тя инстинктивно усещаше, че има нужда от всичките си сили, за да запази живота си от грозящата опасност.

Тя се опита да намери някоя издатина в скалите, на която да се закрепи с крака и която да може да издържи тежестта на тялото й. Ръцете й се вкопчваха в тревата, която се откъсваше с корените и политаше надолу. Най-после кракът й срещна издадения ръб на една скала и тя се притисна с всички сили до каменната стена. Без да погледне надолу, тя се задържа, докато дишането й стана равномерно и слабото й тяло събра сили да продължи.

Джанет предпазливо протегна ръце нагоре и впи пръсти в земята. После сантиметър по сантиметър започна да се изкачва. Вече мислеше, че няма да й стигнат силите, когато с последен, нечовешки напън успя да се изтегли на платото. Пропълзя навътре и се отпусна изтощена на тревата. Едва си поемаше дъх. Сърцето й сякаш щеше да изскочи от гърдите. Най-сетне събра кураж и седна. След това се изправи с треперещи крака и с учудване установи, че е в състояние дори да ходи.

Докато с мъка се влачеше по пътеката, Джанет не можеше да се отърве от мисълта, че нападателят й все още дебне някъде наблизо. Защото беше сигурна, че някой се беше опитал да я премахне. Много ясно беше усетила ръката, която я блъсна. Сега си спомни, че чу зад себе си стъпки, които бързо се отдалечиха. А това падане със сигурност щеше да й коства живота.

Не биваше да остава повече тук, защото сега можеха да се опитат да я застрелят. По страните й течаха сълзи. Потърси кърпичка да се избърше и се сети, че е забравила чантичката си. Обърна се и хукна назад към платото. Не беше сигурна, но инстинктивно чувствуваше, че преследвачът й си е отишъл. Не беше посмял да повтори удара си. Падането й от скалите щеше да изглежда като самоубийство, докато повторното нападение щеше да бъде квалифицирано като опит за убийство.

Всичко беше извършено по грижливо съставен план. Оставената на платото чантичка и разбитото в скалите тяло. Всички в Шоркрест знаеха, че тя добре познава околността. Никой не би помислил, че е убийство или просто нещастен случай.

Тя беше главното заподозряно лице в разследванията на шериф Джонсън. Лесно щяха да сметнат, че се е самоубила от страх да не бъде изобличена като убийца на Джудсън Броук. Полицията непременно щеше да стигне до извода, че доброволната смърт е била единственият й изход.

Джанет хукна да бяга с всички сили, докато едва не падна от изтощение. Когато почти достигна Шоркрест, насреща й по моравата се зададе мъжка фигура.

— Скот, Скот! — извика тя, разпознавайки високата, леко приведена осанка.

Усети неимоверно облекчение при вида му. Той беше добрият приятел от миналите дни, който толкова пъти я беше предпазвал от опасностите.

Скот забърза с дълги крачки срещу нея. Учудването му се превърна в тревога, когато видя протегнатите към него мръсни ръце, разбърканата коса и бледото, разкривено от преживяния ужас лице.

Той я обгърна с ръка и притисна лицето й до гърдите си. Дебелата, мека материя на якето му беше толкова успокояваща. Близостта му й донесе утеха и тя бързо забрави, че доскоро го подозираше като укривател на страшната тайна за изчезването на Флонси. В този миг той беше единствено старият другар в игрите, добрият приятел и защитник.

— О, Скот, някой се опита да ме убие! — прошепна с мъка тя.