Мириъм Линч
Лятото на сълзите (8)

8.

С изгрева на слънцето започна прекрасен пролетен ден посред зима. Природата беше решила да се пошегува с хората и им изпрати златни слънчеви лъчи, топъл пролетен ветрец и яркосиньо небе с къдрави бели облачета.

Когато около девет часа сутринта Джанет слезе надолу към морския бряг, почвата под краката й беше омекнала. След прекараната неспокойна нощ усещаше нужда да се махне от къщата поне за известно време. Надяваше се, че няма да срещне по пътя си шерифа и той да й забрани да се разходи. Вторият човек, с когото в никакъв случай не искаше да се среща тази сутрин, беше Скот.

Но точно тези двама мъже бяха застанали пред къщата и разговаряха. Без да обръща внимание на Скот, Джанет запита шерифа:

— Мога ли да замина за Форест бай дъ Сий? Искам да отида на църква.

— Но, разбира се, мис Пери — отговори с обикновената си любезност Джонсън. — Та вие не сте затворена тук. За мен просто е важно да сте на разположение, когато градската полиция поеме случая. А това ще стане най-вероятно след един-два дни.

Джанет се обърна и понечи да се отдалечи. В този момент Скот й препречи пътя. Той я изгледа с очи, в които светеше нежност и лека присмехулност.

— Не се е променила нашата малка Джанет — извика той. — Ето че пак ни засрами, като стана рано сутринта в неделя, взе молитвеника си и тръгна на църква. В сравнение с нея всички ние изглеждаме като мързеливи еретици.

Явното му желание да я подразни и присмехулните пламъчета в очите му я накараха да се изчерви. Скот беше облечен в бежово кашмирено яке, подходящи по цвят панталони и светли спортни обувки и изглеждаше великолепно. Тъмнорусите му коси блестяха на слънцето, а оживеното му лице беше очарователно. Въпреки всичките си предразсъдъци и подозрения Джанет се почувствува привлечена от този красив мъж.

Скот се обърна засмяно към шерифа:

— Усещам се изкушен да придружа Джанет. Имате ли нещо против?

— Ни най-малко, мистър Скот.

Джанет не знаеше какво възнамерява да направи Скот, но нямаше как да отклони предложението му да я придружи в присъствието на шерифа. Всички смятаха, че тя и Скот са приятели, а освен това той вече беше тръгнал към гаража да изкара колата си.

След като спря пред входа дългия си нисък „Конвертейбъл“, той натисна копчето и свали гюрука.

— В такъв хубав ден спокойно можем да пътуваме открито — заяви той и отвори вратата пред Джанет. — Впрочем, напълно е възможно да предприемаме това пътуване съвсем напразно. Защото нямам и понятие, дали извън сезона се извършват богослужения. Но както и да е, едно такова пътуване ще бъде от полза и за двама ни. Крайно време е да обърнем гръб на тази къща, поне за малко…

Джанет твърдо реши да не се оставя да бъде омаяна със сладки думи. Нека той си мисли, че помежду им се е възстановило предишното сърдечно разбирателство, но тя вече му нямаше доверие. Когато обаче той посегна към ръката й и я мушна в своята, тя не можа да събере смелост и да се отдръпне. Като следствие от това докосване сърцето й заби по-силно и отново я обзе възбудата от предишната вечер. Тя се опита да се овладее и се загледа през прозореца.

Там, където преди петнадесет години се простираха грижливо подрязани живи плетове и добре поддържани градини, сега личаха следи на запустение. Тук-там из градините бяха изоставени летни мебели, загубили всякаква форма и започнали да ръждясват.

— Да, нещата се промениха — установи Скот със съжаление в гласа. — Вече няма толкова богати хора, които да си позволят да поддържат грамадни летни резиденции. Някои от тези къщи вече два-три пъти смениха собственика си. Други пък дават стаи под наем. Май тази практика все повече се разпространява.

— Но не и в Шоркрест, нали? — попита с вълнение Джанет. — Вие нямате подобни планове, или?

— Не — отговори хладно Скот. Тонът му не допускаше никакви по-нататъшни дискусии по този въпрос.

Вече се натрупаха толкова много забранени теми, че Джанет просто не знаеше за какво да говори. Когато мълчанието се проточи, тя попита, надявайки се, че няма отново да сбърка:

— Как е майка ти тази сутрин?

— Още спеше, когато излязох от къщи. Така е винаги с нея. След няколко лоши дни настъпва временно подобрение, което обаче трае най-много два-три часа.

Това беше всичко, което й отговори. Тъй като очевидно не искаше да обсъжда болестта на майка си, Джанет се отказа да поддържа разговора и отново се загледа през прозореца.

Плажовете, покрай които минаваше шосето, бяха заключени. Всички мотели бяха затворени. Едва в крайния квартал — Форест бай дъ Сий — беше по-оживено. Тук беше построено ново пристанище за яхти, изникнали бяха нови хотели, ресторанти, кино и лунапарк. Джанет усети пронизваща болка, когато минаха покрай летния театър, където някога беше играла Флонси.

На паркинга пред църквата имаше само няколко коли. Банките вътре бяха полупразни. Джанет коленичи и горещо почна да се моли с надежда да възстанови душевното си равновесие. Молитвата я облекчи. Когато след края на службата двамата със Скот тръгнаха да излизат, тя се запита какво ли е почувствувал той през изминалия час. Дали усещаше разкаяние, ако някаква тежка вина притискаше сърцето му? Лицето му не издаваше нищо. Усмивката, която го озаряваше, изглеждаше искрена.

Джанет все повече се убеждаваше, че Скот не е виновен за убийството на Джудсън Броук, нито за произшествието на скалите. Ако не вярваше в това, тя не би могла така спокойно да коленичи редом с него. Някъде дълбоко в подсъзнанието й беше здраво вкоренена вярата в приятеля от детинство. Затова трескаво се опитваше да намери валидно обяснение за всички необясними събития през последните дни.

Той й помогна да се качи в колата и предложи да не се връщат веднага в Шоркрест. Джанет не отговори нищо.

— Просто ще продължим още малко по брега — заяви той. — По това време на годината шосето е почти пусто.

По пътя Скот неочаквано се разбъбри. Възбудено заразказва за работата си като инженер, за дългите си пътувания. Джанет слушаше омагьосана. Когато по едно време Скот се оплака, че е гладен, Джанет погледна часовника си и с учудване установи, че обед отдавна е минал. След няколко мили попаднаха на отворен ресторант. Отвън той не будеше особено доверие, но вътре се оказа уютен и приятно обзаведен.

Обслужването беше извънредно бавно, но пък яденето ги възнагради за дългото чакане. Рибата беше приготвена превъзходно, а сервираният след това омар беше толкова пресен, като че ли само до преди час се беше разхождал по морското дъно. Силно кафе и домашно печени хлебчета допълниха менюто.

— Десерт няма — обяви собственикът и прибра чиниите.

— Аз не бих могла да хапна нищо повече — заяви Джанет, дишайки с усилие. — Невероятен ресторант — продължи тя. — Какво щастие, че случайно попаднахме тук.

— Наистина. Сега обаче не бива да го изпускаме от очи. Струва си пътуването. Ще го посещаваме често отсега нататък.

Топло чувство пролази в сърцето на Джанет. Думите на Скот криеха в себе си обещание за бъдещето. Изглежда за него беше естествено, че ще продължат да се срещат и когато тя напусне Шоркрест.

По обратния път тя седеше близо до него и сама пъхна ръката си в неговата. Околната гледка внезапно стана много по-красива. Яркото слънце превръщаше океана в разтопено злато. Белият пясък блестеше, а небето беше невероятно дълбоко и синьо.

Твърде бързо стигнаха обратно в Шоркрест. Джанет усети тъга, че хубавите часове отминаха. Тя изчака, докато Скот закара колата в гаража. Когато той се върна при нея, тя му подаде ръка.

— Много ти благодаря, Скот. Беше великолепно. Радвам се, че прекарахме деня заедно.

Той задържа ръката й в своята. Оживеният израз беше изчезнал от лицето му. Изглеждаше уморен от дългото пътуване.

— Тъкмо това исках да кажа и аз — отговори той. — Беше чудесно, нали? Наслаждавах се на всяка минута. Скоро ще повторим излета си.

За тези думи се залови Джанет, докато седеше самотна в стаята си. Посегна към някаква книга, но тя не успя да я увлече. Съдбите на хората в нея не я интересуваха. Прекараните със Скот часове бяха твърде живи в паметта й.

Докато всички събития на деня минаваха като на сцена пред очите й, тя внезапно си спомни нещо, на което тогава не беше обърнала никакво внимание. По пътя през градчето двамата бяха минали покрай едно стрелбище, край което се беше събрала тълпа деца. Притежателят му стоеше зад щанда. Лицето му беше обрулено от вятъра, косата му блестеше на слънцето. Тя го видя ясно пред себе си, различи почти класическите черти на лицето му, гордата осанка и къдравата руса глава.

Явно вълненията на отминалите дни и близостта на Скот дотолкова я бяха объркали, че не можа да познае този човек веднага, макар че не го беше виждала цели 5 години. Та това беше Тод ван Дайк!

Джанет скочи. Значи Флонси наистина беше в Сиймънт Бийч или поне някъде наблизо! Ако не беше при Тод, той със сигурност знаеше къде е тя. С треперещи пръсти тя започна да закопчава палтото си. Вече се свечеряваше и стрелбището сигурно беше затворено. Но тя лесно щеше да намери адреса му в града.

Тод щеше да й разкаже всичко за Флонси, а може би и за това, което се беше случило след изчезването й.

Тя се измъкна навън. От стаята на Ивлин Гилмър се чуваха гласове, а от кухнята долиташе тракане на съдове. Джанет отвори безшумно входната врата и изтича навън в тъмнината. Колата на Дейвид си стоеше там, където я беше оставила в петък вечерта. Джанет се запъти към нея. В този миг от сянката на дърветата се плъзна някаква фигура. Нечия ръка здраво я хвана за рамото.